Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 17

— Барак — извика Гарион, след като няколко минути бе думкал по вратата, без да получи отговор.

— Махай се — долетя до него прегракналият глас на Барак.

— Барак, аз съм, Гарион. Трябва да говоря с тебе.

За дълго всичко потъна в тишина, накрая се разнесе шум от стъпки.

Видът на Барак беше ужасен. Туниката му беше смачкана и мръсна, червената му брада беше сплъстена, дългите му плитки бяха разплетени и разчорлени. Ала най-лошо от всичко беше измъченият поглед в очите му — смесица от ужас и отвращение от себе си, така открито изразени, че Гарион наведе очи.

— Ти го видя, нали, момче? — попита Барак. — Видя какво ми се случи там.

— В действителност нищо не видях — внимателно каза Гарион. — Ударих си главата в онова дърво и всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден.

— Трябва да си видял — настоя Барак. — Трябва да си видял моята зла орис.

— Зла орис? — възкликна Гарион. — За какво приказваш? Та ти още си жив.

— Злата орис не винаги означава смърт — мрачно каза Барак и се отпусна на един стол. — Щеше ми се при мен да беше точно така. Това е коварна съдба, ужасно предопределение, и смъртта изобщо не е страшна в сравнение с него.

— Позволил си на думите, изречени от оная луда старица, да повлияят на въображението ти — каза Гарион.

— Не, не само Мартьо ми го каза — отвърна Барак. — Тя само повтори онова, което всички в Черек знаят. Когато съм се родил, извикали някакъв гадател — обичаят тук е такъв. В повечето случаи гадателите не казват абсолютно нищо и нищо особено няма да се случи през живота на детето. Но понякога бъдещето е толкова силно проявено у някои от нас, че почти всеки гадател може да прочете ориста на този човек.

— Глупаво суеверие — присмя му се Гарион. — Никога не съм виждал предсказатели, които със сигурност могат да кажат даже дали утре ще вали. Един веднъж дойде във фермата и каза на Дурник, че ще умре два пъти. Нима това не е глупаво?

— Уменията на гадателите и прорицателите в Черек са по-големи — възрази Барак и лицето му се смръщи. — Ориста, която те предричаха за мен, бе винаги една и съща — ще се превърна в звяр. Десетки гадатели ми казваха едно и също и ето, че това най-сетне се случи. От два дни седя тук и се наблюдавам. Космите по тялото ми стават по-дълги, зъбите ми започват да се изострят.

— Въобразяваш си — заяви Гарион. — Изглеждаш ми точно по същия начин, както винаги.

— Ти си добро момче, Гарион — каза Барак. — Зная, че се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, но и аз имам очи. Зная, че зъбите ми се изострят, а по тялото ми започва да расте козина. Не след дълго Анхег ще трябва да ме прикове с верига в тъмницата, за да не нараня някого, или ще трябва да избягам в планините и да живея с тролите.

— Глупости — възрази Гарион.

— Кажи ми какво видя онзи ден — изрече с умолителен глас Барак. — Как изглеждах, когато се превърнах в звяр?

— Всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден, защото си ударих главата в дървото — повтори Гарион. Мъчеше се думите му да прозвучат правдиво.

— Аз само искам да узная в какъв звяр се превръщам — промърмори отпаднало Барак. — Дали ще бъда вълк, или мечка, или пък някакво чудовище, за което никой още не е измислил име?

— Не си ли спомняш нищо? — внимателно попита Гарион, като се опита да изтрие от паметта си странния двойствен образ на Барак и на мечката.

— Нищичко — отвърна Барак. — Чух те, че крещиш, и следващото нещо, което помня, беше как глиганът се бе проснал мъртъв в краката ми, а ти лежеше под дървото, целият окъпан в кръв. Но аз можех да почувствам звяра в себе си. Дори можех да усетя неговата миризма.

— Усещал си миризмата на глигана — противопостави се Гарион — и просто си загубил ума и дума, защото си бил обзет от възбуда — това е всичко.

— Бил съм разярен, това ли искаш да кажеш? — попита Барак и вдигна поглед, изпълнен с надежда. — Не, Гарион. И по-рано съм изпадал в ярост. Не е същото. Това беше нещо съвсем различно.

— Ти не се превръщаш в звяр — настоя Гарион.

— Аз си зная — отговори упорито Барак.

Точно в този момент лейди Мерел, жената на Барак, влезе в стаята през все още отворената врата.

— Виждам, че възвръщате разума си, милорд — каза тя.

— Остави ме на мира, Мерел — прекъсна я Барак. — Нямам настроение за твоите игри.

— Игри ли, милорд? — невинно попита тя. — Аз просто съм загрижена за своите задължения. Ако не се чувствате добре, мой дълг е да се грижа за вас. Това е право на една съпруга, нали?

— Престани да се тревожиш толкова за правата и задълженията, Мерел — каза Барак. — Просто се махни и ме остави на мира.

— Вие самият бяхте твърде настоятелен по отношение на определени права и задължения през нощта, когато се върнахте във Вал Алорн — припомни му тя. — Дори и заключената врата на моята спалня не можа да обуздае вашата настоятелност.

— Добре — отвърна Барак и леко се изчерви. — Съжалявам за това. Надявах се, че нещата между нас може да са се променили. Не бях прав. Няма да ти досаждам повече.

— Да ми досаждате, милорд? — възкликна тя. — Изпълнението на един дълг не трябва да поражда досада. Добрата съпруга е длъжна да се подчинява на всичко, което пожелае от нея съпругът й — независимо колко пиян или брутален е той, когато идва в леглото й. Никой не би могъл да ме обвини в прояви на неподчинение в това отношение.

— Наслаждаваш се, Мерел, нали? — обвини я той.

— На какво да се наслаждавам, милорд? — Гласът й беше тих, но в него се долавяше студенината на остър нож.

— Какво искаш, Мерел? — рязко я попита Барак.

— Искам да ви служа, докато сте болен, милорд — отвърна тя. — Искам да се грижа за вас и да следя развитието на заболяването ви — да отбелязвам появата на всеки нов симптом.

— Толкова много ли ме мразиш? — попита Барак с мрачно презрение. — Внимавай, Мерел. Може да ми хрумне да настоя да останеш при мен. Какво ще кажеш за това? Как ще ти хареса да бъдеш заключена в тази стая с див звяр?

— Ако действията ви станат неконтролируеми, милорд, винаги мога да заповядам да ви приковат към стената с верига — отвърна тя и посрещна гнева в погледа му с хладно безгрижие.

— Барак — каза Гарион сред неловкото мълчание. — Трябва да поговоря с тебе.

— Не сега, Гарион — ядосано го прекъсна Барак.

— Важно е. В двореца има шпионин.

— Шпионин?

— Един мъж със зелена наметка — обясни Гарион. — Виждах го няколко пъти.

— Много мъже носят зелени наметки — вметна лейди Мерел.

— Не се намесвай в това, Мерел — предупреди я Барак и се обърна към Гарион. — Какво те кара да мислиш, че е шпионин?

— Тази сутрин отново го видях — отговори Гарион. — И го проследих. Той се промъкна по един коридор, който, изглежда, никой в двореца не използва. Коридорът минава над залата, където кралете се срещат с господин Улф и леля Поул. Мъжът чуваше всяка дума, която казваха те.

— Откъде знаеш, че е чувал? — попита Мерел с присвити очи.

— Аз също бях там — каза Гарион. — Скрих се недалеч от него и аз самият чувах какво приказват — като че бях в същата стая с тях.

— Как изглежда той? — попита Барак.

— Косата му е с цвят на пясък — започна да го описва Гарион. — Брадата му — също, и както вече казах, той носи зелена наметка. Видях го в деня, когато отидохме да разглеждаме твоя кораб. Тъкмо влизаше в една кръчма с един мург.

— Във Вал Алорн няма мурги — заяви Мерел.

— Има един — настоя Гарион. — И по-рано съм го виждал. Зная кой е. — Гарион трябваше да подходи много внимателно към този въпрос. Забраната да не говори за врага в тъмните одежди беше както винаги неумолима. Дори намекът, който беше направил, превърна езика му във вцепенено парче дърво, а устните му изтръпнаха.

— Кой е той? — попита Барак.

Гарион остави въпроса без отговор.

— А после, в деня, когато ловихме глигани, го видях в гората.

— Мурга ли? — попита Барак.

— Не. Мъжа със зелената наметка. Там той се срещна с някакъв друг мъж и поговориха известно време недалеч от мястото, където чаках глигана. Не ме видяха.

— В това няма нищо подозрително — отбеляза Барак. — Човек може да се среща с приятелите си където пожелае.

— Не смятам, че бяха точно приятели — възрази Гарион. — Онзи със зелената наметка нарече другия „милорд“ и благородникът му заповяда да се добере достатъчно близо до залата, за да може да чуе какво приказват кралете и господин Улф.

— Това е по-сериозно — каза Барак, изглежда, забравил своята меланхолия. — Казаха ли нещо друго?

— Мъжът със сламенорусата коса поиска да узнае подробности за нас — отговори Гарион. — За тебе, за мене, за Дурник и Силк — за всички нас.

— Сламеноруса коса? — бързо попита Мерел.

— Онзи, към когото се обърнаха с „милорд“ — обясни Гарион. — Той, изглежда, знаеше за нас. Дори и за мене знаеше.

— Висок, с белезникава коса? — попита Мерел. — Без брада? Малко по-стар от Барак?

— Не е възможно да е той — възрази Барак. — Анхег го заточи под страх от смъртно наказание.

— Ти си дете, Барак — каза тя. — Той не би се съобразил с това, ако интересите му го изискват. Смятам, че ще е най-добре да кажем на Анхег.

— Познавате ли го? — попита Гарион. — Някои от нещата, които той каза за Барак, не бяха много любезни.

— О, представям си — иронично вметна Мерел. — Барак беше един от онези, които настояваха сламенокосият да бъде обезглавен.

Барак вече навличаше ризницата си.

— Оправи си косата — каза му Мерел с тон, в който странно защо не можеше да се долови дори нотка от предишната й ненавист. — Приличаш на копа сено.

— Не мога да си губя времето с това сега — нетърпеливо избоботи Барак. — Елате и двамата. Отиваме при Анхег.

Нямаше време за повече въпроси, понеже Гарион и Мерел трябваше едва ли не да тичат, за да вървят в крачка с гиганта. Бързо прекосиха голямата зала с троновете и подплашените войници се разбягаха да им сторят път, щом зърнаха лицето на Барак.

— Милорд Барак — спря ги един от пазачите пред вратата на залата, където се провеждаше кралският съвет.

— Махайте се! — заповяда Барак и с трясък отвори вратата.

Крал Анхег уплашено вдигна поглед при това внезапно нахлуване и попита:

— Какво има, братовчеде?

— Измяна, Анхег! — изрева Барак. — Граф Джарвик е нарушил заповедта ти и е избягал от заточението, на което го изпрати. Поставил шпиони в собствения ти дворец.

— Джарвик? — рече Анхег. — Той не би посмял да стори това.

— О, посмял е, и още как! — заговори Барак. — Видели са го недалеч от Вал Алорн и са чули част от думите му, докато е кроил своя заговор.

— Кой е Джарвик? — попита регентът на Рива.

— Граф, когото изпратих на заточение миналата година — отговори Анхег. — Заловихме негов куриер и у него намерихме съобщение до един мург в Сендария. В съобщението имаше подробности за един от нашите най-тайни съвети. Джарвик се опита да отрече, че той е изпратил съобщението, макар че върху пергамента стоеше неговият печат, а съкровищницата му се пръскаше по шевовете, пълна с червено злато от рудниците в Ктхол Мургос. Бих заповядал да набият главата му на кол, но неговата жена е моя родственичка и ме помоли да му подаря живота. Затова го заточих в едно от неговите имения на западното крайбрежие. — Кралят погледна Барак. — Откъде разбра за постъпката му? Последното нещо, което чух за тебе, беше, че си се заключил в стаята си и не си желаел да разговаряш с никого.

— Думите на съпруга ми са верни, Анхег — заяви лейди Мерел предизвикателно.

— Не се съмнявам в него, Мерел — отвърна й Анхег и я измери с поглед, в който се четеше лека изненада. — Просто исках да разбера откъде е узнал за Джарвик, това е всичко.

— Момчето от Сендария го е видяло — обясни Мерел. — И го е чуло да разговаря с шпионина. Аз изслушах разказа на момчето и заставам зад онова, което казва моят съпруг, в случай че някой посмее да прояви съмнение в думите му.

— Гарион? — уплашено възкликна леля Поул.

— Мога ли да предложа първо да изслушаме момъка — тихо каза кралят на алгарите Чо-Хаг. — Смятам, че благородник, известен в миналото със своето приятелско отношение към мургите, който е избрал точно сега да наруши заповедта за своето заточение, интересува всички ни.

— Кажи им онова, което разправи на Мерел и мен — нареди Барак и избута Гарион напред.

— Ваше Величество — поде Гарион, като се поклони неумело. — Откакто дойдох, няколко пъти виждах един мъж със зелена наметка, който се криеше тук, във вашия палат. Той се промъкваше из коридорите и полагаше големи усилия да не го забележат. Видях го първата нощ, когато пристигнах тук, а следващия ден зърнах, че влиза в една кръчма с един мург. Барак казва, че в Черек няма мурги, но аз зная, че онзи е мург.

— Откъде знаеш? — сурово попита Анхег.

Гарион го погледна безпомощно, неспособен да произнесе името на Ашарак.

— Е, момче? — попита крал Родар.

Гарион започна да се бори с думите, но не можа да произнесе никакъв звук.

— Може би познаваш този мург? — предположи Силк.

Гарион кимна, облекчен от помощта на своя приятел.

— Ти не познаваш много мурги — каза Силк и потри носа си с пръст. — Не беше ли онзи същият, когото срещнахме с теб в Дарайн — а по-късно и в Мурос? Мургът, известен под името Ашарак?

Гарион кимна отново.

— Защо не ни каза? — попита Барак.

— Аз… аз не можех — заекна Гарион.

— Не можеше ли?

— Не успявах да произнеса думите — каза Гарион. — Не зная защо, но просто не можех да приказвам за него.

— Значи си го виждал и по-рано?

— Да — отговори Гарион.

— И никога не си казвал за това на никого?

— Не съм.

Силк бързо насочи поглед към леля Поул.

— Ти може би знаеш повече от нас за това, Поулгара?

— Възможно е да се постигне такова нещо — бавно отвърна тя. — Ала то никога не е било надеждно, затова аз самата не си правя труда да се занимавам с подобни фокуси. Но е напълно възможно. — Изражението й стана мрачно.

— Кролимите смятат, че е внушително постижение — отбеляза господин Улф. — Те лесно се впечатляват.

— Ела с мен, Гарион — каза леля Поул.

— Още не — възпря я Улф.

— Важно е — заяви тя и лицето й стана сурово.

— Може да го направиш и по-късно — посъветва я старецът. — Нека първо чуем останалата част от разказа му. Вредата вече е нанесена. Продължавай, Гарион. Какво още видя?

Гарион дълбоко пое дъх.

— Добре — каза той, облекчен, че разговаря със стареца, вместо с кралете. — Видях човека със зелената наметка в деня, когато отидохме на лов. В гората той се срещна с един рус мъж, който нямаше брада. Те поговориха известно време и аз чух разговора им. Русокосият искаше да знае какво приказвате в тази зала.

— Трябваше незабавно да дойдеш при мен — каза крал Анхег.

— Ала — продължи Гарион — аз участвах в онази схватка с глигана. Ударих си главата в едно дърво и бях зашеметен. Не си спомнях какво бях видял до тази сутрин. След като крал Фулрах извика Дурник да дойде тук, аз тръгнах да обикалям двореца. Разхождах се в онази част, където покривът се е срутил, и открих следи в снега. Проследих ги и не след дълго отново видях мъжа със зелената пелерина. Проследих го — той тръгна по коридора, който минава някъде над тази зала. Мъжът се скри там, за да подслушва какво приказвате.

— Колко мислиш, че е чул, Гарион?

— Вие приказвахте за някого, когото наричахте Изменника — отговори Гарион. — Чудехте се дали той може да използва някаква мощ, за да събуди някакъв враг, който е заспал отдавна. Някои от вас предложиха да предупредите арендите и толнедранците, но господин Улф не беше на същото мнение. А Дурник каза как мъжете на Сендария биха участвали в борбата, ако ангараките нахлуят в земята ни.

Всички изглеждаха уплашени.

— Аз бях скрит недалеч от мъжа със зелената наметка — каза Гарион. — Сигурен съм, че е чул всичко, което чух аз. После дойдоха някакви войници и мъжът избяга. Тъкмо тогава реших, че трябва да кажа всичко на Барак.

— Ето тук, горе — каза Силк, изправи се до една от стените и посочи към един от ъглите на тавана. — Хоросанът се е отронил. Нашите гласове се пренасят през пукнатините между камъните до горния коридор.

— Безценно момче си довела със себе си, лейди Поулгара — сериозно каза крал Родар. — Ако си търси занаят, смятам, че мога да намеря място за него. Събирането на информация е благородно занимание, а изглежда, че той притежава природна дарба за това.

— Той притежава и други умения — отбеляза леля Поул. — Изглежда, че е много опитен в това да се появява на места, където никой не го очаква.

— Не бъди толкова строга с момчето, Поулгара — каза крал Анхег. — Той ни направи услуга, за която може би никога няма да можем да му се отплатим.

Гарион отново се поклони и се отдръпна встрани от тежкия поглед на леля Поул.

— Братовчеде — каза Анхег на Барак, — изглежда, че имаме нежелан посетител, който се спотайва някъде из този палат. Мисля, че с голямо желание бих си поприказвал с този шпионин в зелена пелерина.

— Ще взема неколцина мъже — обяви мрачно Барак. — Ще обърнем всяко камъче в този палат, здравата ще го раздрусаме и ще видим какво ще изпадне накрая.

— Искам го непокътнат — предупреди Анхег.

— Разбира се — отвърна Барак.

— Ала не чак дотам непокътнат. Докато все още може да приказва, ще ни свърши работа.

Барак се ухили и заяви:

— Когато ти го доведа, със сигурност ще бъде много приказлив, братовчеде.

Мрачна усмивка се плъзна по лицето на краля. Барак се насочи към вратата, а Анхег се обърна към жена му.

— Искам да благодаря и на теб, Мерел — заговори той. — Сигурен съм, че имаш значителна заслуга, задето тази информация дойде до нас.

— Не са необходими благодарности, Ваше Величество — рече тя. — Това е мой дълг.

Анхег въздъхна и тъжно попита:

— Винаги ли трябва да бъде дълг, Мерел?

— А какво друго? — възрази тя.

— Много други неща — отрони кралят. — Но ще трябва да откриеш сама какви са.

— Гарион — каза леля Поул. — Ела тук.

— Да, госпожо — отвърна Гарион и малко нервно пристъпи към нея.

— Не бъди глупав, скъпи — подхвана тя. — Няма да те нараня. — После леко докосна с връхчетата на пръстите си челото му.

— Е? — попита господин Улф.

— Тука е — отговори тя. — Много е слабо, иначе щях да го забележа по-рано. Съжалявам, татко.

— Я да видим — рече Улф и също докосна главата на Гарион. — Не е сериозно.

— Но можеше и да бъде — възрази леля Поул. — А бях поела отговорността такива неща да не се случват.

— Не се самоизмъчвай, Поул — сгълча я Улф. — Въобще не ти приляга. Просто го махни.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Не се безпокой, скъпи — отговори му леля Поул, хвана дясната му ръка и за миг я допря до белия кичур на челото си.

Той почувства, че го обзема вълнение, потъна в море от объркани представи, а после го разтърси звънтяща болка зад ушите. Главата му се замая и той щеше да падне на пода, ако леля Поул не го беше уловила.

— Кой е мургът? — попита тя и се взря в очите му.

— Казва се Ашарак — бързо отговори Гарион.

— От колко време го познаваш?

— Цял живот. Той идваше във фермата на Фалдор и ме наблюдаваше, когато бях малък.

— Това е достатъчно засега, Поул — рече господин Улф. — Първо го остави да отдъхне малко. Ще се погрижа това да не се случи втори път.

— Болно ли е момчето? — попита крал Чо-Хаг.

— Не точно болно, Чо-Хаг — отговори господин Улф. — Малко е трудно да ти обясня. Но сега всичко се изчисти.

— Искам да си отидеш в стаята, Гарион — помоли го леля Поул, като все още го държеше за раменете. — Можеш ли да стигнеш сам дотам?

— Добре съм — отвърна той, ала още се чувстваше малко замаян.

— Няма да се отбиваш от пътя си и няма да се впускаш в повече разходки за изследване на двореца — твърдо заяви тя.

— Да, госпожо.

— Когато се прибереш, си легни. Искам да си помислиш. Спомни си за всеки един от случаите, когато си виждал този мург — какво е правил, какво е казал.

— Той никога не е говорил с мен — отговори Гарион. — Само ме наблюдаваше.

— Аз ще дойда след малко — продължи тя — и ще искам да ми кажеш всичко, което знаеш за него. Това е важно, Гарион, затова се съсредоточи колкото е възможно по-силно.

— Добре, лельо Поул.

Тя го целуна по челото и каза:

— Тичай, скъпи.

Обзет от странна замаяност, Гарион излезе в коридора.

Премина през голямата зала, където войниците на Анхег препасваха саби и грабваха страшни на вид бойни топори, подготвяйки се за претърсването на палата. Все още зашеметен, той премина край тях, без да спре.

Част от ума му беше полузадрямала, ала потайните глъбини на съзнанието му оставаха нащрек. Сдържаният глас отбеляза, че току-що се е случило нещо важно. Могъщата забрана да не приказва за Ашарак очевидно беше изчезнала. Леля Поул по някакъв начин я беше изтръгнала изцяло от ума му. Чувствата, които го вълнуваха след това събитие, бяха необичайно двусмислени. Странната връзка между него и безмълвния, облечен в тъмни одежди Ашарак, винаги бе оставала съвсем лична, ала сега беше изчезнала. Момъкът се чувстваше някак празен и объркан. Въздъхна и се изкачи по широкото стълбище към своята стая.

В коридора пред нея имаше шестима войници, вероятно от групата на Барак, които претърсваха палата, за да открият мъжа със зелената пелерина. Гарион спря. Нещо не беше наред. Той бързо се отърси от обхваналата го полудрямка. Тази част от двореца беше прекалено населена, значи бе невероятно, че шпионинът би се скрил тук. Сърцето му заби лудо и той започна полека да се отдръпва към долната площадка на стълбището, по което току-що се бе изкачил. Войниците изглеждаха като всички череки в двореца — брадати, с шлемове, ризници и кожени дрехи, ала нещо в тях не му изглеждаше съвсем както трябва.

Едър мъж в тъмна наметка с качулка излезе от стаята на Гарион. Ашарак. Мургът понечи да каже нещо, ала погледът му попадна върху Гарион.

— А — тихо измърмори мургът. Тъмните му очи заблестяха върху обезобразеното му лице. — Ела тук, момче.

Гарион усети напрежение, сякаш някой се опита да сграбчи ума му, ала хватката не успя и момъкът се изплъзна от нея. Той безмълвно поклати глава и продължи да се изтегля назад.

— Веднага ела — нареди Ашарак. — Познаваме се от твърде дълго време и не ти приляга да постъпваш така. Прави каквото ти казвам. Знаеш, че трябва.

Напрежението в ума му нарасна, хватката се превърна в страхотен напън, от който съзнанието му отново се измъкна.

— Ела тук, Гарион! — рязко заповяда Ашарак.

Стъпка след стъпка Гарион продължи да се оттегля.

— Не — каза той.

Очите на Ашарак пламнаха и той се изправи, обзет от бяс.

Този път умът на Гарион не бе притиснат от хватка, нито бе смазан от напъна на мурга. Последва удар. Момъкът почувства неговата сила, макар че тя някак си не го засегна. Изглежда, беше отклонена от нещо.

Очите на Ашарак леко се разшириха, после се стесниха.

— Кой направи това? — попита той. — Поулгара? Белгарат? Нищо няма да ти помогне, Гарион. Веднъж те държах в ръцете си и мога отново да те хвана, стига да пожелая. Не си достатъчно силен да ме отблъснеш.

Гарион погледна своя враг и отговори, внезапно поддал се на някакъв порив да го предизвика:

— Може би не съм. Но първо трябва да ме уловиш.

Ашарак бързо се обърна към войниците и излая:

— Това е момчето, което търся.

Светкавично, сякаш без да мисли, един от войниците вдигна лъка си и го насочи право срещу Гарион. Ашарак бързо замахна с ръка и отби удара встрани, тъкмо когато стрелата с остър стоманен наконечник изсвистя, освободена от тетивата. Стрелата профуча във въздуха и издрънча с острия си връх в камъните на стената, на няколко стъпки вляво от Гарион.

— Искам го жив, идиот — изръмжа Ашарак и нанесе съкрушителен удар по главата на стрелеца. Войникът падна на каменния под и тялото му конвулсивно затрепера.

Гарион се обърна и се втурна надолу по стълбището, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Не си направи труд да поглежда назад. Шумът от тежките стъпки на множество крака му подсказваше, че Ашарак и неговите хора го следват по петите. В края на стълбището той рязко зави наляво и побягна по дълъг тъмен коридор, който отвеждаше в лабиринта на кралския дворец.