Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 20

Работната стая на крал Анхег беше обширно, потънало в безпорядък помещение, разположено в квадратна кула. Книги в тежки кожени подвързии бяха разхвърляни навсякъде, странни устройства със зъбчати колела, подемни механизми и малки вериги от пиринч бяха подредени върху маси или специални поставки. Карти със сложни очертания, оцветени в различни красиви цветове, бяха окачени по стените, а подът беше осеян с парчета пергамент, изпълнени с думи, написани с дребен почерк. Крал Анхег, чиято черна корава коса бе увиснала над очите му, седеше пред една наклонена маса в меката светлина на две свещи и разглеждаше някаква книга, написана върху тънки, пропукващи листа пергамент.

Стражът пред вратата ги пусна да влязат, без да произнесе нито дума, и господин Улф бързо се придвижи до средата на стаята.

— Искаше да ни видиш, Анхег?

Кралят на Черек се изправи, вдигна поглед от книгата и я отмести.

— Влез, Белгарат — рече той и кимна вместо поздрав. — Влез и ти, Поулгара. — После хвърли поглед към Гарион, който несигурно стоеше до вратата.

— Твърдо държа на онова, което казах — заяви леля Поул.

— Няма да му позволя да се отдалечи от очите ми, докато не съм сигурна, че кролимът Ашарак няма да може да го достигне.

— Както желаеш, Поулгара — каза Анхег. — Влез, Гарион.

— Виждам, че продължаваш проучванията си — одобрително отбеляза господин Улф и огледа потъналата в безредие стая.

— Има толкова неща, които ми се иска да науча — рече Анхег и посочи с безпомощен жест бъркотията от книги, пергаменти и странни машини. — Имам чувството, че може би щях да съм по-щастлив, ако ти никога не ме беше запознавал с тази невъзможна задача.

— Ти сам ме помоли — просто отвърна Улф.

— А ти можеше да кажеш „не“ — засмя се Анхег. После грубото му лице стана сериозно, той още веднъж погледна Гарион и заговори по заобиколен начин: — Не бих искал да се намесвам, но поведението на този Ашарак ме тревожи.

Гарион се отдалечи от леля Поул и започна да проучва една от малките машинки, поставена върху близката маса, като внимаваше да не я докосва.

— Аз ще се погрижа за Ашарак — заяви леля Поул.

Ала Анхег настоя на своето.

— От векове се носят слухове, че ти и твоят баща закриляте… — той се поколеба, хвърли поглед към Гарион, след това спокойно продължи: — закриляте нещо, което трябва да бъде защитено на всяка цена. Някои от моите книги разказват за него.

— Четеш прекалено много — прекъсна го леля Поул.

Анхег отново се засмя.

— Така времето минава по-бързо, Поулгара, Другата възможност е да пиянствам с моите графове, ала стомахът ми стана малко слаб за това — и ушите ми също. Имаш ли някаква представа какъв шум се вдига в зала, претъпкана с пияни череки? Моите книги не крещят, не се хвалят, нито падат под масите, за да хъркат там. Те наистина са най-добрата ми компания.

— Истинска глупост — заяви леля Поул.

— Всички от време на време се държим глупаво — отбеляза философски Анхег. — Но нека се върнем към въпроса, който повдигнах преди малко. Ако онези слухове, за които споменах, са верни, не поемате ли твърде сериозни рискове? Търсенето на крадеца вероятно ще бъде много опасно.

— Никое място на света не е достатъчно безопасно — отвърна господин Улф.

— Защо се подлагате на изпитания, щом това не е необходимо? — попита Анхег. — Ашарак не е единственият кролим на света, знаете това много добре.

— Виждам защо са те нарекли Анхег Хитрия — каза Улф с усмивка.

— Няма ли да е по-сигурно да оставите онова специално нещо под моя грижа? — предложи Анхег.

— Вече разбрахме, че дори и Вал Алорн не е достатъчно сигурен и недосегаем за кролимите, Анхег — категорично заяви леля Поул. — Рудниците на Ктхол Мургос и Гар ог Надрак са безбройни и кролимите разполагат с много повече злато, отколкото можеш да си представиш. Колко още такива като Джарвик се купили? Стария вълк и аз имаме опит и умеем добре да пазим онова нещо, за което спомена. С нас то ще бъде на сигурно място.

— Но все пак ти благодаря за загрижеността, която прояви — рече господин Улф.

— Този въпрос засяга всички ни — отвърна Анхег.

Гарион, въпреки своята младост и безразсъдство, което проявяваше в определени случаи, не беше глупав. Бе очевидно, че онова, за което приказваха, по някакъв начин се отнасяше до него и бе твърде възможно да е свързано със загадката на неговия произход. За да прикрие факта, че се вслушва в техния разговор, той взе една малка книга, подвързана в странна черна кожа. Отвори я, но в нея нямаше нито картинки, нито някакви разбираеми рисунки — само текст, изписан с подобни на паяци знаци, които му се сториха отвратителни.

Леля Поул, която, изглежда, винаги знаеше с какво се занимава той, го погледна и рязко попита:

— Какво правиш?

— Просто гледах — отвърна момъкът. — Аз не умея да чета.

— Веднага я остави — нареди тя.

Крал Анхег се усмихна.

— И без това нямаше да можеш да го прочетеш, Гарион — обясни той. — Книгата е написана на стария език на ангараките.

— Ами ти какво правиш с това отвратително нещо? — попита го леля Поул. — Кралят преди всички останали люде би трябвало да знае, че е забранено да се занимава с подобни вещи.

— Това е само книга — успокои я господин Улф. — Тя не притежава никаква мощ, освен ако някой не й позволи да разполага с нея.

— Но — допълни Анхег, като замислено потри бузата си, — книгата ни дава представа за ума и мислите на нашия враг. Винаги е полезно човек да знае такива неща.

— Не можеш да опознаеш ума на Торак — каза леля Поул. — Много е опасно да разкриваш себе си пред него. Той може да хвърли в душата ти отрова, без дори да усетиш какво става.

— Не смятам, че опасността от това наистина съществува, Поул — отбеляза Улф. — Умът на Анхег е достатъчно добре подготвен да избегне клопките в книгата на Торак. В края на краищата те са прекалено очевидни.

Анхег погледна към другия край на стаята, където стоеше Гарион, и му кимна да се приближи. Гарион прекоси пространството, което ги разделяше, и застана пред краля на Черек.

— Ти си наблюдателен младеж, Гарион — сериозно заговори крал Анхег. — Днес ти ми направи услуга и може да ми се обадиш по всяко време. В отговор аз съм готов винаги да ти услужа. — Той протегна дясната си ръка и Гарион я стисна, без да мисли.

Очите на крал Анхег изведнъж се разшириха и лицето му леко пребледня. Той обърна ръката на Гарион и погледна сребристия белег върху дланта му.

Внезапно ръцете на леля Поул също се озоваха там, решително затвориха пръстите на Гарион и ги отдръпнаха от хватката на Анхег.

— Значи е вярно — тихо отрони Анхег.

— Стига — каза леля Поул. — Не обърквай момчето. — Ръцете й все още здраво държаха десницата на Гарион. — Ела, скъпи — поде тя. — Време е да свършим с опаковането на багажа.

Умът на Гарион заработи светкавично. Защо белегът върху ръката му беше уплашил толкова много Анхег? Той знаеше, че знакът, получен от рождение, се предава по наследство. Веднъж леля Поул му беше казвала, че ръката на баща му имала същия знак, но от къде на къде това би представлявало интерес за Анхег? Въпросите отиваха твърде далеч. Необходимостта да знае беше почти нетърпима.

Трябваше да научи всичко за своите родители, за леля Поул — и за обстоятелствата, свързани с тях. И ако от отговорите щеше да го заболи, значи така трябваше. Поне щеше да знае истината.

На следващата сутрин времето беше ясно. Всички станаха рано и се събраха в двора, където чакаха шейните.

— Няма нужда да излизаш на студа, Мерел — каза Барак на облечената си с кожена пелерина съпруга, която седна до него в шейната.

— Дългът ми повелява да изпратя съпруга си до кораба — отговори тя с дръзко повдигната брадичка.

— Както желаеш — въздъхна Барак.

Шейната на крал Анхег и кралица Ислена се понесе начело, след нея, напускайки двора, по заснежените улици полетяха шейните на останалите крале.

Слънцето ярко блестеше, въздухът беше свеж. Гарион мълчеше, седнал при Силк и Хетар.

— Защо си толкова мълчалив, Гарион? — попита Силк.

— Случиха се прекалено много неща, които не разбирам — отговори той.

— Никой не може да разбере всичко — произнесе Хетар нравоучително.

— Череките са необуздани и мрачни хора — заговори Силк. — Те не разбират дори себе си.

— Не само череките — каза Гарион. Опитваше се да намери подходящите думи, за да изрази мисълта си. — Леля Поул, господин Улф, Ашарак — всичко това. Всичко се случва толкова бързо. Не мога да проумея нищо.

— Събитията са като конете — каза Хетар. — Понякога те бягат от нас. Но след като потичат малко, отново започват да вървят полека. Тогава имаме време да осмислим всичко.

— Дано да е така — отговори Гарион несигурно и отново потъна в мълчание.

Шейните завиха и навлязоха в широкия площад пред храма на Белар. Сляпата старица отново беше там и Гарион разбра, че ги е очаквала. Тя се изправи на стълбището пред храма и вдигна тояжката си. Без никаква обяснима причина конете, теглещи шейните, спряха, целите разтреперани, въпреки подканянията на водачите си.

— Здравей, велики — извика сляпата. — Желая ти добър път.

Шейната, в която седеше Гарион, бе спряла най-близо до стълбището пред храма и изглеждаше, че старицата приказва на него. Почти без да мисли, той отговори:

— Благодаря. Но защо се обръщаш към мене така?

Тя остави въпроса му без отговор.

— Спомни си за мене — каза само тя и ниско се поклони. — Спомни си Мартьо, когато получиш своето наследство.

Вече за втори път тя казваше тези думи и Гарион почувства остро любопитство.

— Какво наследство? — попита той.

Ала Барак ревеше, обзет от бяс, и се мъчеше едновременно да отхвърли кожената наметка и да извади сабята си. Крал Анхег тъкмо слизаше, от своята шейна, грубото му лице беше пепеляво от ярост.

— Не! — рязко извика леля Поул. — Аз ще се погрижа за нея. — Тя се изправи. — Чуй ме, вещице — заговори тя с ясен глас като махна качулката от главата си. — Мисля, че виждаш прекалено много с тези твои слепи очи. Сега ще ти направя услуга — ти повече няма да бъдеш измъчвана от мрака и от тревожните видения, които се носят из него.

— Ако искаш, ме убий, Поулгара — каза старицата. — Но аз наистина виждам.

— Няма да те убия, Мартьо — отвърна леля Поул. — Ще те възнаградя. — И тя вдигна ръка с кратък, тайнствен жест.

Гарион видя — това се случи пред очите му, така че по-късно нямаше начин да каже, че е просто някакъв фокус. Беше вперил поглед в лицето на Мартьо и забеляза как белият слой върху очните й ябълки потече надолу както мляко се стича по вътрешната страна на чаша.

Старицата се изправи вцепенена, когато светлосивите й очи се показаха изпод бялата ципа, която ги беше скривала досега. После изпищя. Протегна ръце напред, погледна ги и отново изпищя. В писъка й прозвучаха сърцераздирателни нотки на неописуема загуба.

— Какво направи? — попита кралица Ислена.

— Върнах й зрението — отговори леля Поул, после отново седна на мястото си и се уви в кожената наметка.

— Значи можеш да правиш това? — изрече Ислена. Лицето й побеля.

— Нима ти не можеш? Съвсем просто е.

— Но — възрази кралица Порен, — след като й възвърна зрението, тя ще загуби другата си способност — да вижда бъдещето, нали?

— Да — отговори леля Поул. — Но цената спрямо онова, което получи, е нищожна, нали?

— Значи повече няма да бъде вещица? — настоя да узнае кралица Порен.

— Бездруго не беше умела в този занаят — каза леля Поул. — Виденията й бяха размътени и несигурни. Така е по-добре. Повече не ще тревожи нито себе си, нито другите със сенките. — Тя погледна крал Анхег, който седеше вцепенен, обзет от страхопочитание, до изгубилата си и ума и дума кралица. — Ще продължим ли? — спокойно попита леля Поул. — Корабът ни чака.

Конете, сякаш освободени от нейните думи, се втурнаха напред.

Гарион хвърли поглед назад. Старата Мартьо стоеше на стълбището пред храма, гледаше протегнатите си ръце и ридаеше безутешно.

— Ние бяхме избрани да станем свидетели на чудо, приятели — каза Хетар.

— Ала доколкото разбирам, онази, която получи благодеянието от чудото, не е много доволна — сухо каза Силк. — Напомнете ми никога да не обиждам Поулгара. Нейните чудеса, изглежда, са нож с две остриета.