Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 2

Не бе изтекло много време от безкрайното пладне в детството на Гарион, когато разказвачът се появи пред портата на фермата на Фалдор. Разказвачът, изглежда, нямаше собствено име като другите хора, и изглеждаше като просяк. Вълнената му туника с дълги ръкави бе препасана с въже, а качулката му, необичайна в тази част на Сендария, падаше чак до раменете и бе опръскана и омазана с безброй лекета. Единствено дългата му пелерина изглеждаше сравнително нова. Бялата коса на стария разказвач и брадата му бяха подстригани късо. Лицето му беше волево, ъгловато, а чертите му не подсказваха нищо за живота му в миналото. Той не приличаше на аренд, нито на черек, не беше алгар, нито драснианец, изглежда не произхождаше от Рива, нито от Толнедра. Сякаш корените му бяха в някакъв народ, който хората отдавна бяха забравили. Очите му имаха наситеносин цвят, бяха весели, млади и сякаш изпълнени с немирство.

Разказвачът се появяваше от време на време пред портата на фермата на Фалдор и беше винаги добре дошъл. В действителност той беше скитник — дърво без корен, — който изкарваше прехраната си, като разказваше разни истории. Неговите приказки не бяха винаги нови, ала в начина, по който ги разказваше, се криеше магия. Гласът му можеше да трещи като гръмотевица или да притихне като шепота на най-лекия ветрец. Той умееше да имитира гласовете на дузина мъже едновременно; подсвиркваше като птица така, че самите птици приближаваха до него, за да чуят какво ще каже; а когато виеше като вълк, косите на слушателите му настръхваха и в сърцата им се промъкваше хлад, като че ли беше люта драснианска зима. Той можеше да възпроизвежда звука на дъжда и вятъра и дори — чудо — звука на падащия сняг. Историите му бяха пълни със звуци, които ги правеха живи, и с тези звуци и думи той изтъкаваше своите приказки. Гледките и миризмите, самото усещане за странни места и далечни времена сякаш се събуждаха за живот и омагьосваха слушателите.

И цялото чудо на своите истории той щедро раздаваше в замяна на малко храна, няколко халби бира и топло местенце в плевника, където да пренощува. Старецът се скиташе по света и също като птиците не притежаваше нищо.

Между разказвача и леля Поул, изглежда, съществуваше някаква тайна връзка. Тя винаги посрещаше неговото идване с неохотна гостоприемност и изглежда, знаеше, че върховите постижения на нейната кухня не са на сигурно място, докато той се спотайва в някой ъгъл. Самуните хляб и тортите изчезваха като дим, когато той се навърташе наоколо, а чевръстият му нож, държан винаги в готовност, беше в състояние да лиши старателно приготвената гъска от двете й кълки и почти цялото бяло месо само с три светкавични движения в мига, когато тя се обърнеше с гръб към него. Леля Поул го наричаше „Стария вълк“ и появата му пред портата на фермата на Фалдор отбелязваше възобновяването на битката помежду им, битка, която очевидно продължаваше от години. По някакъв странен начин той я ласкаеше дори като крадеше от нея. Когато му предлагаха сладкиши или чер хляб, разказвачът учтиво отказваше, но миг след това задигаше по цяла чиния, преди да му измъкнат блюдото изпод носа. Долапите на леля Поул, пълни с бутилки бира, и мазетата, където държеше виното, се предаваха още щом той стъпеше на прага. Изглежда, този човек изпитваше удоволствие от кражбите на дребно и дори ако леля Поул впереше стоманения си поглед в него и не го изпускаше от очи, той с лекота намираше десетина съучастници, готови да оберат кухнята й в замяна на една-единствена от неговите истории.

За жалост един от неговите най-способни ученици беше Гарион. Често довеждана до умопомрачение от необходимостта да следи едновременно стария крадец и неговия новоизлюпен подражател, леля Поул се въоръжаваше с метлата и изхвърляше и двамата от кухнята със сурови думи и звучни удари. Разказвачът се заливаше от смях и бягаше заедно с момчето в някое уединено място, където двамата се угощаваха със задигнатото, после старецът, който често миришеше на вино или бира от шишето, което току-що бе задигнал, доставяше наслада на своя ученик с истории за мрачното минало.

Най-интересните истории естествено се пазеха за трапезарията, където след като вечерята приключеше и вдигнаха празните чинии, старецът пренасяше своите слушатели в омагьосания свят на легендите.

— Разкажи ни за началото на света, стари приятелю — каза една вечер както винаги набожният Фалдор. — И за Боговете.

— За началото на света и за Боговете — размисляше на глас старецът. — Интересна тема, Фалдор, ала суха и потънала в прах.

— Забелязал съм навика ти да заявяваш, че всички теми са сухи и потънали в прах, Стари вълко — каза леля Поул и се насочи към бъчвата, за да му налее халба пенлива бира.

Той прие халбата с величествен поклон и обясни:

— Това е една от опасностите в моята професия, госпожо Поул. — Отпи дълга глътка, след това отмести халбата встрани. За миг наведе глава, потънал в размисъл, след това се взря, или поне така изглеждаше, единствено в Гарион. После извърши нещо странно, което не бе правил никога, когато разказваше историите си в трапезарията на Фалдор — зави се в пелерината си и се изправи в целия си ръст.

— Слушайте — започна той с плътен, звучен глас. — В самото начало на дните Боговете сътворили света, моретата и земната твърд. После захвърлили звездите сред нощното небе и поставили слънцето и неговата жена, луната, сред небесния свод, за да дават светлина на света. И Боговете накарали земята да създаде зверовете, водата да се напълни с много риба, а небето — с птици. И сътворили и хората и ги разделили на народи. Боговете били седем на брой и всички били равни, и техните имена са Белар, Чалдан, Недра, Иса, Мара, Алдур и Торак.

Гарион естествено знаеше тази история, всеки в Сендария беше запознат с нея, понеже тя разкриваше произхода на Алорн, а земите до трите граници на Сендария бяха алорнски кралства. Макар че историята му беше известна, той никога не бе чувал някой да я разказва по такъв начин. Умът му се възвиси, въображението му отлетя в онези мрачни, далечни дни, когато самите Богове са крачели по току-що създадения свят; в душата на момчето се промъкваше хлад всеки път, когато се споменаваше името на Торак.

Гарион слушаше напрегнато, докато разказвачът описваше как всеки Бог избрал своя народ — Белар предпочел алорните, Иса — найсаните, Чалдан — арендите, Недра — толнедранците, Мара — марагите, които вече не съществуваха, а Торак — ангараките. Той чу как бог Алдур живеел отделно от всички и в самотата си мислел за звездите, как приел само малцина мъже за свои ученици и последователи.

Гарион погледна към мъжете, които слушаха легендата. Лицата им изразяваха унес и изострено внимание. Очите на Дурник бяха широко отворени, Кралто бе сплел пръсти — ръцете му бяха отпуснати на масата. Лицето на Фалдор беше бледо, погледът му бе помътен от сълзи. Леля Поул стоеше в дъното на стаята. Въпреки че не беше студено, тя също се бе загърнала в мантията си и стоеше, изправена като струна, вперила напрегнат поглед в стареца.

— Случило се тъй — продължи разказвачът, — че бог Алдур сътворил скъпоценен камък във формата на кълбо и о, чудо — в камъка била уловена светлината на някои от звездите, които блещукали в северното небе. Огромни били магическите способности на този камък, който хората нарекли Кълбото на Алдур, защото с Кълбото Алдур можел да види онова, което вече се било случило, онова, което ставало в момента, и всичко останало, което предстояло да дойде на света.

Гарион осъзна, че е притаил дъх. Разказът изцяло го бе завладял. Той удивен слушаше как Торак откраднал Кълбото и как останалите Богове повели война срещу него. Торак принудил Кълбото да разцепи земята и да накара морето да удави със своите води сушата, а Кълбото му нанесло ответен удар, за да прекрати ужасния начин, по който го използвал Торак, и стопило лявата част на лицето му, лявата му ръка и лявото му око.

Старецът млъкна и пресуши халбата. Леля Поул, все още завита в мантията си, му донесе още една; в движенията й се долавяше величие, очите й блестяха.

— Никога не съм чувал да разказват така тази история — тихо каза Дурник.

— Това е Книгата на Алорн[1]. Разказват я само пред крале — също така тихо добави Кралто. — Познавах един мъж, който я бе чувал в кралския двор в Сендар и бе запомнил част от нея. Ала самият аз по-рано не бях я чувал.

Разказът продължи, разкривайки как след две хиляди години Белгарат вълшебникът повел Черек и неговите трима синове да си възвърнат Кълбото, как западните земи били заселени и отбранявани срещу пълчищата на Торак. Боговете напуснали света, като оставили Рива да пази Кълбото в своята крепост на Острова на ветровете. И как той изковал огромния меч и поставил Кълбото върху дръжката му. Докато Кълбото оставало там и потомците на Рива се възкачвали на трона, Торак нямало да може да завладее света.

— Тогава Белгарат изпратил своята любима дъщеря при Рива, за да стане майка на крале, а другата му дъщеря останала с него и изучила неговото изкуство, защото тя носела белега на вълшебниците.

Гласът на стария разказвач беше станал много тих, древната приказка се приближаваше към своя край.

— Те двамата — каза той, — Белгарат и неговата дъщеря, вълшебницата Поулгара, направили магии, за да бдят дали няма да дойде Торак. Някои разправят, че те двамата ще дочакат идването му, дори ако то бъде в самия край на дните, защото предсказанието гласи, че един ден осакатеният Торак ще нападне кралствата в западните земи, за да си възвърне Кълбото, което придобил на такава висока цена. Битката ще бъде между Торак и последния крал от рода на Рива. И в този двубой ще се реши съдбата на света.

Старецът млъкна, размърда рамене и мантията му се свлече. Краят на историята бе дошъл.

В трапезарията за дълго се възцари тишина, нарушавана единствено от слабия пукот на угасващия огън и безконечната песен на жабите и щурците в лятната нощ.

Накрая Фалдор се изкашля и се размърда, пейката му изскърца шумно по дървения под.

— Направи ни голяма чест тази вечер, стари приятелю — каза той с прегракнал от вълнение глас. — Това е събитие, което ще помним до края на дните си. Разказа ни история за крале, каквато обикновено не достига до ушите на простосмъртните.

Старецът се засмя, сините му очи заблещукаха.

— Напоследък нямам много вземане-даване с крале, Фалдор. — Смехът му весело отекна в стените. — Те, изглежда, са прекалено заети, за да слушат старите приказки, а една история трябва да се разказва от време на време, иначе ще бъде забравена — освен това кой в наши дни знае къде ли се спотайва някой крал?

Всички се разсмяха при тези думи и започнаха да стават от пейките, защото вече беше късно и за онези, които на сутринта трябваше да станат с първите лъчи на слънцето, бе време за сън.

— Ще ми посветиш ли до плевника, момче? — помоли разказвачът Гарион.

— На драго сърце — отвърна Гарион, скочи, взе от кухнята един квадратен стъклен фенер, запали свещта му от огъня в едно от огнищата и се върна в трапезарията.

Фалдор разговаряше с разказвача. Когато фермерът си тръгна, Гарион видя, че старецът хвърли странен поглед към леля Поул, която все още стоеше в дъното на стаята.

— Готов ли си, момчето ми? — попита старецът, когато Гарион се приближи до него.

— Тръгваме веднага, щом кажете — отговори Гарион. Двамата се обърнаха към вратата и напуснаха трапезарията.

— Защо историята не е завършена? — попита Гарион. Едва сдържаше любопитството си. — Защо прекъсна преди да разберем какво се е случило, когато Торак е срещнал краля на Рива?

— Това е друга история — обясни разказвачът.

— Ще я разкажеш ли някога? — настоя Гарион.

Старецът се засмя.

— Торак и кралят на Рива все още не са се срещнали — отвърна той. — Така че не бих могъл да разкажа за това, нали? Не и преди тяхната среща да се състои.

— Но това е само приказка — възрази Гарион. — Нали?

— Така ли? — Старецът измъкна плоска бутилка вино изпод туниката си и отпи голяма глътка. — Кой би могъл да твърди какво е само приказка и какво е истина, изказана под формата на някаква история?

— Това е само приказка — непреклонно повтори Гарион, внезапно станал упорит и практичен, както подобава на всеки добър поданик на Сендария. — Не е възможно да е истина. Ами Белгарат вълшебникът би бил — не мога да пресметна на колко години, но хората не живеят толкова дълго.

— Седем хиляди — отвърна старецът.

— Какво?

— Белгарат вълшебникът е на седем хиляди години — може би малко повече.

— Това не е възможно — възрази Гарион.

— Така ли мислиш? Ти на колко си години?

— На девет. Почти.

— И за девет години си научил какво е възможно и какво не? Ти си изключително момче, Гарион.

Гарион се изчерви.

— Ами… — започна той. Кой знае защо, не се чувстваше съвсем сигурен. — Най-старият човек, за когото съм чувал, е дядо Уелдрик, който живее във фермата на Милдрин. Дурник разправя, че бил на повече от деветдесет години и най-старият в цялата област.

— А това без съмнение е много голяма област — сериозно каза старецът.

— Ти на колко си години? — попита Гарион. Не искаше да се предаде.

— Достатъчно съм стар, момче — отвърна разказвачът.

— И все пак това е само приказка — настоя Гарион.

— Мнозина умни и уважавани хора биха се изразили по същия начин — отвърна старецът и погледна към звездите. — Добри хора, които ще изживеят своя живот, вярвайки само на онова, което могат да видят и докоснат. Ала извън света, който можем да видим и докоснем, съществува друг свят, който живее според свои собствени закони. Каквото може да се окаже невъзможно в този съвсем обикновен свят, е напълно възможно там. А понякога границите между двата свята изчезват и тогава кой би могъл да каже какво е възможно и какво не е?

— Аз предпочитам да живея в обикновения свят — каза Гарион. — Другият ми изглежда прекалено сложен.

— Обикновено не ни е дадено правото да избираме — каза разказвачът. — Недей да бъдеш прекалено изненадан, ако другият свят някой ден избере тъкмо теб да извършиш нещо, което трябва да се направи — някоя велика и благородна постъпка.

— Мен? — недоверчиво рече Гарион.

— И по-странни неща са се случвали. Отивай да спиш, момче. Аз ще погледам звездите. Ние с тях сме много стари приятели.

— Със звездите? — попита Гарион и неволно вдигна поглед към небето. — Ти си много странен човек — не ми се сърди, че го казвам.

— Прав си — съгласи се разказвачът. — Може би най-странният, когото някога ще ти се наложи да срещнеш.

— Но аз въпреки това те харесвам — бързо каза Гарион. Не искаше да обиди стареца.

— Това ме утешава, момче — отговори разказвачът. — Сега отивай да спиш, иначе леля ти Поул ще се тревожи.

Сънищата на Гарион бяха неспокойни. Мрачната фигура на осакатения Торак се появи сред сенките, чудовищни същества го преследваха през зловещи местности, където възможното и невъзможното се сливаха и се превръщаха в едно, а другият свят надвисваше над Гарион, за да го погълне.

Бележки

[1] Съществуват няколко по-къси версии на тази история. Те са подобни на адаптацията, използувана в Пролога. Някои дори смятат, че КНИГАТА НА АЛОРН е съкратен вариант на много по-стар ръкопис. — Б.пр.