Дейвид Едингс
Пророчеството (4)

Глава 3

Една сутрин няколко дни по-късно — леля Поул вече беше започнала да се мръщи, че старецът постоянно киснеше в кухнята й, — той неочаквано каза, че имал някаква работа в близкото село Горен Гралт.

— Хубаво — каза леля Поул без капка снизходителност. — Поне килерите ми ще се отърват от нежелани посетители, докато те няма.

Той й се поклони подигравателно, очите му заблестяха.

— Имаш ли нужда от нещо, госпожо Поул? — попита старецът. — Някаква дреболия, която мога да купя — тъй и тъй ще отида до селото.

Леля Поул размисли за миг.

— Някои от подправките ми вече са на привършване — каза тя. — На улица Фенъл има един толнедрански търговец на подправки — магазинът му е мъничко на юг от селската кръчма. Сигурна съм, че изобщо няма да те затрудни да намериш кръчмата.

— Е, пътуването вероятно ще бъде сухо без бира — любезно призна старецът. — А също така и самотно. Десет левги без спътник, с когото да разговаряш, е дълъг път.

— Разговаряй с птиците — предложи му леля Поул не особено учтиво.

— Птиците умеят да слушат добре — отвърна й старецът, — но тяхната реч е изпълнена с повторения и много скоро става досадна. Защо не взема момчето да ми прави компания?

Гарион затаи дъх.

— Той вече има свои лоши навици — язвително заяви леля Поул. — Не му трябва учител като теб.

— Е, госпожо Поул — възрази старецът и разсеяно задигна една кифличка. — Бъди справедлива към мен. Освен това малко разнообразие ще е добре дошло за момчето — ще разшири кръгозора му. Би могла да се изразиш и по този начин.

— Неговият кръгозор е достатъчно широк, благодаря — каза тя.

Сърцето на Гарион се сви.

— И все пак — продължи жената, — поне бих могла да разчитам, че той няма да забрави за моите подправки и няма да се опиянчи с бира, за да обърка черния пипер с карамфила, нито канелата с муската. Добре — вземи момчето, ала имай едно наум — не искам да го водиш в долнопробни места, нито в разни свърталища с лоша слава.

— Господарке Поул! — извика старецът, като се престори на изумен. — Че аз не стъпвам в подобни места!

— Познавам те прекалено добре, Стари вълко — сухо каза тя. — Ти се чувстваш сред пороците и покварата така естествено, както патица в езерна вода. Ако до ушите ми стигне, че си завел момчето на някое отвратително място, ще си имаш работа с мен.

— Значи ще ми се наложи да взема мерки да не чуеш нищо, нали? — подхвърли той.

Леля Поул го изгледа студено и каза:

— Отивам да видя от какви подправки имам нужда.

— Аз пък ще взема кон и каруца от Фалдор — каза старецът и задигна още една кифличка.

Изненадващо скоро старецът и Гарион се заклатушкаха по изровения път към Горен Гралт. Конят се носеше в бърз тръс. Беше ярка лятна сутрин, по небето се носеха облаци като пух на глухарчета, а зад редиците жив плет се протягаха сини сенки. Но след няколко часа слънцето напече и пътуването в друсащата каруца стана уморително.

— Стигаме ли вече? — за трети път попита Гарион.

— Има още време — отговори старецът. — Десет левги са дълъг път.

— Ходил съм там — каза Гарион, като се опита думите му да прозвучат небрежно. — Разбира се, тогава бях малко хлапе и не си спомням много-много. Но ми се стори, че е хубаво място.

Старецът сви рамене и каза:

— Село като село. — Вниманието му, изглежда, бе погълнато от други неща.

Гарион, който се надяваше да накара стареца да се впусне в една от своите истории, започна да задава въпроси.

— Защо нямаш име — прощавай, ако не е учтиво да питам.

— Аз имам много имена — отговори старецът и поглади бялата си брада. — Почти толкова имена, какъвто е броят на годините ми.

— Аз пък имам само едно — отбеляза Гарион.

— Досега.

— Какво?

— Имаш само едно име досега — обясни старецът. — След време може да придобиеш друго — или дори няколко. Някои хора натрупват имена след себе си, докато годините се нижат. Понякога и имената се износват — също като дрехите.

— Леля Поул те нарича Стария вълк — каза Гарион.

— Зная — отговори старецът. — Твоята леля Поул и аз се познаваме от много отдавна.

— Защо те нарича така?

— Кой може да каже защо жена като твоята леля прави каквото и да било?

— Мога ли да наричам господин Улф^[1]? — попита Гарион. Имената бяха особено важни за момчето и фактът, че старият разказвач, изглежда, нямаше никакво име, го притесняваше. Липсата на име правеше стареца незавършен, различен от другите човешки същества.

За миг старецът го погледна сериозно, после избухна в смях.

— Господин Улф, а? Много подходящо. Знаеш ли, това име ми харесва повече от всички, които съм получавал от години.

— Значи мога? — попита Гарион. — Искам да кажа, че мога да се обръщам към теб с господин Улф?

— Да, Гарион. Много ми харесва.

— А сега би ли ми разказал някоя приказка, господин Улф?

Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на гражданските войни в Арендия.

— Защо са такива арендите? — попита Гарион след една особено зловеща история.

— Арендите са много благородни — отговори Улф, облегна се и небрежно подръпна юздите с една ръка. — Благородството е белег, на който не може да се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без видима причина.

— Рундориг е аренд — каза Гарион. — И понякога той… е, умът му не е особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.

— Това се дължи на благородството — отбеляза Улф. — Арендите изразходват толкова много време, като се стремят да постъпват благородно, че не им остава нито миг да мислят за други неща.

Изкачиха поредния хълм и видяха Горен Гралт. Къщичките от сив камък с покриви от каменни плочи разочароваха Гарион, защото му се стори, че са прекалено малки. Два пътя, побелели от гъста прах, се пресичаха в селото, имаше и още няколко тесни, лъкатушещи улички. Къщите бяха квадратни и солидни, но приличаха на играчки, подредени в долината под тях от някой великан. Макар че беше лято, повечето планински върхове на назъбения хоризонт бяха все още покрити със сняг.

Умореният кон тежко пристъпваше по нанадолнището, копитата му вдигаха малки облачета прах. Скоро каруцата затрополи по калдъръмените улици към центъра на селото. Селяните естествено си придаваха прекалена важност и не обръщаха внимание на стареца и момчето — голяма работа, каруца от някаква си ферма. Жените носеха рокли и островърхи шапки, а мъжете — жакети и меки кадифени кепета. Израженията на всички бяха високомерни и излъчваха дори презрение.

— Много са красиви, нали? — забеляза Гарион.

— Сигурно и те си мислят така — каза Улф и лицето му като че се развесели. — Аз смятам, че вече е време да хапнем нещо, а ти?

Макар да не чувстваше глад преди старецът да спомене за ядене, Гарион изведнъж усети, че е гладен като звяр.

— Къде ще отидем? — попита той. — Всички хора тук изглеждат великолепни. Дали някой от тях ще позволи на непознати да седнат на неговата маса?

Улф се засмя и разтърси звънтящата кесия, привързана към пояса му.

— Няма да си правим труда да се запознаваме с тях — отговори той. — Има много места, където човек може да си купи храна.

Да си купи храна? Гарион никога не бе чувал подобно нещо. Всеки, който се появеше пред портата на Фалдор, когато дойдеше време за хранене, получаваше покана да седне на масата — това беше съвсем в реда на нещата. Светът на селяните очевидно бе много различен от този във фермата на Фалдор.

— Но аз нямам никакви пари — възрази момчето.

— Аз имам достатъчно и за двамата — увери го Улф и спря коня пред една ниска постройка с табела, върху която бе нарисувана чепка грозде, увиснала тъкмо над входната врата. Имаше и някакви знаци върху табелката, но Гарион естествено не можеше да ги прочете.

— Какво означават тези знаци, господин Улф? — попита той.

— Означават, че вътре може да си купиш храна и някакво питие — каза Улф и слезе от каруцата.

— Сигурно е прекрасно да можеш да четеш — прошепна Гарион, изпълнен с копнеж.

Старецът го погледна видимо изненадан и попита с недоверие:

— Не можеш ли да четеш, момче?

— Никой не ме е учил — отговори Гарион. — Мисля, че Фалдор може да чете, но никой друг във фермата не умее.

— Глупости — изсумтя Улф. — Ще поговоря с леля ти Поул за това. Тя се отнася с пренебрежение към отговорностите си. Трябвало е да те научи още преди години.

— Нима леля Поул може да чете? — попита Гарион изумено.

— Разбира се, че може — отговори Улф и поведе момчето към кръчмата. — Според нея от това нямало полза, но двамата спорим по този въпрос от доста години. — Старецът, изглежда, беше много разстроен от факта, че Гарион е неграмотен.

Ала Гарион беше прекалено заинтересуван от опушената кръчма, за да обърне внимание на това. Стаята беше обширна, тъмна, с нисък таван и каменен под, застлан с тръстикови рогозки. Макар че не беше студено, в средата гореше огън. Димът с полюляване се издигаше към комин, разположен над огнището върху четири квадратни каменни колони. Лоени свещи капеха в глинени паници, поставени на няколкото дълги зацапани маси, а във въздуха се носеше неприятна миризма на вино и вкисната бира.

— Какво имате за ядене? — попита Улф един навъсен небръснат мъж с престилка, изцапана с мазни петна.

— Печено месо — каза мъжът и посочи шиша, изтеглен в единия край на огнището. — Онзиденшно. Бульонът е от вчера сутринта, а хлябът… е, няма и седмица, откак е печен.

— Много добре — заяви Улф и седна. — За мен чаша от най-добрата ти бира, а за момчето донеси мляко.

— Мляко? — възрази Гарион.

— Мляко — твърдо отвърна Улф.

— Имаш ли пари? — поинтересува се навъсеният мъж.

Улф разтърси кесията си и настроението на навъсения моментално се пооправи.

— Защо този мъж там спи? — попита Гарион и посочи един селянин, който хъркаше, сложил глава на масата.

— Пиян е — отговори Улф, без да удостои хъркащия дори с поглед.

— Не трябва ли някой да се погрижи за него?

— Той предпочита да не се занимават с него.

— Познаваш ли го?

— Зная някои неща — каза Улф. — И за него, и за мнозина като него. От време на време и аз съм изпадал в подобно състояние.

— Защо?

— Навремето ми харесваше.

Печеното месо беше изсъхнало и прегоряло, бульонът беше рядък, а хлябът — корав, но Гарион беше прекалено гладен, за да забележи това. Той внимателно отопи чинията си, както го бяха учили, и зачака, докато господин Улф свърши с втората си халба бира.

— Наистина великолепно — заяви момчето, не толкова защото бе убедено във верността на думите си, а по-скоро за да каже нещо. Като цяло то смяташе, че село Горен Гралт не е оправдало очакванията му.

— Е. — Улф сви рамене. — Селските кръчми са еднакви по целия свят. Рядко съм виждал някоя, към която ще се затичам втори път. Ще тръгваме ли? — Той остави на масата няколко монети — навъсеният мъж светкавично ги грабна — и изведе Гарион сред ярката следобедна слънчева светлина.

— Хайде да намерим търговеца на подправки, както ни заръча леля ти Поул — подхвана той. — А после ще потърсим къде да пренощуваме и ще намерим конюшня за коня.

Отправиха се по улицата, като оставиха каруцата и коня край кръчмата.

Къщата на толнедранския търговец на подправки беше висока тясна постройка на следващата улица. Двама мургави набити мъже в къси туники стояха пред входа, до свиреп на вид черен кон със странно бронирано седло. Наблюдаваха минувачите с тъпи погледи, без да проявяват интерес към тях.

Щом ги зърна, господин Улф спря.

— Какво има? — попита момчето.

— Тули — тихо отвърна Улф, вперил неумолим поглед в двамата мъже.

— Какво?

— Онези двамата са тули — отвърна старецът. — Те обикновено работят като хамали за мургите.

— Какви са мургите?

— Те са от народа на Ктхол Мургос — лаконично поясни Улф. — Южни ангараки.

— Онези, които сме победили в битката при Воу Мимбре? — попита Гарион. — Какво правят тук?

— Мургите са се заели с търговия — навъсено каза Улф. — Не очаквах да видя техен представител в толкова отдалечено село. По-добре да влезем. Тулите ни видяха и може да им се стори странно, ако обърнем гръб и си тръгнем. Стой близо до мен, момче, и не приказвай.

Минаха край яките мъже и влязоха в магазина на търговеца на подправки.

Толнедранецът беше слаб плешив мъж, с вързана на кръста кафява дреха, която стигаше до пода. Той нервно мереше някакви пакетчета, пълни с прах с остра миризма, и ги поставяше на тезгяха пред себе си.

— Добър ви ден — обърна се той към Улф. — Моля, имайте търпение. След малко ще ви обърна внимание. — Търговецът приказваше с леко фъфлене, което се стори на Гарион някак особено.

— Не бързам — отвърна Улф с хъхрещ, дрезгав глас. Гарион го погледна изпитателно и с изненада откри, че разказвачът се е прегърбил и глупаво кима.

— Виж какво искат — кратко нареди другият мъж в магазина. Той беше тъмен плещест човек, облечен в плетена ризница, с къса сабя на кръста. Скулите му бяха високи, а по лицето имаше няколко белега от рани, които му придаваха свиреп вид. Погледът му изглеждаше остър и зъл, а в гласа му звучеше груб и тежък чужд акцент.

— Не бързам — издърдори Улф с хъхрещия си глас.

— Моята работа ще отнеме доста време — каза мургът хладно. — Предпочитам да не ме пришпорват, когато съм зает. Кажи на търговеца от какво се нуждаеш, старче.

— Приемете моите благодарности — избърбори Улф. — Някъде бях приготвил един списък. — Той глупаво започна да бърника по джобовете си. — Господарят ми го написа. Надявам се, че можеш да го прочетеш, приятелю, защото аз не умея. — Старецът намери списъка и го подаде на толнедранеца.

Търговецът го погледна и каза на мурга:

— Ще ни отнеме съвсем малко време.

Мургът кимна и се взря с непроницаем поглед в Улф, после в Гарион, леко присви очи и изражението му се промени.

— Ти си хубаво момче — каза той на Гарион. — Как се казваш?

До този момент през целия си живот, Гарион винаги бе казвал истината, но поведението на Улф му бе разкрило цял нов свят на измами и хитрини. Някъде дълбоко в съзнанието си момчето сякаш чу предупредителни думи — сдържан, спокоен глас, който го съветваше, че ситуацията е опасна и че той трябва да предприеме нещо, за да се защити. Гарион се поколеба само миг, преди да изрече своята първа съзнателно подготвена лъжа. Зяпна и лицето му придоби израз на безкрайно тъпоумие.

— Рундориг, ваша светлост — измърмори той.

— Арендско име — каза мургът и присви още повече очи. — Не приличаш на аренд.

Гарион само се облещи.

— Аренд ли си, Рундориг? — настоятелно продължи да пита мургът.

Гарион се намръщи, сякаш се мъчеше да проумее какво го питат, но умът му работеше светкавично. Сдържаният глас му предложи няколко начина за отговор.

— Баща ми беше аренд — отвърна накрая той. — Но майка ми е от Сендария и хората разправят, че приличам на нея.

— Ти каза „беше“ — бързо заговори мургът. — Значи баща ти е мъртъв, а? — Осакатеното му лице беше напрегнато.

Гарион глупаво кимна.

— Сечеше едно дърво и то се стовари върху него — излъга той. — Беше много отдавна.

Мургът внезапно загуби интерес.

— Вземи тази монета, момче — каза той и безразлично хвърли едно медно петаче на пода в краката на Гарион. — Върху нея е изобразен ликът на бог Торак. Може би тя ще ти донесе късмет — или поне малко повече ум.

Улф бързо се наведе, вдигна монетата… но онова, което даде на Гарион, беше обикновено петаче от Сендария.

— Благодари на добрия господин, Рундориг — изхъхри той.

— Моите благодарности, почитаеми господине — каза Гарион и здраво стисна петачето в юмрук.

Мургът сви рамене и погледна встрани. Улф плати на толнедранския търговец за подправките и двамата с Гарион напуснаха магазина.

— Ти изигра опасно представление, момче — рече Улф, когато бяха достатъчно далеч, за да не бъдат дочути от двамата тули.

— Стори ми се, че не искаш да узнаят кои сме — обясни Гарион. — Не бях сигурен защо, но си помислих, че трябва да сторя същото. Погрешно ли постъпих?

— Ти си много хитър — каза одобрително Улф. — Смятам, че успяхме да измамим мурга.

— Защо смени монетата? — попита Гарион.

— Понякога монетите на ангараките не са онова, което изглеждат — отвърна Улф. — По-добре да си нямаш работа с тях. Хайде да докараме коня и каруцата. Чака ни дълъг път до фермата.

— Нали каза, че ще отседнем тук през нощта?

— Положението се промени. Ела, момче. Време е да тръгваме.

Конят беше много уморен и се движеше бавно по стръмния хълм на излизане от Горен Гралт. Слънцето клонеше към залез.

— Защо не ми позволи да задържа петачето на ангараките? — упорито продължи с въпросите си Гарион. Тази загадка все още го озадачаваше.

— На този свят има много неща, които изглеждат по един начин, а всъщност представляват нещо съвсем друго — каза Улф някак мрачно. — Нямам доверие в ангараките, а в мургите още по-малко. Смятам, че ще е добре, ако никога не притежаваш предмет с образа на Торак.

— Но войната между запада и ангараките е завършила преди повече от петстотин години — възрази Гарион. — Всички казват така.

— Не всички — отвърна Улф. — Сега вземи оная дреха от дъното на каруцата и се завий. Леля ти никога няма да ми прости, ако простинеш.

— Добре, щом искаш — каза Гарион. — Но въобще не ми е студено и никак не ми се спи. Ще ти правя компания, докато пътуваме.

— Това е добра разтуха, момче — рече Улф.

— Господин Улф — подхвана Гарион след известно време, — ти познаваше ли баща ми и майка ми?

— Да — тихо отговори Улф.

— Баща ми също е мъртъв, нали?

— Боя се, че е така.

Гарион въздъхна дълбоко.

— Така си и мислех. Щеше ми се да ги познавам. Леля Поул казва, че съм бил бебе, когато… — Момчето не можа да продължи. — Опитвал съм се да си спомня майка си, но не мога.

— Ти беше много малък — отвърна Улф.

— Какви бяха те? — попита Гарион.

Улф почеса брадата си и каза:

— Обикновени хора. Толкова обикновени, че никой не би погледнал към нито един от тях втори път.

Гарион се обиди от този отговор и възрази:

— Леля Поул казва, че майка ми била много красива.

— Беше.

— Тогава защо казваш, че е била обикновена?

— Тя не беше изтъкната или важна личност — отговори Улф. — Баща ти също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски хора — млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе — ето какво виждаха всички. Или поне се предполага, че са виждали това.

— Не разбирам.

— Много е сложно.

— Какъв беше моят баща?

— Среден на ръст — каза Улф. — С тъмна коса. Много сериозен млад човек. Аз го харесвах.

— Той обичаше ли майка ми?

— Повече от всичко на света.

— А мен?

— Естествено.

— И къде живеехме?

— В едно село — отвърна Улф. — Съвсем малко селце близо до планините, далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава постройка. Баща ти сам я направи — той беше каменар. От време на време спирах при вас, когато се озовавах в тази област. — Гласът на стареца монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е заспал.

 

 

Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук — Гарион я позна, без да отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.

— Само го завий — тихо каза господин Улф на леля Поул. — Най-добре е да не го будим.

— Какво се случи? — попита леля Поул. Гласът й беше също така тих като този на стареца.

— В селото имаше един мург — в магазина на твоя търговец. Той започна да разпитва и се опита да даде на момчето петаче от Ангарак.

— В Горен Гралт? Сигурен ли си, че е бил само мург?

— Не знам. Дори аз не мога с пълна сигурност да разгранича мург от кролим.

— Какво стана с монетата?

— Успях да я взема. Дадох на момчето едно сендарско петаче вместо нея. Ако този мург е бил кролим, ще му позволим да ме последва. Сигурен съм, че ще мога да го мотая няколко месеца.

— Значи ще си тръгнеш? — Гласът на леля Поул прозвуча някак тъжно.

— Време е — отвърна Улф. — Точно сега момчето е на сигурно място тук, а аз трябва да замина. Стават неща, за които трябва да се погрижа. Обзема ме тревога, когато мургите започнат да се появяват в отдалечени места. Върху нашите плещи лежи огромна отговорност и грижа, затова не бива да си позволяваме да станем невнимателни.

— Дълго ли няма да се върнеш?

— Няколко години. Трябва да проуча много неща и да се срещна с много хора.

— Ще ми липсваш — меко каза леля Поул.

Той се засмя.

— Сантименталност ли проявяваш, Поул? Не ти е в характера.

— Знаеш какво имам предвид. Не съм подходяща за тази задача, която ти и другите ми възложихте. Какво зная за това как трябва да се възпитават малки момчета?

— Справяш се добре — рече Улф. — Дръж момчето изкъсо и не му позволявай да те докарва до истерия. И бъди внимателна — той лъже като най-изпечен мошеник.

— Гарион да лъже? — Гласът й прозвуча изумено.

— Излъга мурга така добре, че дори аз се впечатлих.

— Гарион?

— Освен това започна да ми задава въпроси за своите родители — каза Улф. — Какво си му разказвала за тях?

— Много малко. Само това, че са мъртви.

— Нека това бъде всичко засега. Няма смисъл да му разказваме неща, за които все още не е дорасъл и няма да може да разбере.

Гласовете им продължиха да жужат, но Гарион отново потъна в дрямка, пък и беше почти сигурен, че всичко, което чува, е просто сън.

Ала на следващата сутрин, когато се събуди, господин Улф го нямаше.