Дейвид Едингс
Пророчеството (19)

Глава 18

Навсякъде имаше войници и звуците на боя отекваха от всички страни. В първия миг на бягството планът на Гарион беше прост. Всичко, което трябваше да стори, бе да намери някои от войниците на Барак и щеше да бъде спасен. Но в палата имаше и чужди войници. Граф Джарвик беше вкарал малка армия в двореца през разрушените южни крила и във всички коридори се водеха схватки.

Гарион бързо разбра, че не е възможно да разграничи кой е приятел и кой — враг. За него войниците от Черек изглеждаха напълно еднакви. Докато не намереше Барак или някого, когото познаваше, не биваше да се разкрива. Знаеше, че се движи сред приятели, ала и сред врагове — това го объркваше и усилваше уплахата му. Беше напълно възможно — и повече от вероятно, — че бяга от хората на Барак, за да попадне право в ръцете на Джарвик.

Най-логичното нещо, което би трябвало да стори, беше да се насочи директно към залата, където кралете провеждаха своите съвещания, ала увлечен в бързината да избяга от Ашарак, той беше преминал през толкова много мрачни коридори и беше завил на толкова много ъгли, че нямаше представа нито къде се намира, нито как да се върне в познатите части на двореца. Ашарак и хората му можеше да се покажат зад всеки ъгъл и да го хванат, а той знаеше, че мургът е в състояние бързо да възобнови странната връзка, която съществуваше между тях и която леля Поул бе разрушила със своето докосване. Трябваше да избегне това на всяка цена. Ако Ашарак го хванеше, никога вече нямаше да го освободи. Оставаше му единствено да намери потайно място и да се скрие.

Той се вмъкна в друг тесен проход и спря задъхан, плътно притиснал гръб о каменната стена. В дъното на коридора смътно се виждаше тясно стълбище с изтрити стъпала, които се виеха спираловидно нагоре, осветявани от една-единствена факла. Гарион бързо разсъди, че колкото по-високо стигне, толкова вероятността да срещне някого става по-малка. Схватките се водеха предимно на долните етажи. Той пое дълбоко дъх и бързо се насочи към първата площадка на стълбището.

Когато почти стигна дотам, осъзна големия недостатък на плана си. По стълбите нямаше странични изходи — стъпеше ли върху тях, нямаше нито откъде да избяга, нито къде да се скрие. Трябваше бързо да стигне до края на стъпалата или да рискува да бъде разкрит и пленен — а може би и още по-лошо.

— Момче! — долетя вик отдолу.

Гарион светкавично погледна през рамо. Един черек с мрачно лице, с ризница и шлем се изкачваше по стъпалата, вдигнал сабята си.

Гарион затича нагоре, но над главата му се разнесе друг вик и момъкът се вцепени. Войникът, който идеше отгоре, беше също толкова мрачен както онзи, който напираше отдолу, само дето вместо сабя размахваше топор.

Гарион бе притиснат в капан. Отдръпна се към каменната стена и пипнешком затърси камата си, макар и да знаеше, че тя едва ли ще му помогне много.

В този момент двамата войници се видяха и с кънтящи крясъци едновременно се хвърлиха в атака. Онзи със сабята се втурна край Гарион, а противникът му с топора нанесе съкрушителен удар.

Топорът описа широк кръг, не уцели и се заби в каменната стена, изтръгвайки рой искри. Сабята беше по-точна. С настръхнали от ужас коси Гарион видя как тя прониза хвърлилия се надолу войник с топора. Оръжието му с трясък падна върху каменните стъпала, а неговият притежател, който бе паднал върху своя противник, измъкна широка кама от ножницата на бедрото си и я заби в гърдите на врага си. И двамата изгубиха равновесие и се строполиха на стъпалата, вплели телата си в смъртна схватка. Камите им зловещо святкаха.

Гарион гледаше в безпомощен ужас как се търкалят, как камите им потъват в жива плът, слушаше отчаяните им стонове. Кръвта шуртеше от раните им като от фонтан.

Момчето повърна, после здраво стисна зъби и изтича нагоре по стъпалата, като се опитваше да не слуша ужасните звуци, които долитаха отдолу, докато двамата умиращи мъже продължаваха своята кървава разправа.

Вече не мислеше да се придвижва потайно; просто затича — бягайки по-скоро от отблъскващата картина на стълбището, отколкото от Ашарак и лорд Джарвик. Накрая самият той не можеше да каже колко време беше изтекло — останал без дъх, запъхтян, той се втурна през открехнатата врата на някаква прашна, неизползвана стая. С трясък затвори вратата и долепи треперещия си гръб до нея.

Край едната стена имаше старо хлътнало легло и над него малък прозорец. Два счупени стола бяха подпрени в ъглите, а един празен сандък с отворен капак беше поставен върху разнебитено кресло. Това беше всичко. Но тук поне беше далеч от коридорите, където свирепите мъже се убиваха един друг. Гарион обаче скоро прозря, че привидната сигурност тук е просто илюзия, и отчаяно започна да се оглежда.

На голата стена срещу леглото имаше завеси; момъкът си помисли, че те може би скриват някакъв килер или съседна стая, затова прекоси стаята и ги дръпна встрани. Зад завесите зейна отвор, ала той не отвеждаше в друга стая, а в тъмен тесен коридор. Гарион надникна в него, но тъмнината беше толкова непроницаема, че погледът му успя да проникне на съвсем малко разстояние. Момчето потрепера при мисълта, че може да му се наложи да бяга слепешком в мрака, преследвано от въоръжени мъже, които думкат с тежки стъпки след него.

Хвърли поглед към прозореца, после провлече тежкия сандък през стаята, за да стъпи върху него и да види какво става навън. Може би щеше да успее да забележи нещо от прозореца и то щеше да му помогне да се ориентира в коя част на двореца се намира. Покатери се върху сандъка, изправи се на пръсти и погледна навън.

Тук-там сред дългите, покрити с каменни плочи покриви на безкрайните галерии и зали се извисяваха кули. Положението беше безнадеждно. Не успяваше да разпознае нищо. Отново се обърна към стаята, понечи да скочи от сандъка и изведнъж спря. Съвсем ясно отпечатани в прахта, която плътно покриваше пода, се виждаха следите му.

Той бързо скочи, грабна дългата възглавница от леглото и я повлече по пода, изтривайки следите си. Знаеше, че не може съвсем да прикрие факта, че някой е бил в стаята, ала можеше поне да унищожи стъпките, които със своята големина незабавно щяха да подскажат на Ашарак и на хората му, че тук се е криел не възрастен човек, а дете. Щом приключи, захвърли отново възглавницата на леглото. Не беше заличил всичко, но все пак сега беше по-добре, отколкото в началото.

В коридора отвън се разнесе крясък и звън на стомана в стомана.

Гарион пое дълбоко дъх и потъна в тъмния проход зад завесите.

Измина само няколко крачки и тъмнината около него стана непрогледна. Кожата му настръхваше, когато до лицето му се докосваха паяжини, столетна прах се надигна от неравния под и започна да го задушава. Отначало той се движеше твърде бързо, понеже повече от всичко искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и схватките в коридорите, но изведнъж се спъна и за един изпълнен със смазващо напрежение миг му се стори, че ще падне. В ума му проблесна картина на стръмно стълбище, хлътващо надолу в тъмнината, и той осъзна, че при бързината, с която се движи, просто няма да може да спре. Тръгна по-предпазливо, опипвайки с една ръка каменната стена — с другата отмахваше от лицето си паяжините, надвиснали от ниския таван.

Чувството за време го беше напуснало и му се струваше, че се движи пипнешком цели часове в мрачния коридор, който, изглежда, нямаше край. После, въпреки цялата си предпазливост, той се сблъска с грапава каменна стена. За миг го обзе паника. Нима проходът свършваше тук? В капан ли беше попаднал?

С крайчеца на окото си долови слаба светлина. Проходът не свършваше, а рязко завиваше надясно. Изглежда, там някъде имаше прозорец и Гарион, изпълнен с благодарност, се насочи нататък.

Светлината се засили, той закрачи по-бързо и скоро стигна до източника й — тесен процеп в стената. Гарион коленичи върху прашните камъни и погледна през него.

Залата отдолу беше огромна, силен огън гореше в яма, издълбана в центъра й, а димът се виеше към пролуките в сводестия покрив, издигащ се даже по-високо от мястото, където стоеше Гарион. Макар че наблюдавано отгоре помещението изглеждаше съвсем различно, той веднага разпозна тронната зала на крал Анхег. Различи дебелото туловище на крал Родар и по-дребната фигура на крал Чо-Хаг, зад когото както винаги стоеше Хетар. Недалеч от троновете крал Фулрах разговаряше с господин Улф, а съвсем близо до тях бе седнала леля Поул. Съпругата на Барак обсъждаше нещо с кралица Ислена, а кралиците Порен и Силар стояха до тях. Силк се разхождаше нервно и от време на време поглеждаше към добре охраняваната врата. Гарион почувства прилив на облекчение. Беше на сигурно място. И тъкмо щеше да им извика, когато вратата с трясък се отвори и крал Анхег, облечен в ризница и вдигнал меч, енергично влезе, следван от Барак и регента на Рива. Те бяха хванали от двете страни мъжа със сламенорусата коса, когото Гарион бе видял на лова за глигани.

— Тази измяна ще ти струва скъпо, Джарвик — мрачно каза Анхег през рамо, докато крачеше към своя трон.

— Значи всичко свърши? — попита леля Поул.

— Още малко, Поулгара — отвърна Анхег. — Моите хора преследват последните остатъци от бандитите на Джарвик в най-отдалечените части на двореца. Ала всичко можеше да протече по твърде различен начин, ако не ни бяха предупредили.

Гарион реши поне засега да не им се обажда.

Крал Анхег прибра сабята си в ножницата и зае мястото си на своя трон.

— Първо ще си поговорим, Джарвик — каза той. — После ще решаваме какво да правим с теб.

Мъжът със сламенорусата коса се отказа от безполезната съпротива срещу Барак и почти толкова силния Бранд.

— Нямам какво да кажа, Анхег — предизвикателно заяви той. — Ако съдбата бе пожелала друго, в този миг аз щях да седя на трона ти. Опитах да се възползвам от предоставената ми възможност. Това е всичко.

— Не съвсем — възрази Анхег. — Искам подробностите. По-добре е да ми ги кажеш доброволно. Тъй или иначе ще те накараме да говориш.

— Постъпете по най-отвратителния възможен начин — присмя им се Джарвик. — Ще отхапя собствения си език, преди да ви кажа каквото и да било.

— Ще видим — мрачно промърмори Анхег.

— Няма да е необходимо, Анхег — обяви леля Поул и бавно се приближи до пленника. — Има по-лесен начин да го убедим.

— Нищо няма да кажа — викна Джарвик. — Аз съм войник и не се боя от тебе, вещице.

— Ти си по-голям глупак, отколкото мислех, лорд Джарвик — каза господин Улф. — Искаш ли аз да го направя, Поул?

— Мога да се справя, татко — отвърна тя, без да снема очи от Джарвик.

— Внимателно — предупреди я старецът. — Понякога стигаш до крайности. Необходимо е съвсем малко.

— Зная какво правя, Стари вълко — хапливо отговори тя, после впери поглед в очите на пленника.

Гарион затаи дъх.

Граф Джарвик започнала се поти и направи отчаян опит да отклони очи от погледа на леля Поул, ала това беше невъзможно. Нейната воля го бе покорила и държеше взора му в плен. Той се разтрепера, лицето му пребледня. Тя не помръдна, не направи никакъв жест, просто стоеше пред него и изгаряше с поглед ума му.

След миг той изкрещя. После изкрещя още веднъж и рухна — тялото му увисна в ръцете на Барак и Бранд.

— Махни го — захленчи графът и се затресе конвулсивно. — Ще говоря, но моля те, махни го.

Силк, който беше седнал до трона на Анхег, погледна към Хетар и подхвърли:

— Какво ли вижда?

— Мисля, че е по-добре човек никога да не узнае това — отговори Хетар.

Кралица Ислена чакаше напрегнато, сякаш се надяваше да долови някакъв намек за това как се прави този фокус. Тя видимо трепна, когато Джарвик закрещя, и отклони поглед встрани.

— Добре, Джарвик — каза Анхег със странно притихнал глас. — Започни от самото начало. Искам да зная всичко.

— Първото нещо беше съвсем дребно — подхвана Джарвик несигурно. — Въобще не мислех, че ще причини някаква вреда.

— Винаги е така — обади се Бранд.

Граф Джарвик пое дълбоко дъх, погледна към леля Поул и отново потрепера. След това се изправи.

— Всичко започна преди около две години — заговори той. — Отидох с кораб до Коту в Драсния и там срещнах един надракски търговец на име Грашор. Той ми се стори доста свестен човек и след като се опознахме по-добре, ме попита дали проявявам интерес към едно печелившо начинание. Обясних му, че съм граф, а не обикновен търговец, ала той настоя. Каза ми, че се притеснява от пиратите, които върлуват из островите в залива на Черек, и че мой кораб, кораб на граф, с екипаж от въоръжени войници, едва ли ще бъде нападнат от морските разбойници. Товарът му беше един-единствен сандък — не особено голям. Мисля, че бяха скъпоценни камъни, които бе успял да прекара контрабандно през митницата в Боктор. Искаше да ги доставя в Дарайн, в Сендария. Отговорих му, че не съм особено заинтересуван, но той отвори кесията си и изсипа злато. Много злато, светлочервено. Просто не можех да откъсна поглед от него. Наистина имах нужда от пари — в края на краищата кой няма? — и не откривах абсолютно никаква безчестие в онова, което ме бе помолил да сторя. Както и да е, закарах него и товара му до Дарайн и там срещнах неговия съдружник — един мург, на име Ашарак.

Гарион потрепера при произнасянето на това име и чу тихото изненадано подсвирване на Силк.

— Както се бяхме споразумели — продължи Джарвик, — Ашарак ми даде сума, равна на онази, каквато Грашор ми беше платил по-рано, и аз приключих тази сделка с цяла кесия злато. Ашарак ми каза, че съм им направил голяма услуга и ако отново имам нужда от злато, той с удоволствие ще ми осигури начини, по които да спечеля толкова, колкото желая. Бях спечелил отведнъж повече злато, отколкото при цялата ми търговия по-рано, ала ми се струваше, че то не е достатъчно. Поради някаква тайнствена причина чувствах, че имам нужда от повече.

— Такава е природата на ангаракското злато — рече господин Улф. — То има особено свойство. Колкото повече от него притежава човек, толкова по-здраво го обсебва то. Ашарак не е заплащал за услугите ти, Джарвик. Той е купил душата ти.

Джарвик кимна с помрачняло лице.

— Във всеки случай — продължи той, — не след дълго намерих някакъв предлог, за да отплувам отново към Дарайн. Ашарак ми каза, че на мургите било забранено да влизат в Черек и поради това любопитството му по отношение на нашето кралство силно се разпалило. Той ми зададе множество въпроси и за всеки отговор аз получих злато. На мене ми се струваше, че това е глупав начин да се харчат пари, ала давах отговори и в замяна вземах златото му. Когато се върнах в Черек, имах още една пълна кесия. Отидох в Джарвикхолм и прибавих новото злато към онова, което вече притежавах. Видях, че съм богат човек, и все още не бях направил нищо безчестно. Ала вече ми се струваше, че часовете на деня не са достатъчни. Прекарвах цялото си време, заключен в своята съкровищница, броях златните монети отново и отново, притисках ги в пръстите си, докато те започваха да блещукат червени като кръв. Подрънкването им непрестанно галеше ушите ми… Но след известно време започна да ми изглежда, че не притежавам достатъчно от скъпоценния метал, и отново се върнах при Ашарак. Той ми откри, че все още е любопитен какво става в Черек и би желал да разбере какво крои крал Анхег. Обеща, че ще ми даде толкова злато, колкото вече имах, ако му съобщя какво се говори на военните съвети през цялата година. Отначало аз отказах, защото знаех, че такава постъпка е безчестна; ала после той ми показа златото и вече не можех да възразя нищо.

От мястото, откъдето наблюдаваше, Гарион можеше да види лицата на хората в тронната зала — те изразяваха странна смесица от съжаление и презрение. Разказът на Джарвик продължаваше:

— Точно тогава, Анхег — каза той, — твоите хора плениха един от моите куриери и аз бях заточен в Джарвикхолм. Отначало нямах нищо против своето изгнание, защото все още можех да си играя със златото си. Ала не след дълго отново започна да ми се струва, че не притежавам достатъчно. Изпратих бърз кораб през Дивата вълна към Дарайн със съобщение до Ашарак, в което го молех да ми намери друга задача — надявах се, че така ще спечеля още злато. Когато корабът се върна, Ашарак беше на борда му. Седнахме и започнахме да разговаряме какво бих могъл да направя, за да увелича своето съкровище.

— Тогава ти си двоен предател, Джарвик — каза Анхег и в гласа му се прокрадваха тъжни нотки. — Освен че си предал мен, ти си нарушил най-стария закон в Черек. Нито един ангарак не е стъпвал на черекска земя още от царуването на Мечото рамо.

— Тогава не ме беше грижа за това — сви рамене Джарвик. — Ашарак имаше план, който ми изглеждаше твърде добър. Ако успеехме да промъкваме в града по няколко души наведнъж, бихме могли да скрием цяла армия в разрушеното южно крило на двореца. Чрез изненада и с малко късмет можехме да убием теб, Анхег, и другите алорнски крале, аз щях да се възкача на черекския трон, а може би щях да бъда господар и на цялата Алория.

— А каква беше цената, която поиска Ашарак? — попита господин Улф и присви очи. — Какво поиска той в замяна на това, че ще те направи крал?

— Нещо толкова дребно, че се разсмях, когато чух искането му — отвърна Джарвик. — Ала той добави, че ще ми даде не само короната, но и стая, пълна със злато, ако му доставя онова, което желае.

— И какво бе то? — повтори Улф.

— Той каза, че имало някакво момче — около четиринадесетгодишно — в групата, която придружавала крал Фулрах от Сендария. Обеща ми, че щом му доведа момчето, ще ми даде повече злато, отколкото мога да преброя, и тронът на Черек ще бъде мой.

Крал Фулрах се сепна и попита:

— Гарион? Защо е притрябвал толкова на Ашарак?

Леля Поул уплашено ахна и този тревожен звук долетя до мястото, където се бе скрил Гарион.

— Дурник! — каза тя с еклив глас, ала Дурник вече бе скочил, следван по петите от Силк. Леля Поул се обърна с блеснали очи, белият кичур на челото й изглеждаше така, сякаш бе нажежен до стапяне сред черните й като безлунна нощ коси. Крал Джарвик се разтрепера от погледа й.

— Ако нещо се е случило с момчето, Джарвик, хората още хиляда години ще треперят при спомена за онова, което ще сполети теб — каза тя.

Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Гарион се срамуваше, пък и беше уплашен от гнева на леля Поул.

— Добре съм, лельо Поул — извика той през тесния процеп в стената. — Тук съм, горе.

— Гарион? — Тя погледна нагоре. — Къде си?

— Тук съм, близо до тавана — отвърна той. — Зад стената.

— Как стигна дотам?

— Не зная. Няколко мъже ме преследваха, а аз тичах. Чак тука се спрях.

— Веднага слез долу.

— Не зная как, лельо Поул — обясни той. — Тичах толкова дълго и направих толкова много завои, че сега не мога да се върна. Загубих се.

— Добре — отговори му тя вече по-спокойно. — Не мърдай оттам. Ще измислим някакъв начин да те свалим.

— Надявам се — каза той.