Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 21

Полегатите лъчи на утринното слънце блестяха върху ледените води на пристанището. Шейните спряха пред каменните кейове. Корабът на Грелдик се люлееше и опъваше въжетата, с които бе завързан за кея. Наблизо имаше и един по-малък кораб.

Хетар слезе от шейната и отиде да разговаря с Чо-Хаг и кралица Силар. Тримата започнаха тихичко да си приказват.

Кралица Ислена бе възвърнала отчасти спокойствието си, седеше в шейната си с изправен гръб и се усмихваше принудено. Анхег отиде да поговори с господин Улф, а леля Поул прекоси покрития с лед кей и спря до шейната, където се бе разположила кралицата на Черек.

— Ако бях на твое място, Ислена — твърдо каза тя, — щях да си намеря друго занимание. Твоята дарба в изкуството на магиите е ограничена, а те са нещо опасно за човек с повърхностни знания. Прекалено много неща могат да се развият по неочакван начин, ако вълшебникът не знае какво прави.

Кралицата се втренчи в нея, без да произнесе нито дума.

— А — добави леля Поул, — и още нещо. Смятам, че би било най-добре, ако прекъснеш връзките си с култа на Мечката. Едва ли е уместно за една кралица да има вземане-даване с политическите противници на своя съпруг.

Очите на Ислена се разшириха.

— Знае ли Анхег? — попита тя с измъчен глас.

— Положителният отговор не би ме изненадал — отвърна леля Поул. — Той е много по-умен, отколкото изглежда. Ти, Ислена, вървиш по ръба на измяната и предателството. Защо не родиш няколко бебета? Те ще ти създават полезно занимание и ще те предпазват от неприятности. Това е само предложение, разбира се, ала ти го обмисли. Посещението тук много ми хареса, скъпа. Благодаря за гостоприемството ти. — И след като изрече тези думи, Поулгара се обърна и се отдалечи.

Силк тихо подсвирна и подхвърли:

— Това обяснява доста неща.

— Какво обяснява? — попита Гарион.

— Върховният жрец на Белар напоследък започна да се намесва в политиката на Черек. Очевидно е проникнал много по-дълбоко в двореца, отколкото си мислех.

— Кралицата? — сепнато попита Гарион.

— Ислена е обхваната от манията да прави магии — обясни Силк. — Последователите на култа на Мечката участват в разни ритуали, които изглеждат обвити в мистика на някои лековерни хора, каквато е тя. — Той бързо погледна към мястото, където крал Родар разговаряше с останалите крале и с господин Улф, после дълбоко пое дъх и продължи: — Ела да поговорим с Порен. — И поведе момчето към края на кея, където дребната русокоса кралица на Драсния стоеше и гледаше леденото море.

— Ваше Величество — почтително изрече той.

— Скъпи Келдар — отвърна тя и му се усмихна.

— Бихте ли могли да предадете нещо на вуйчо ми от мое име?

— Разбира се.

— Изглежда, че кралица Ислена се е държала малко необмислено — започна Силк. — Тя е обвързана с култа на Мечката в Черек.

— О, Боже! — възкликна Порен. — Знае ли Анхег?

— Мъчно би могло да се каже — отговори й Силк. — Съмнявам се, че би признал, дори и да знаеше. Гарион и аз случайно чухме как Поулгара й каза да престане с тази игра.

— Надявам се, че това ще сложи край на всичко — каза Порен. — Ако нещата бяха отишли твърде далеч, Анхег щеше да вземе мерки. Те биха могли да имат трагични последици.

— Поулгара се държа твърдо — отбеляза Силк. — Мисля, че Ислена ще постъпи както й беше казано, ала за всеки случай уведомете моя вуйчо. Той обича да е в течение, когато се случват подобни неща.

— Ще му кажа — обеща тя.

— Бихте могли да му намекнете да си отваря очите на четири — в Боктор и Коту култът на Мечката също има свои ордени — каза Силк. — Подобно нещо много трудно може да бъде ограничено. Този култ беше забранен за последен път преди петдесетина години.

Кралица Порен кимна сериозно.

— Ще се погрижа той да узнае за това — отвърна тя. — Някои от моите хора са проникнали сред последователите на култа на Мечката. Щом се върнем в Боктор, ще поговоря с тях и ще разбера какво става.

— Вашите хора? Чак толкова далеч ли сте стигнали? — попита Силк закачливо. — Доста бързо съзрявате, уважаема кралице. Не след дълго ще бъдете покварена като всички нас.

— Боктор ври от интриги, Келдар — строго заяви кралицата. — Знаете ли, там е разпространен не само култът към Мечката. Търговци от цял свят се събират в нашия град и поне половината от тях са шпиони. Аз трябва да защитавам и себе си, и своя съпруг.

— Знае ли Родар какво сте наумили? — лукаво попита Силк.

— Разбира се, че знае — възкликна кралицата. — Той самият ми подари моята първа дузина шпиони — като сватбен подарък.

— Колко типично за нас, драснианците.

— Преди всичко е практично — възрази тя. — Съпругът ми е зает с грижите по другите кралства. Аз се опитвам да държа под око нещата, които се случват у дома — така неговият ум е свободен да се отдаде изцяло на своите задачи. Моите операции са малко по-скромни от неговите, но аз успявам винаги да съм в течение на онова, което става около мен. — Тя лукаво го погледна през присвитите си клепачи. — Ако някога решите да се завърнете в Боктор и да се установите там, бих могла да ви намеря работа.

— Напоследък светът е пълен с възможности, които непрекъснато се разкриват пред мен — засмя се Силк.

Кралицата го погледна сериозно и попита:

— Кога всъщност ще се върнете у дома, Келдар? Кога ще престанете да бъдете такъв скитник, Силк, и ще се установите, където ви е мястото? Липсвате много на моя съпруг и бихте могли да служите на Драсния по-добре, като станете неин върховен съветник, вместо да бродите по света.

Силк погледна с премрежени очи яркото зимно слънце.

— Все още не мога, Ваше Величество — отвърна той. — Белгарат също има нужда от мене и онова, което правим сега, е много важно. Освен това все още не съм готов да се установя на едно място. Играта все още е много забавна. Може би някой ден, когато остарея, вече няма да ми изглежда такава — кой знае?

— На мен също ще ми липсвате — тихо каза тя.

— Бедната самотна малка кралица — изрече полуподигравателно Силк.

— Ти си невъзможен! — заяви тя и тропна с крак.

— Човек прави най-доброто, на което е способен — засмя се той.

След като се сбогува с баща си и майка си, Хетар се качи на палубата на малкия кораб, който крал Анхег му беше осигурил.

— Белгарат — извика той, когато моряците изтеглиха здравите въжета, които държаха кораба привързан към кея. — Ще се срещнем след две седмици при развалините на Воу Уейкун.

— Ще бъдем там — отговори господин Улф.

Моряците оттласнаха кораба от кея и започнаха да гребат, за да излязат от залива. Хетар стоеше на палубата, дългият кичур коса на тила му се развяваше на вятъра. Той им махна веднъж, после се обърна към морето.

Между кораба на Грелдик и покритите със сняг камъни на кея беше поставена дълга дъска.

— Да се качваме на борда, Гарион — рече Силк и стъпи на дъската.

— Предай много поздрави на дъщерите ми — поръча Барак на жена си.

— Ще предам, милорд — отговори тя със строго официалния тон, който използваше винаги при разговор с него. — Ще заръчате ли още нещо?

— Няма да се прибера доста дълго — каза Барак. — Тази година засейте южните ниви с овес, а западните остави незасети. Направи каквото сметнеш за най-разумно със северните земи. И не пускай добитъка по планинските пасбища преди да се е стопил всичкият сняг.

— Ще бъда извънредно внимателна със земите и добитъка ти, господарю — заяви тя.

— Те са и твои — напомни й Барак.

— Щом казвате.

Барак въздъхна и тъжно промълви:

— Никога няма да се промениш, нали, Мерел?

— За кое, господарю?

— Нищо, Мерел. Довиждане.

— Ще ме прегърнете ли преди да тръгнете? — попита тя.

— Какъв смисъл има? — Барак скочи на кораба и незабавно изчезна от палубата.

На път към кораба леля Поул спря и впи сериозен поглед в жената на Барак. Изглежда, се канеше да каже нещо, след това изведнъж се разсмя.

— Нещо забавно ли видяхте, лейди Поулгара? — попита Мерел.

— Много забавно, Мерел — отговори леля Поул със загадъчна усмивка.

— Ще ми позволите ли да разбера какво е?

— О, ще разбереш, Мерел — обеща леля Поул. — Ала не желая да развалям изненадата ти, като ти кажа толкова рано. — Тя отново се засмя и тръгна по дъската към кораба. Дурник й предложи ръката си, за да я подкрепи, и тя стъпи на палубата.

Господин Улф стисна ръката на всички крале поред и след това пъргаво се качи на кораба. Остана за миг на палубата, вгледан в древния, покрит със сняг Вал Алорн и планините на Черек, които се извисяваха зад него.

— Сбогом, Белгарат — извика крал Анхег.

Господин Улф кимна.

— Не забравяйте за пътуващите певци и поетите — каза той.

— Няма — обеща Анхег. — Успех!

Господин Улф се усмихна и тръгна напред към носа на кораба. Гарион, обзет от внезапен подтик, го последва. Имаше въпроси, които чакаха своите отговори, и единствено старецът можеше да ги знае.

— Господин Улф — каза момчето.

— Да, Гарион?

Понеже не беше сигурен откъде да започне, Гарион подхвана разговора отдалеко:

— Как направи леля Поул онова с очите на Мартьо?

— Волята и Думата — каза Улф и дългото му наметало заплющя на силния вятър. — Не е трудно.

— Не разбирам — призна Гарион.

— Просто пожелаваш нещо да се случи — обясни старецът. — После произнасяш думата. Ако желанието ти е достатъчно силно, то се изпълнява.

— Нима това е всичко? — попита малко разочаровано Гарион.

— Да, това е всичко — потвърди Улф.

— А думата каква е — магическа ли е?

Улф се засмя и погледна към слънцето, което ярко блестеше над студеното зимно море.

— Не — отговори той. — Няма магически думи. Някои хора вярват, че има, но не са прави. Кролимите използват странни думи, но това всъщност не е необходимо. Всяка дума върши работа. Важно е желанието, а не думата. Тя е само канал, по който протича желанието.

— Бих ли могъл и аз да направя това? — попита Гарион, изпълнен с надежда.

Улф го погледна и каза:

— Не зная, Гарион. Аз не бях много по-голям от тебе, когато за пръв път го сторих, но вече от няколко години живеех с Алдур. Предполагам, че това е от значение.

— Какво се случи?

— Моят Учител искаше да преместя една скала — заразказва старецът. — Изглежда, му се струваше, че тя му пречи. Опитах се да я повдигна, ала беше твърде тежка. След малко се ядосах и й заповядах да се махне. И скалата се подчини. Бях много изненадан, ала Учителят въобще не помисли, че това е нещо необичайно.

— Просто каза „махни се“? Само това? — Гарион не можеше да повярва.

— Само това. — Улф сви рамене. — Стори ми се така просто, че се учудих как съм могъл да не се сетя за това по-рано. Тогава си помислих, че всеки може да го прави. Ала оттогава хората са се променили много. Може би вече не е възможно. Трудно е да се каже, наистина.

— Винаги съм си мислил, че магиите трябва да се правят с дълги заклинания, странни знаци и други подобни неща — призна Гарион.

— Това са само фокусите на измамниците и шарлатаните — подчерта Улф. — Те правят цяло представление, за да впечатлят и уплашат простите хора, но заклинанията и магическите формули нямат нищо общо с онова, което става в действителност. Съсредоточи Волята си, изречи Думата и желанието се изпълнява. Понякога някакъв жест би могъл да помогне, но всъщност и той не е необходим. На леля ти, изглежда, винаги й се ще да прави жестове, когато иска да направи нещо да се случи. От стотици години се опитвам да я отуча от този навик.

Гарион примигва.

— Стотици години? — задъхано повтори той. — На колко години е тя?

— По-възрастна е, отколкото изглежда — каза господин Улф. — Във всеки случай не е учтиво да задаваш въпроси за възрастта на една жена.

Гарион почувства внезапна, ужасна празнота. Най-лошият от страховете му току-що бе намерил потвърждение.

— Значи тя в действителност не е моя леля, нали? — бързо попита той.

— Кое те кара да мислиш така? — рече Улф.

— Просто не би могло, нали? Винаги съм мислил, че тя е сестра на моя баща, но ако е на стотици и хиляди години, това би било невъзможно.

— Прекалено обичаш тази дума, Гарион — отбеляза Улф. — Но ако се замислиш по-дълбоко, ще се окаже, че нищо — или почти съвсем малко — е наистина невъзможно.

— Но как би могла? Искам да кажа — как би могла да бъде моя леля?

— Добре — заговори Улф. — Ако ще се изразяваме точно, ще трябва да подчертаем, че Поулгара не е сестра на баща ти. Нейната връзка с него е много по-сложна. Тя е сестра на неговата баба — всъщност неговата най-далечна баба, ако съществува такава дума, с която бих могъл да опиша роднинската й връзка с твоя баща — и твоя баба също така, разбира се.

— Значи тогава тя е моя пралеля — каза Гарион и почувства лека искрица надежда. Това поне вече беше нещичко.

— Не съм сигурен дали бих употребявал такова обръщение в нейно присъствие — поусмихна се Улф. — Може да се обиди. Защо си толкова загрижен?

— Може би тя само е казвала, че ми е леля, а между нас не е имало въобще никаква връзка — от това се боях — призна Гарион. — От дълго време се плаша от тази мисъл.

— Защо?

— Трудно е да обясня — рече момчето. — Разбираш ли — аз всъщност не зная кой съм, нито какъв съм. Силк разправя, че не съм сендар, а Барак — че някак приличам на риванец, но не съвсем. Винаги съм си мислил, че съм сендар — както Дурник, — но подозирам, че не съм. Не зная нищо за родителите си — нито откъде са, нито нищо. Ако леля Поул не е свързана с мене, аз въобще нямам никакъв близък човек в целия свят. Съвсем сам съм, а това е много лошо.

— Но сега всичко е наред, нали? — каза Улф. — Твоята леля е наистина твоя леля — поне кръвта в нейните и твоите жили е една и съща.

— Радвам се, че ми каза — въздъхна Гарион. — Тревожех се за това.

Моряците на Грелдик развързаха въжетата и започнаха да оттласкват кораба от кея.

— Господин Улф — рече Гарион. Беше му хрумнала една странна мисъл.

— Да, Гарион?

— Леля Поул е наистина моя леля — или пралеля, нали?

— Да.

— Тя е и твоя дъщеря, нали?

— Трябва да призная, че е точно така — кисело отвърна Улф. — Понякога опитвам да забравя това, но наистина не съм в състояние да го отрека.

Гарион пое дълбоко дъх и пристъпи към въпроса направо.

— Ако тя е моя леля, а ти си неин баща — заяви той, — това не означава ли, че ти си мой дядо?

Улф го погледна смаяно.

— Ами да — каза той и внезапно се разсмя. — Всъщност точно това означава. Никога не съм си помислял за това от тази гледна точка.

Очите на Гарион изведнъж се напълниха със сълзи и той импулсивно прегърна стария човек.

— Дядо — прошепна той, сякаш изпробваше как звучи тази дума.

— Хайде, хайде — промърмори Улф, ала и неговият глас стана по-дрезгав. — Много забележително откритие, а? — И непохватно потупа Гарион по рамото.

И двамата бяха малко смутени, че Гарион така внезапно бе дал израз на чувствата си, и замълчаха. Загледаха как моряците на Грелдик гребат, за да изкарат кораба от пристанището.

— Дядо — подхвана Гарион след малко.

— Да?

— Какво всъщност се е случило с майка ми и баща ми? Искам да кажа — как умряха те?

Лицето на Улф стана много сурово.

— Стана пожар — отвърна кратко той.

— Пожар? — едва чуто прошепна Гарион и въображението му потрепера пред тази ужасна мисъл. — Как се случи?

— Не е много приятно да разказвам това — мрачно каза господин Улф. — Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш?

— Трябва, дядо — тихо отговори Гарион. — Аз трябва да зная всичко за тях, абсолютно всичко, до което успея да се добера. Не зная защо, но ми се струва, че е много важно.

Господин Улф въздъхна.

— Да, Гарион — заговори той. — Наистина е така. Добре тогава. Щом си достатъчно пораснал да задаваш въпроси, значи си достатъчно голям да чуеш техните отговори. — Той седна на една пейка, заслонена от студения вятър. — Ела тук и седни. — Господин Улф потупа мястото до себе си.

Гарион седна и се зави в наметката си.

— Чакай да видим — започна Улф и почеса брадата си, — откъде да започна. — Той се замисли за миг. — Твоят род е много древен, Гарион — подхвана накрая старецът, — и като много други древни родове има доста врагове.

— Врагове? — Гарион беше смаян. Такава мисъл никога не му бе хрумвала.

— Това не е необичайно — обясни Улф. — Когато правим нещо, което някой друг не харесва, той започва да ни мрази. Омразата се натрупва през годините, докато накрая прераства в нещо като религия. Мразят не само нас, но и всичко свързано с нас. Както и да е, преди много години враговете на твоя род станаха особено опасни и леля ти и аз решихме, че единственият начин да спасим семейството е да го скрием някъде.

— Ти не ми разказваш всичко — прекъсна го Гарион.

— Да — благо призна Улф. — Не ти разказвам всичко. Засега ще узнаеш само онова, което е безопасно за тебе. Ако знаеш някои неща, ще постъпваш по различен начин и хората ще забележат това. За тебе е по-сигурно да останеш обикновен още известно време.

— Искаш да кажеш невеж — обвини го Гарион.

— Добре, нека бъде невеж тогава. Искаш ли да чуеш останалата част от разказа, или ще спорим?

— Съжалявам — извини се Гарион.

— Няма нищо — отвърна Улф и го потупа по рамото. — Понеже аз и леля ти сме свързани по особен начин с твоя род, ние естествено бяхме заинтересувани да осигурим вашата сигурност. Ето защо ви криехме.

— А как може да се скрие цял род? — попита Гарион.

— Той никога не е бил голям — обясни Улф. — Поради някаква неведома причина той се развиваше като права, неразклонена линия — нямаше братовчеди, вуйчовци и други роднини. Не беше толкова трудно да скрием мъж, жена и тяхното единствено дете. Правим това от стотици години — та чак до наши дни. Скривахме ги в Толнедра, в Рива, в Черек, в Драсния — на най-различни места. Животът им беше прост — повечето от тях бяха занаятчии, понякога обикновени селяни — такива хора, каквито човек никога не би погледнал втори път. Както и да е — всичко вървеше добре допреди двадесет години. Доведохме твоя баща Геран от едно място в Арендия в малко селце, разположено високо в планините, в източната част на Сендария, на около шестдесет левги югоизточно от Дарайн. Геран беше каменоделец — не съм ли ти казвал това?

— Много отдавна — кимна Гарион. — Спомена, че си го харесвал и от време на време си го посещавал. Моята майка сендарка ли беше?

— Не — отвърна Улф. — Илдера беше алгарка, всъщност — втората дъщеря на племенния вожд. Леля ти и аз я запознахме с Геран, когато станаха на подходяща възраст. Обикновеното нещо, което се случва с младите хора, се случи и с тях. Те се ожениха. Ти се роди една година след това.

— А кога беше пожарът? — попита Гарион.

— Вече приближавам до него — каза Улф. — Един от враговете на твоето семейство от дълго време търсеше предците ти.

— Колко дълго?

— Всъщност от стотици години.

— Това означава, че той също е вълшебник, нали? — попита Гарион. — Искам да кажа, че само вълшебниците живеят толкова дълго?

— Той притежава някои умения в тази област — призна Улф. — Ала думата „вълшебник“ може да те заблуди. Ние не наричаме себе си така. Другите хора ни наричат, ала ние не мислим за нашето изкуство точно по този начин. Това е удобна фраза за онези, които в действителност нищо не разбират от работата ни. Както и да е, случи се така, че твоята леля и аз бяхме далеч, когато врагът проследил Геран и Илдера. И една сутрин дошъл в тяхната къща много рано, докато те все още спели, запечатал вратите и прозорците и подпалил къщата.

— Но ти каза, че къщата била направена от камък.

— Да — отвърна Улф. — Но можеш да накараш и камъка да гори, ако наистина го искаш. Огънят е само по-горещ — това е всичко. Геран и Илдера знаели, че няма начин да се измъкнат от горящия си дом, ала Геран успял да избие един камък от стената и Илдера те изблъскала през дупката. Подпалвачът това и чакал. Взел те и се измъкнал от селото. Не можем да сме сигурни точно какво е имал наум — дали е щял да те убие, или е искал да те задържи за някаква своя цел. Във всеки случай тъкмо тогава аз пристигнах там, угасих огъня, но Геран и Илдера вече бяха мъртви. След това тръгнах след онзи, който те беше откраднал.

— Уби ли го? — свирепо попита Гарион.

— Опитвам се да не правя това, когато не е крайно необходимо — отговори Улф. — Такава намеса прекалено много разстройва естествената последователност на събитията. По това време ми беше хрумнало друго нещо — много по-неприятно от простото отнемане на живота. — Очите на стария човек бяха ледени. — Ала както се оказа впоследствие, такава възможност така и не ми се удаде. Той те хвърли към мен — ти беше бебе — и аз се опитах да те уловя. Това му даде време да избяга. Аз те оставих при Поулгара и тръгнах да търся твоя враг. Но досега все още не съм успял да го намеря.

— Радвам се, че не си — заяви Гарион.

Улф го погледна малко изненадано.

— Когато порасна, ще го намеря — изрече сурово Гарион. — Смятам, че аз трябва да бъда онзи, който ще му отплати за това, което е извършил. Ти не мислиш ли така?

Улф го погледна мрачно и го предупреди:

— Това може да е опасно.

— Не ме е грижа. Как се казва той?

— Смятам, че е по-добре да поизчакаме, преди да ти кажа — каза Улф. — Не искам да се занимаваш с тези неща, преди да си готов.

— Но ще ми кажеш, нали?

— Когато му дойде времето.

— Много е важно, дядо.

— Да — отвърна Улф. — Зная, че е така.

— Обещаваш ли ми?

— Щом настояваш. Сигурен съм, че ако аз не ти го кажа, ще го стори леля ти. Тя изпитва същите чувства като тебе.

— Ами ти?

— Аз съм много по-стар — рече Улф. — Виждам нещата малко по-различно.

— Аз пък не съм толкова стар — заяви Гарион. — Няма да мога да върша такива неща като тебе, но ще се подготвя просто да го убия. — Момъкът стана и закрачи напред-назад, обзет от ярост.

— Не мисля, че мога да те убедя да не го правиш — подхвърли Улф, — но съм сигурен, че ще изпитваш други чувства, когато всичко това свърши.

— Не вярвам — възрази Гарион.

— Ще видим — рече Улф.

— Благодаря ти, че ми каза, дядо — каза Гарион.

— Рано или късно щеше да узнаеш това — промълви старецът. — По-добре е да чуеш всичко от мен, отколкото да изслушаш изопачения разказ на друг човек.

— Имаш предвид леля Поул?

— Поулгара в никакъв случай не би те излъгала съзнателно — подчерта Улф. — Ала тя разглежда всичко в много по-личен план, отколкото аз. Понякога това изостря възприятията й. Аз пък се опитвам да представя нещата така, както биха изглеждали след години. — Той се засмя невесело. — Предполагам, че това е единственият начин, по който бих могъл да разглеждам всичко — при създалите се обстоятелства.

Гарион се взря в стария човек. Белите му коси и брада излъчваха особен блясък под лъчите на утринното слънце.

— Как се чувстваш, когато живееш вечно, дядо? — попита той.

— Не зная — отговори Улф. — Аз не съм живял вечно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Животът не е много по-различен — отвърна Улф. — Всички ние живеем дотогава, докогато от нас има нужда. Просто се е случило така, че онова, което трябва да извърша аз, отнема повече време. — Той рязко се изправи и отбеляза: — Разговорът пое в мрачна посока.

— Онова, което вършим сега, е много важно, нали, дядо? — попита Гарион.

— Най-важното на света — потвърди Улф.

— Боя се, че няма да успея да помогна много — каза Гарион.

Улф за миг го погледна сериозно, после сложи ръка на раменете му и каза:

— Ще бъдеш доста изненадан преди всичко това да свърши, Гарион.

После се обърнаха и загледаха заснежения бряг на Черек, който се плъзгаше от дясната им страна. Моряците гребяха на юг, към далечния Камаар.

Край на Книга първа
Край
Читателите на „Пророчеството“ са прочели и: