Дейвид Едингс
Пророчеството (8)

Глава 7

Бяха им необходими четири дни, за да стигнат до Дарайн на северния бряг. Първият ден премина добре, тъй като макар да бе облачно и вятърът да продължаваше да духа, не валеше и пътищата бяха сухи. Минаваха край тихи ферми и от време на време виждаха някой фермер, погълнат от заниманието си сред полето. Всеки човек неизменно спираше работа и ги следеше с поглед, докато отминеха. Някои им махаха с ръка, други — не.

Имаше и села със скупчени една до друга високи къщи, сгушени в долините. Когато минаваха през тях, децата излизаха, тичаха след каруците и крещяха възбудено. Селяните ги наблюдаваха с лениво любопитство, докато станеше ясно, че каруците нямат намерение да спрат, после презрително изсумтяваха и се отдаваха на собствените си грижи.

Когато следобедът на този първи ден започна да се превръща във вечер, Силк ги отведе до една горичка край пътя и започнаха да се готвят за нощуване. Изядоха последното месо от бутовете и кашкавала, които Улф беше задигнал от килера на Фалдор, и проснаха одеялата си край каруците. Земята беше корава и студена, но вълнуващото чувство за голямо приключение помогна да Гарион да изтърпи това неудобство.

Ала на следващата сутрин заваля дъжд. Отначало започна със ситни като мъгла капчици, които се разпръскваха в поривите на вятъра, но след като денят превали към пладне, валежът се усили. Миризмата на плесен от репите във влажните чували стана по-силна и Гарион отчаяно се сви и се загърна по-плътно с пелерината. Приключението ставаше все по-малко вълнуващо.

Пътят стана кален и хлъзгав, конете с мъка се изкатерваха по хълмовете и трябваше често да почиват. През първия ден изминаха осем левги; след това бяха щастливи, ако успееха да оставят зад гърбовете си пет.

Леля Поул стана раздразнителна и язвителна.

— Това е идиотщина — заяви тя на господин Улф на обед на третия ден.

— Всяко нещо е идиотщина, ако решиш да го разглеждаш в подходяща светлина — философски отвърна той.

— Защо каруцари? — попита жената. — Има по-бързи начини за пътуване — богато семейство в съответстваща на ранга им карета например, или кралски пратеници, яхнали яки коне — с всеки един от тези два начина досега щяхме да бъдем в Дарайн.

— И щяхме да оставим такава неизличима следа в паметта на всички прости хорица, край които минаваме, че дори и някой тул би могъл да ни проследи — търпеливо обясни Улф. — Брил отдавна вече е докладвал на онези, които са го наели, за нашето отпътуване. Сега всеки мург в Сендария ни търси.

— Защо се крием от мургите, господин Улф? — попита Гарион, след като дълго се колеба дали да прекъсне разговора им, ала се осмели да го стори, притиснат от любопитството си и нетърпимото желание да разгадае мистерията на тяхното бягство. — Не сме ли просто търговци — като толнедранците и драснианците?

— Истината е, че мургите не се интересуват от търговия — обясни Улф. — Надраките са търговци, но мургите са войници. Мургите се представят за търговци поради същата причина, поради която ние се представяме за каруцари — за да могат да се движат където искат, без да бъдат разкрити. Ако просто приемеш, че мургите са шпиони, не ще бъдеш далеч от истината.

— Нямаш ли някакво по-интересно занимание, отколкото да задаваш такива въпроси? — попита леля Поул.

— Наистина нямам — отвърна Гарион и в същия миг разбра, че е сгрешил.

— Хубаво — каза тя. — В каруцата на Барак ще намериш мръсните съдове от закуска. Ще намериш и кофа. Вземи я и изтичай до оня ручей за вода, после се върни при каруцата на Барак и измий съдовете.

— Със студена вода? — възрази той.

— Веднага, Гарион — твърдо, каза тя.

Мърморейки, той слезе от каруцата, която се движеше съвсем бавно.

В късния следобед на четвъртия ден се изкачиха на върха на висок хълм и в низината напред съзряха град Дарайн, а зад него — оловносивото море. Гарион затаи дъх. В неговите очи градът изглеждаше огромен. Стените, които го заобикаляха, бяха високи и дебели, а между тези внушителни зидове имаше повече постройки, отколкото бе виждал през целия си живот. Но тъкмо морето привлече неговия интерес. Дъхът му се носеше във въздуха. Слаб полъх от този аромат го бе докосвал, носен от вятъра, през последната левга от пътуването, но сега, поемайки дълбоко въздух, той за пръв път през живота си вдишваше миризмата на море. Чувстваше се окрилен.

— Най-сетне — каза леля Поул.

Силк спря първата каруца и се върна при тях. Качулката му бе леко дръпната назад, дъждът се стичаше по дългия му нос и капеше от острия му връх.

— Тук ли ще спрем, или ще отидем в града? — попита той.

— Ще отидем в града — отговори леля Поул. — Няма да спя под каруцата, когато толкова наблизо има множество странноприемници.

— Честните каруцари винаги отсядат в странноприемниците — съгласи се господин Улф. — На топло и близо до пивницата.

— Можех и сама да се досетя — подхвърли леля Поул.

— Трябва да изглеждаме като истински каруцари — сви рамене Улф.

Спуснаха се по хълма. Копитата на конете непрекъснато се хлъзгаха, животните се напрягаха да удържат тежките каруци.

Край градската порта двама стражи в мръсни туники с проядени от ръжда шлемове се подадоха от долепената до стената караулна къщичка.

— Каква работа имате в Дарайн? — попита единият Силк.

— Аз съм Амбар от Коту — излъга Силк, без да му трепне окото. — Беден драсниански търговец, който се надява да му потръгне в сделките във вашия великолепен град.

— Великолепен! — изсумтя стражът.

— Какво карате в каруците, търговецо? — попита другият страж.

— Репи — отговори Силк с пренебрежение. — Моето семейство няколко поколения наред се занимаваше с търговия с подправки, но аз стесних сделките и сега продавам репи. — Той въздъхна. — Светът се обръща с главата надолу, не е ли така, добри ми приятелю?

— Ние сме длъжни да проверим каруците ви — заяви стражът. — Боя се, че това ще отнеме доста време.

— В такъв влажен ден — рече Силк и погледна дъжда с присвити очи, — много по-приятно ще бъде, ако човек посвети времето си на приятно занимание — например да си накваси гърлото в някоя хубава кръчмица.

— Това е трудно, когато човек няма достатъчно пари — подхвърли стражът, изпълнен с надежда.

— Ще бъда повече от признателен, ако в знак на нашето приятелство приемете от мен малък спомен, който ще ви помогне да си наквасите гърлата — предложи Силк.

— Много сте любезен — отговори стражът с лек поклон.

Няколко монети смениха своя притежател и каруците влязоха в града, без да бъдат подложени на никаква проверка.

От върха на хълма Дарайн изглеждаше наистина великолепен, но докато каруците шумно трополяха по улиците. Гарион реши, че изобщо не е такъв. Всички сгради изглеждаха еднакви и надуто високомерни, а улиците бяха отрупани с боклуци. Соленият дъх на морето се смесваше с миризмата на умряла риба, лицата на хората, които бързаха по улиците, бяха мрачни и враждебни. Първоначалното въодушевление на Гарион започна да угасва.

— Защо хората са толкова нещастни? — попита той господин Улф.

— Техният бог е строг и взискателен — отвърна Улф.

— Кой е този бог? — поинтересува се Гарион.

— Парите — каза Улф — Парите са по-лош бог от самия Торак.

— Не пълни главата на момчето с глупости — прекъсна го леля Поул. — Хората всъщност не са нещастни, Гарион. Всички просто бързат. Трябва да се грижат за важни дела и се боят да не закъснеят. Това е всичко.

— Не бих живял тук — каза Гарион. — Този град ми изглежда безрадостно, враждебно място. — Той въздъхна. — Понякога ми се иска да си бяхме останали във фермата на Фалдор.

— Да, на света има и по-лоши места от фермата на Фалдор — съгласи се Улф.

Странноприемницата, в която Силк избра да отседнат, беше близо до пристанищните докове, затова миризмата на морето и вонята, която се раждаше при срещата на сушата с морската вода, тук бе особено силна. Ала иначе беше солидна постройка с долепени до нея конюшни и навеси за каруците. Както при повечето странноприемници, приземният етаж беше зает от кухнята и обширната обща стая, в която имаше големи камини и маси, подредени в прави редици. На другите етажи се намираха спалните за посетителите.

— Подходящо място — обяви Силк, когато се върна при каруците, след като бе прекарал доста време в обстоен разговор със съдържателя. — Кухнята изглежда чиста и не видях дървеници в стаите.

— Аз ще проверя — заяви леля Поул и слезе от каруцата.

— Както желаеш, уважаема госпожо — отвърна й Силк с учтив поклон.

Проверката на леля Поул трая много по-дълго от тази на Силк и вече беше паднал мрак, когато тя отново се появи на двора.

— Задоволително — изсумтя с презрение тя. — Но едва успя да се вмести в представите ми за тази дума.

— Е, не смятаме да се установим тук за цялата зима, Поул — отбеляза Улф. — Ще останем само няколко дни.

Тя остави думите му без внимание и заяви:

— Разпоредих да качат топла вода в стаите ни. Ще заведа момчето горе и ще го измия, докато вие се погрижите за каруците и конете. Ела, Гарион. — Тя им обърна гръб и отново влезе в странноприемницата.

Гарион пламенно желаеше да престанат да се обръщат към него с „момчето“. В края на краищата си имаше име, което не беше трудно за запомняне. Той изпадна в плен на мрачното убеждение, че дори ако доживее до годините на старец с посивяла брада, пак ще приказват за него като за „момчето“.

След като се погрижиха за конете и каруците и се измиха, всички слязоха в стаята за посетители и вечеряха. Яденето със сигурност не можеше да се сравни с гозбите на леля Поул, но бе добре дошло след ряпата. Гарион беше непоклатимо уверен, че никога вече през живота си няма да погледне ряпа.

След вечеря мъжете започнаха да се бавят над халбите бира и върху лицето на леля Поул веднага се изписа неодобрение.

— Гарион и аз отиваме да си лягаме — каза тя. — Опитайте се да не падате прекалено често, докато се качвате на втория етаж.

Улф, Барак и Силк се засмяха, ала Дурник, както забеляза Гарион, изглеждаше малко позасрамен.

На следващия ден господин Улф и Силк напуснаха странноприемницата рано сутринта и не се появиха през целия ден. Гарион се беше разположил на привличащо вниманието стратегическо място с надеждата, че ще го поканят да тръгне с тях, ала никой не се сети за него; ето защо когато Дурник тръгна да нагледа конете, Гарион го придружи.

— Дурник — каза той след като нахраниха и напоиха животните и ковачът се зае да преглежда копитата им — раните и набитите от камъни места бяха твърде опасни. — Не ти ли изглежда всичко много странно?

— Какво имаш предвид под „всичко“? — попита Дурник и неугледното му лице стана сериозно.

— Всичко — отвърна Гарион твърде неясно. — Това пътуване, Барак и Силк, господин Улф и леля Поул — абсолютно всичко. Понякога, когато си мислят, че не мога да ги чуя, те говорят странни неща. Всичко изглежда ужасно важно, но не мога да разбера дали бягат от някого, или търсят нещо.

— На мен също положението ми изглежда объркано, Гарион — призна Дурник. — Много неща не са онова, за което ги вземаме — въобще не са онова, на което приличат.

— Леля Поул не ти ли се струва променена? — попита Гарион. — Искам да кажа, че всички те се отнасят към нея сякаш е благородна дама, пък и тя се държи по различен начин, откакто напуснахме фермата.

— Госпожа Поул е истинска дама — каза Дурник. — Винаги съм знаел това. — В гласа му отново прозвуча същата почтителна нотка, която се появяваше винаги, когато той говореше за леля Поул, и Гарион разбра, че е безполезно да прави опити да накара Дурник да търси в нея нещо необичайно.

— Ами господин Улф — подхвана Гарион, решил да подходи по друг начин. — Винаги съм си мислил, че той е просто един стар разказвач на истории.

— Не ми прилича на обикновен скитник — призна Дурник. — Смятам, че ми се е паднало да пътувам със знатни хора, Гарион, заети с важно дело. Вероятно е по-добре за прости хора като мен и теб да не задават прекалено много въпроси, а просто да си държат очите и ушите отворени.

— Ще се върнеш ли във фермата на Фалдор, когато всичко свърши? — внимателно запита Гарион.

Дурник обмисли зададения му въпрос, зареял поглед към двора на странноприемницата, после тихо каза:

— Не. Ще вървя с тях, докато госпожа Поул ми позволява.

Обзет от непреодолим порив, Гарион протегна ръка и потупа ковача по рамото.

— Всичко ще е добре, Дурник.

— Да се надяваме, че ще бъде така — въздъхна Дурник и отново насочи вниманието си към конете.

— Дурник — попита Гарион, — ти познаваше ли моите родители?

— Не — отвърна ковачът. — Когато те видях за пръв път, ти беше бебе, сгушено в ръцете на госпожа Поул.

— Каква беше тя тогава?

— Изглеждаше ядосана — отвърна Дурник. — Струва ми се, че никога не бях виждал толкова ядосано човешко същество. Поговори си с Фалдор и после отиде да работи в кухнята — знаеш какъв е Фалдор. През целия си живот никога не е изгонил никого от фермата. Отначало леля ти беше само помощничка в кухнята, но това не трая дълго. Старата ни готвачка беше станала дебела и мързелива и накрая отиде да живее при дъщеря си. Оттогава госпожа Поул отговаряше за кухнята.

— Тогава е била много по-млада, нали? — попита Гарион.

— Не — отговори замислено Дурник. — Госпожа Поул никога не се променя. Сега изглежда точно по същия начин, както в първия ден, когато я видях.

— Сигурен съм, че само така ти се струва — каза Гарион. — Всички остаряват.

— Не и госпожа Поул — отвърна Дурник.

Вечерта Улф и неговият остронос приятел се върнаха с угрижени лица.

— Нищо — обяви лаконично Улф и почеса снежнобялата си брада.

— Можех да ти кажа това доста по-рано — изсумтя презрително леля Поул.

Улф я изгледа ядосано, след това сви рамене.

— Трябва да сме сигурни.

Барак, гигантът с червената брада, вдигна поглед от желязната ризница, която лъскаше, и попита:

— Никаква следа ли не открихте?

— Абсолютно никаква — отвърна Улф. — Не е минал оттука.

— Накъде ще поемем тогава? — поиска да узнае Барак и блъсна ризницата настрана.

— Към Мурос — отговори Улф.

Барак се надигна и отиде до прозореца.

— Дъждът отслабва — отбеляза той. — Но пътищата ще ни създадат неприятности.

— И без това утре няма да можем да тръгнем — каза Силк и се отпусна на един стол до вратата. — Трябва, да се отърва от репите. Ако ги изкараме от Дарайн с нас, ще изглежда подозрително, а нали не искаме някой да ни запомни и после да си поговори с мургите.

— Прав си — откликна Улф. — Неприятно ми е, че ще загубим толкова време, но нищо друго не можем да сторим.

— Пътищата ще бъдат по-добри, след като съхнат цял ден — изтъкна Силк. — Пък и каруците ще пътуват по-бързо празни.

— Сигурен ли си, че ще можеш да ги продадеш, приятелю Силк? — поинтересува се Дурник.

— Аз съм драснианец — уверено отговори Силк. — Всичко мога да продам. Дори може да приключим с добра печалба.

— Не се тревожи за това — каза Улф. — Репите изпълниха своето предназначение. Сега трябва единствено да се отървем от тях.

— Това е въпрос на принцип — самохвално заяви Силк. — При това, ако не се опитам да сключа изгодна сделка, хората също ще ме запомнят. Не се безпокойте. Продажбата няма да отнеме много време и не ще ни забави.

— Мога ли да дойда с тебе, Силк? — попита Гарион, изпълнен с надежда. — Не съм видял нищо от Дарайн, като изключим тази странноприемница.

Силк погледна въпросително леля Поул.

— Не смятам, че ще му навреди — рече тя. — Пък и аз ще имам време да се погрижа за някои неща.

На следващата сутрин след закуска Силк и Гарион излязоха от странноприемницата. Момчето носеше чанта, пълна с репи. Дребният мъж беше в необикновено добро настроение. Дългият му, заострен нос сякаш потрепваше.

— Цялата работа е там — заговори той, докато вървяха по осеяната с боклуци калдъръмена улица, — да не ти личи колко бързаш да продадеш стоката — и естествено трябва да познаваш пазара.

— Това ми звучи разумно — учтиво отвърна Гарион.

— Вчера поразпитах тук-там — продължи Силк. — Сто килограма репи се продават на пристанищния док в Коту в Драсния за един драсниански сребърен линк.

— За един какво?

— Драснианска монета — обясни Силк. — Струва почти колкото един сребърен империал — не съвсем, но горе-долу толкова. Търговецът ще се опита да купи репите ни за не повече от четвърт империал, а после ще ги продаде за половин.

— Откъде знаеш, че ще стане така?

— Това е обичайният ход на нещата.

— Колко репи имаме? — попита Гарион, като заобиколи купчина отпадъци на улицата.

— Тридесет пъти по сто кила — каза Силк.

— Това прави… — Лицето на Гарион се изкриви от мъчителното усилие да извърши това сложно изчисление наум.

— Петнадесет империала — подсказа му Силк. — Или три златни крони.

— Злато? — повтори Гарион. Златните монети бяха рядко явление при разплащанията в сделките на село и тази дума имаше почти магическо значение за него.

Силк кимна.

— Златото е за предпочитане — осведоми го той. — По-лесно се носи. Сребърните монети тежат прекалено много.

— А колко платихме ние за репите?

— Пет империала — отвърна Силк.

— Фермерът получава пет, ние — петнадесет, а търговецът взима цели тридесет? — недоверчиво попита Гарион. — Това не ми изглежда честно.

Силк сви рамене и каза:

— Така е устроен светът. Ето я къщата на търговеца. — Дребният мъж посочи една внушителна сграда с широко стълбище. — Когато влезем, той ще се престори, че е много зает и че въобще не се интересува от нас. По-късно, когато започне да се пазари с мен, ще те забележи и ще каже: — „Какво чудесно момче!“

— Аз?

— Ще си помисли, че си някакъв мой роднина — син или племенник, — и ще сметне, че ще извлече полза, като те поласкае.

— Странна работа — рече Гарион.

— Аз ще му кажа много неща — продължи Силк бързо. Очите му започнаха да блещукат, а дългият му нос затрепера. — Не обръщай внимание какво приказвам и гледай изненадата да не проличи по лицето ти. Той ще наблюдава и мен, и теб много внимателно.

— Значи ще лъжеш? — Гарион беше изумен.

— Това се очаква от мен — отвърна Силк. — Търговецът също ще лъже. Онзи от нас, който лъже по-добре, ще спечели повече от сделката.

— Всичко изглежда ужасно оплетено — каза Гарион.

— Това е игра — поясни Силк и по лицето му се разля усмивка. — Много вълнуваща игра, която се върти навсякъде по света. Добрите играчи стават богати, а лошите — не.

— Ти добър играч ли си? — попита Гарион.

— Един от най-добрите — скромно отговори Силк. — Хайде да влезем. — И поведе Гарион по широките стъпала към къщата на търговеца.

Търговецът носеше украсена с кожи дреха в бледозелен цвят, която не бе пристегната на кръста. Шапката бе плътно прилепнала към главата му. Той се държеше точно както бе предсказал Силк — седеше навъсен, извънредно зает, пред обикновена маса и прелистваше многобройни парчета пергамент. Силк и Гарион зачакаха да им обърне внимание.

— Добре — каза накрая той. — По каква работа сте дошли при мене?

— Ами карам репи — заяви Силк малко пренебрежително.

— Това е истинско нещастие, приятелю — каза търговецът и лицето му се изкриви в тъжна гримаса. — Кейовете в Коту точно сега са огънати под тежестта на стока като твоята. Няма да имам никаква печалба, независимо на каква цена се съглася да те отърва от тях.

Силк сви рамене.

— Може би череките или алгарите ще ги вземат — каза той. — Пазарът при тях може да не е така преситен, както при вас. — Остроносият обърна гръб и каза на Гарион: — Хайде, момче.

— Момент, приятелю — обади се търговецът. — По речта ти познавам, че сме съотечественици. Ще погледна репите ти и може и да ги взема, просто, за да ти направя услуга.

— Времето ти е ценно — отбеляза Силк. — Не си прави труда щом не се занимаваш с търговия на репи.

— Може би ще ми се удаде случай да намеря купувач — възрази търговецът. — Е, ако стоката е с добро качество. — Той взе чантата от ръцете на Гарион и я отвори.

Гарион слушаше очарован как Силк и търговецът учтиво си разменят реплики, като всеки се опитва да извлече полза от другия.

— Какво прекрасно момче — рече търговецът, сякаш забелязваше Гарион чак сега.

— Сираче е — обясни Силк. — Грижа се за него. Опитвам се да го науча на занаята, но схваща много бавно.

— Аа — откликна търговецът и в гласа му прозвуча леко разочарование.

Изведнъж Силк направи странен жест с пръстите на дясната си ръка.

Очите на търговеца леко се разшириха, после той също започна да жестикулира.

Гарион въобще не можа да проумее какво става. Ръцете на Силк и търговеца описваха сложни фигури във въздуха, като понякога се движеха така бързо, че окото едва успяваше да ги следи. Дългите тънки пръсти на Силк сякаш танцуваха, погледът на търговеца не се отлепваше от тях, по челото му изби пот — така дълбоко се бе съсредоточил.

— Значи уговорено? — каза накрая Силк, като наруши тишината, която бе завладяла стаята от толкова време.

— Уговорено — съгласи се търговецът някак печално. — Надявам се, че не възнамеряваш да останеш в този занаят за дълго, приятелю. Ако го сториш, по-добре отсега да ти дам ключовете от склада си, за да си спестя мъката, която ще изживявам всеки път, когато се появиш насам.

Силк се засмя.

— Ти беше достоен противник, приятелю.

— И аз си помислих така в началото — призна търговецът и поклати глава. — Но не мога да се сравнявам с тебе. Закарай репите си в моя склад на кея Бедик. — Той надраска с перо няколко реда върху парче пергамент. — Надзирателят ще ти плати.

Силк се поклони и взе пергамента.

— Ела, момче — каза той на Гарион и го изведе от стаята.

— Какво стана? — попита Гарион, когато излязоха на шумната улица.

— Получих цената, която исках — отвърна Силк самодоволно.

— Но ти нищо не каза — възрази Гарион.

— Ние разговаряхме много дълго, Гарион — заяви Силк. — Нима не ни гледаше?

— Видях само как си въртяхте пръстите.

— Разговаряхме — обясни Силк. — Това е език, който моите съотечественици са измислили преди хиляди години. Наричаме го тайна реч. Тя е много по-бърза от говоримата. Позволява ни да разговаряме в присъствие на непознати и те не могат да ни подслушват. Умелият майстор е в състояние да сключва сделки, докато обсъжда какво е времето — стига да има такова желание.

— Ще научиш ли и мен? — очаровано попита Гарион.

— Ще ти отнеме много време — каза му Силк.

— Пътуването до Мурос няма ли да трае дълго? — попита Гарион.

Силк сви рамене и каза:

— Както искаш. Няма да ти е лесно, но все ще успеем да убием времето.

— Сега в странноприемницата ли ще се приберем? — попита Гарион.

— Не веднага — отговори Силк. — Необходим ни е товар, с който да обясним нашето влизане в Мурос.

— Нали каруците щяха да са празни?

— Точно така.

— Но ти каза…

— Ще се видим с един търговец, когото познавам — обясни Силк. — Той купува селскостопански стоки от цяла Сендария, но ги задържа във фермите, докато пазарите в Арендия и Толнедра станат благоприятни. Тогава урежда стоките да се прекарат или до Мурос, или до Камаар.

— Изглежда много сложно — рече Гарион със съмнение.

— А всъщност не е — увери го Силк. — Хайде, момче. Ще видиш.

Търговецът беше толнедранец, с пищна синя дреха. Върху лицето му бе замръзнало презрително изражение. Когато Силк и Гарион влязоха в кантората му, той разговаряше с един мрачен мург. Мургът, като всички представители от неговата националност, които Гарион беше виждал, имаше белези по лицето, а черните му очи бяха проницателни и тежки.

Щом зърнаха мурга, Силк докосна рамото на Гарион с предупредителен жест, после пристъпи напред.

— Простете ми, благородни търговецо — изрече той с подмилкващ се глас. — Не знаех, че сте зает. Моят носач и аз ще почакаме отвън, докато намерите време да ни приемете.

— Приятелят ми и аз ще бъдем заети чак до довечера — заяви толнедранецът. — За нещо важно ли става дума?

— Просто се чудех дали имате някакъв товар за превозване — отвърна Силк.

— Не — грубо го отряза толнедранецът. — Нямам нищо. — Накани се да се обърне отново към мурга, но изведнъж спря, вгледа се втренчено в Силк и попита: — Ти не си ли Амбар от Коту? Мислех, че търгуваш с подправки.

Гарион си спомни, че това беше името, което Силк бе казал на стражите пред градската порта. Очевидно дребосъкът бе използвал това име и преди.

— Уви — въздъхна Силк. — Парите, които бях заложил в последното си начинание, са на дъното на морето — току под извивката на полуострова в Арендия. Два кораба, пълни със стоки, които трябваше да пристигнат в Тол Хонет. Внезапно се изви буря и сега съм просяк.

— Трагична история, многоуважаеми Амбар — отбеляза самодоволно богатият толнедрански търговец.

— Сега съм доведен до унизителното състояние да превозвам какво ли не — мрачно каза Силк. — Имам три паянтови каруци — това е всичко, което остана от империята на Амбар от Коту.

— Всички понякога страдаме от превратностите на съдбата — философски отбеляза толнедранецът.

— Значи това е прочутият Амбар от Коту? — обади се мургът тихо. Той измери Силк с проницателния си поглед от главата до петите. — Трябва да благодаря на щастливата случайност, която ме доведе тук днес. Вече съм по-богат от срещата си с толкова знаменит човек.

Силк учтиво се поклони и каза:

— Много сте любезен, благородни господине.

— Аз съм Ашарак от Рак Госка — представи се мургът и се обърна към толнедранеца. — Можем да оставим нашия спор за известно време, Минган. Ще ни направи чест да подпомогнем такъв велик търговец, който тъкмо започва да възстановява загубите си.

— Наистина сте твърде любезен, достойни Ашарак — каза Силк и отново се поклони.

Гарион крещеше наум всякакви предупреждения, но проницателните очи на мурга обезсмисляха всеки опит да направи дори и най-незабележимия жест към Силк. Ала лицето на момчето оставаше безизразно, погледът — глуповат, макар че мислите му летяха със светкавична скорост.

— На драго сърце бих ти помогнал, приятелю — каза Минган, — но сега не разполагам с никакъв товар в Дарайн.

— Вече съм заангажиран от Дарайн до Медалия — бързо заговори Силк. — Ще натоваря трите каруци с желязо от Черек. Също така имам договор да превозя кожи от Мурос до Камаар. Притесняват ме петдесетте левги от Медалия до Мурос. Каруци, които пътуват празни, не носят печалба.

— Медалия — намръщи се Минган. — Чакай да погледна тефтерите си. Май имам нещо за превоз там. — И той излезе в другата стая.

— Вашите подвизи станаха легенда в кралствата на изтока, уважаеми Амбар — заговори с възхищение Ашарак от Рак Госка. — Когато за последен път напуснах Ктхол Мургос, все още даваха невероятно щедра сума за главата ви.

Силк се разсмя.

— Това бе плод на малко недоразумение, любезни Ашарак. Просто проучвах какви сведения са събрали толнедранските разузнавачи във вашето кралство. Поех рискове, с каквито не би трябвало да се нагърбвам, и толнедранците разбраха какво възнамерявам да правя. Обвиненията, които предявиха срещу мене, бяха лъжливи.

— Как успяхте да избягате? — попита Ашарак. — Войниците на крал Таул Ургас преобърнаха всичко в кралството с главата надолу, за да ви намерят.

— Случайно срещнах една високопоставена тулска дама — отвърна Силк. — Успях да я убедя да ме прекара тайно през границата и така се озовах в Мишрак ак Тул.

— А — измърмори Ашарак и се усмихна за миг. — Тулските дами се ползват с лоша слава — много е лесно да ги убедиш да сторят всичко.

— Но са много взискателни — добави Силк. — Очакват да ги обезщетиш напълно за всяка услуга, която са направили. Беше ми по-трудно да се измъкна от нея, отколкото от Ктхол Мургос.

— Все още ли извършвате подобни услуги за вашето правителство? — небрежно попита Ашарак.

— Те дори не желаят да разговарят с мен — мрачно отговори Силк. — Амбар, богатият търговец на подправки, им е полезен, но Амбар, бедният каруцар, е нещо съвсем друго.

— Естествено — каза Ашарак, но от тона му ясно личеше, че не вярва и на дума от казаното. Той хвърли кратък поглед, в който не проблясваше нито искрица интерес, към Гарион и момчето с изумление почувства, че знае кой е този човек. Без да си обясни откъде е толкова сигурен в правотата си, Гарион мигновено разбра, че Ашарак от Рак Госка го е познавал през целия му живот. Той помнеше тези очи — спомен, изграден от многобройните случаи, когато техните погледи се бяха срещали, докато Гарион порастваше, а Ашарак, винаги загърнат с черно наметало и възседнал черен кон, се спираше, наблюдаваше и после продължаваше по своя път. Гарион отвърна с безизразен поглед и върху обезобразеното лице на Ашарак трепна едва доловима усмивка.

Минган се върна от съседната стая.

— Разполагам с известно количество свински бутове в една ферма в Медалия — обяви той. — Кога смяташ да пристигнеш в Мурос?

— След петнадесет-двадесет дни — каза Силк.

Минган кимна.

— Ще те наема да ги превозиш до Мурос — предложи той. — Седем сребърни нобли на каруца.

— Толнедрански нобли или сендарски? — бързо попита Силк.

— Намираме се в Сендария, многоуважаеми Амбар.

— Но сме граждани на света, благородни търговецо — изтъкна Силк. — Сделките между нас винаги са били извършвани с толнедрански монети.

Минган въздъхна.

— Винаги разсъждаваш бързо, многоуважаеми Амбар — призна той. — Добре, толнедрански нобли — но само защото сме стари приятели и ми е жал, че са те сполетели такива нещастия.

— Може би ще се срещнем отново, Амбар — каза Ашарак.

— Може би — отвърна Силк, после двамата с Гарион напуснаха кантората.

— Скръндза — измърмори Силк, когато излязоха на улицата. — Тарифата е десет нобли, а не седем.

— Ами мургът? — попита Гарион. Още веднъж почувства познатата неохота да разкрие каквото и да било за странната безмълвна връзка, която съществуваше между него и фигурата, която сега поне имаше име.

Силк сви рамене.

— Той знае, че съм решил да сторя нещо, но не се досеща какво е — точно както аз усещам, че той крои нещо. Такива срещи са ми се случвали десетки пъти. Освен ако интересите ни не се сблъскат, няма да си пречим един на друг. И аз, и Ашарак сме професионалисти.

— Ти си много странен човек, Силк — каза Гарион.

Силк му намигна.

— А защо спорехте с Минган за монетите? — попита Гарион.

— Металът на толнедранските монети е с по-малко примеси — отговори му Силк. — Те са по-ценни.

— Разбирам — кимна Гарион.

На следващата сутрин отново се качиха на каруците и закараха репите в склада на драснианския търговец. После, с празни каруци, които здравата трополяха, групичката им се измъкна от Дарайн и пое на юг.

Дъждът беше спрял, ала сутринта беше мрачна и ветровита. Когато започнаха да се изкачват по хълма край града, Силк се обърна към Гарион, който яздеше до него, и каза:

— Е, добре. Хайде да започваме. — Събра петте си пръста пред лицето на Гарион и обясни: — Това означава „Добро утро“.