Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 10

Постепенно, почти незабележимо, тъмнината ставаше по-бледа. Снегът, който тихо се сипеше от небето, не им позволи да усетят настъпването на утрото. Очевидно неизтощимите алгарски коне препускаха напред сред настъпващата светлина, тупкането на копитата им потъваше в снега, който вече достигаше до глезените им и покриваше широкия Голям северен път. Гарион хвърли поглед през рамо и видя преплетените следи, които оставаха след тях. Но в сивия безкрай снегът прикриваше всичко.

Когато стана съвсем светло, господин Улф придърпа юздите на запотения си кон и животното тръгна с бавен ход.

— Колко сме изминали досега? — попита той Силк.

Дребният мъж изтърси снега от гънките на пелерината си и хвърли поглед наоколо в опит да улови очертанията на някакъв ориентир сред плътната пелена от падащи снежинки.

— Десет левги — каза накрая той. — Може би малко повече.

— Ужасен начин за пътуване — обади се басово Барак, потрепера леко и опита да се разположи по-удобно върху седлото.

— Е, помисли как се чувства твоят кон — ухили му се Силк.

— Още колко остава до Камаар? — попита леля Поул.

— Четиридесет левги от Мурос — отвърна Силк.

— Значи имаме нужда от подслон — рече тя. — Не можем да изминем в галоп четиридесет левги без почивка, независимо кой ни преследва.

— Смятам, че няма защо да се тревожим за преследвачи тъкмо сега — отбеляза Улф. — Алгарите ще задържат Брил и неговите наемници. Биха спрели и ангараките, ако направят опит да ни преследват.

— Хубаво е, че има поне едно нещо, в което алгарите са добри — сухо изказа мнението си Силк.

— Ако правилно си спомням, на около пет левги на запад има имперски хан — подхвърли Улф. — Би трябвало да стигнем до него към обяд.

— Дали ще ни позволят да отседнем там? — попита Дурник с глас, в който прозираше съмнение. — Чувал съм, че толнедранците изобщо не се славят с гостоприемство.

— Толнедранците биха продали всичко, ако получат добра цена — отбеляза Силк. — Ханът е хубаво място, там можем да поспрем. Дори ако Брил и ангараките успеят да се изплъзнат от алгарите и ни проследят дотам, легионерите няма да им позволят да извършат някоя глупост под техния покрив.

— Защо има толнедрански войници в Сендария? — попита Гарион в прилив на патриотично възмущение.

— Където има големи пътища, винаги има и толнедрански легиони — обясни Силк. — И да ти кажа, толнедранците са по-добри в подписването на договори, отколкото в това да удрят в кантара клиентите си.

Господин Улф се изсмя.

— Не си последователен, Силк — укори го той. — Нямаш възражения срещу техните пътища, но не харесваш легионите им. Не можеш да получиш едното без другото.

— Никога не съм казвал, че съм последователен — безгрижно отвърна дългокосият. — Ако искаме да стигнем към обяд до уюта — който аз поставям под въпрос — на имперския хан, не е ли по-добре да тръгваме? Не искам да лиша Негово Величество императора на Толнедра от възможността да ми опразни джобовете.

— Добре — каза Улф. — Да тръгваме. — И пришпори алгарския кон, който вече бе започнал да подскача нетърпеливо под него.

Стигнаха до хана по пладне, когато светлината на снежния зимен ден беше най-силна. Той се оказа цяла редица от солидни постройки, оградени с още по-солидни стени. Легионерите, с които беше пълен, не бяха замесени от същото тесто като толнедранските търговци, които Гарион бе виждал. Онези бяха дебели и мазни, а тези бяха професионални войници с груби черти и носеха излъскани метални нагръдници и шлемове, украсени с пера. Държаха се гордо, дори високомерно и явно всеки от тях живееше със съзнанието, че зад гърба му стои военната мощ на Толнедра.

Храната в трапезарията беше проста и обилна, но ужасно скъпа. Общата спалня беше разделена с прегради на грижливо почистени миниатюрни стаички, с твърди тесни легла с дебели вълнени одеяла — нощувката очевидно също струваше скъпо. Конюшните бяха добре подредени и за тях господин Улф трябваше да бръкне дълбоко в кесията си. Гарион се питаше колко ли струва тяхната нощувка, но Улф плати за всички с видимо равнодушие, сякаш кесията му беше бездънна.

— Ще почиваме тук до утре — обяви беловласият старец, когато се нахраниха. — Може би до сутринта снегът ще престане. Не съм очарован от възможността да пътуваме слепешком сред снежните бури. Прекалено много неща могат да ни изненадат в такова време.

Гарион, който дремеше на масата вцепенен от изтощение, дочу тези думи с благодарност. Останалите разговаряха и за други неща, ала той беше прекалено уморен, за да слуша какво приказват.

— Гарион — каза накрая леля Поул, — защо не отидеш да си легнеш?

— Не ми се спи, лельо Поул — отговори той и бързо се разсъни, за пореден път унизен от това, че се отнасят с него като с малко дете.

Веднага, Гарион — изрече тя с онзи вбесяващ тон, който той познаваше така добре. Като че цял живот му беше повтаряла: „Веднага, Гарион“. Ала той се бе научил, че не бива да спори.

Изправи се и с изненада осъзна, че краката не го държат. Леля Поул също стана и го изведе от трапезарията.

Той се пъхна в леглото в своята преградка от общата спалня, а леля Поул придърпа одеялата плътно до врата му.

— Завивай се добре — каза тя. — Не искам да настинеш. — После задържа хладната си ръка за миг върху челото му, както правеше, когато той беше малко дете.

— Лельо Поул? — попита той сънливо.

— Да, Гарион?

— Кои са били моите родители? Искам да кажа — как се казваха?

Тя го погледна сериозно и каза:

— Не може ли да поговорим за това по-късно?

— Искам да зная — упорито повтори той.

— Добре. Баща ти се казваше Геран, а майка ти — Илдера.

Гарион се замисли, после каза:

— Не звучат като сендарски имена.

— Не са сендарски — отговори леля Поул.

— Защо?

— Това е много дълга история — отвърна тя, — пък и ти си прекалено уморен да я изслушаш тъкмо сега.

Поддал се на внезапно обзелия го порив, той протегна ръка и докосна белия кичур на челото й с белега върху дланта на дясната си ръка. Както веднъж вече се беше случвало, при това парещо докосване в ума му сякаш се отвори прозорец, но този път през пролуката се виждаше нещо много по-сериозно. Той долови гняв и видя едно-единствено лице — то по странен начин приличаше на образа на господин Улф, но не беше неговото лице и целият надигащ се бяс по света беше събран в него. Леля Поул отдръпна главата си.

— Помолих те да не правиш това, Гарион — каза тя и гласът й прозвуча много сериозно. — Още не си готов.

— Все някога ще трябва да ми разкажеш всичко — каза той.

— Може би — отговори леля Поул. — Но не сега.

И тогава, сякаш думите й по някакъв начин бяха размекнали волята му, той незабавно потъна в дълбок, спокоен сън.

На следващата сутрин снегът бе спрял. Светът беше завит в дебела бяла пелена, а въздухът изглеждаше натежал от малки влажни капчици, които приличаха — но не съвсем — на мъгла.

— Мъгливата Сендария — иронично подметна Силк на закуска. — Понякога се чудя как цялото кралство още не е ръждясало.

Пътуваха цял ден в лек галоп — конете ненаситно гълтаха разстоянието, — а за през нощта отседнаха в друг имперски хан, почти еднакъв с този, който бяха напуснали сутринта — толкова еднакъв и в най-малките подробности, та на Гарион му се стори, че са яздили цял ден само за да се завърнат там, откъдето бяха тръгнали сутринта. Той поговори със Силк за това, докато отвеждаха конете в конюшнята.

— Толнедраните няма да бъдат верни на себе си, ако всяка тяхна стъпка не е съвсем ясна — заяви Силк. — Всичките им ханове са еднакви. Ще срещнеш все същите постройки в Драсния, в Алгария, Арендия и на всяко място, през което преминават техните големи пътища. Това е единствената им слабост — липсата на въображение.

— Не им ли омръзва да вършат едно и също нещо безброй пъти?

— Предполагам, че това ги кара да се чувстват сигурни — засмя се Силк. — Хайде да видим какво става с вечерята.

На следващия ден отново започна да вали сняг, но по пладне Гарион усети някакъв друг аромат, малко по-различен от едва доловимата миризма, каквато снегът, изглежда, имаше винаги. Същото нещо му се бе случило, когато приближаваха Дарайн и усети дъха на морето. Странният аромат и сега му подсказа, че пътуването им е към своя край.

Камаар, най-големият град в Сендария и главното пристанище на северните земи, беше огромно селище, разположено в устието на Великата река Камаар още от древността. Той беше естественият западен край на Големия северен път, който продължаваше до Боктор в Драсния и също тъй естественият завършек на Големия западен път, който преминаваше през Арендия, за да достигне Толнедра и нейната столица Тол Хонет. Всъщност можеше да се каже, че всички пътища завършват в Камаар.

В късния мразовит снежен следобед шестимата се спуснаха по лекия наклон на хълма към града. Когато наближиха портите, леля Поул спря коня си.

— Тъй като вече не минаваме за скитници — заяви тя, — не виждам никаква нужда да подбираме най-окаяните странноприемници. Какво ще кажете?

— Не съм мислил по този въпрос — отговори господин Улф.

— Е, аз пък помислих — рече тя. — Омръзнаха ми крайпътните ханове и мизерните селски странноприемници. Искам да се изкъпя, имам нужда от чисто легло и сносна храна. Този път аз ще избера къде ще отседнем, ако не възразявате.

— Разбира се, че не, Поул — меко каза Улф. — Както кажеш.

— Много хубаво — подхвърли тя и подкара коня си към градската порта; останалите петима я последваха.

— По каква работа идвате в Камаар? — попита грубо един от стражите, застанали край широката порта — едър мъж с кожена наметка.

Леля Поул отметна качулката си и впи стоманения си поглед в лицето му.

— Аз съм херцогинята на Ерат — обяви тя със звучен глас. — Тези хора са от моята свита и причината, поради която идвам в Камаар, е моя лична работа.

Стражът примигна, след това почтително се поклони.

— Простете ми, ваша светлост. Не исках да ви обидя.

— Така ли? — възкликна леля Поул ледено. Погледът й все още искреше застрашително.

— Не ви познах, ваша светлост — избърбори бедният страж и се сви под повелителния й поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Едва ли — каза леля Поул, като го огледа от глава до пети. — Коя е най-хубавата странноприемница в Камаар?

— Със сигурност „Лъвът“, госпожо.

— И? — нетърпеливо продължи тя.

— И какво, госпожо? — смотолеви мъжът, объркан от въпроса й.

— Къде се намира тя? — попита леля Поул. — Не ме гледай със зяпнала уста като някой глупак. Говори.

— Зад митницата — отговори стражът и се изчерви. — Вървете по тази улица, докато стигнете Площада на митницата. Когото и да попитате, ще ви упъти към „Лъвът“.

Леля Поул отново си сложи качулката.

— Дайте нещичко на човека — заповяда тя през рамо и премина в тръс през портата, без да хвърли дори поглед назад.

— Благодаря — каза стражът, когато Улф се наведе и пусна в шепата му дребна монета. — Трябва да си призная, че изобщо не бях чувал за херцогинята на Ерат.

— Ти си щастлив човек — въздъхна Улф.

— Голяма красавица — рече стражът възхитено.

— Ама и характерът й си го бива — подхвърли Улф.

— Забелязах — отвърна стражът.

— Видях, че забеляза — лукаво му каза Силк.

Пришпориха конете си и настигнаха леля Поул.

— Херцогинята на Ерат, а? — тихо рече Силк.

— Държането на този тип ме подразни — високомерно каза леля Поул. — Пък и ми дотегна да се преструваме на бедняци пред непознати хора.

На Площада на митницата Силк спря един търговец, който вървеше с тежки стъпки по заснежената настилка и изглеждаше прекалено зает.

— Хей, ти! — извика той по възможно най-груб начин и спря коня си пред стреснатия търговец. — Моята господарка, херцогинята на Ерат, иска да ни кажеш къде се намира странноприемницата „Лъвът“. Бъди така добър да го сториш.

Търговецът примигна и лицето му почервеня.

— Нагоре по улицата — рязко каза той и посочи с ръка. — Не е далече. Пада се от лявата страна. Отпред има табела, на която е изрисуван лъв.

Силк изсумтя презрително, хвърли няколко монети в снега пред краката на търговеца и величествено обърна коня си и препусна по посочената улица. Гарион забеляза, че търговецът, макар и вбесен, се наведе и разрови снега, за да вземе монетите.

— Съмнявам се, че някой от тези хора ще забрави бързо срещата си с нас — недоволно отбеляза Улф, когато се отдалечиха по улицата.

— Ще запомнят преминаването на една нахална благородничка — добави Силк. — Тази маскировка не е по-лоша от останалите, които използвахме досега.

Когато пристигнаха в странноприемницата, леля Поул поиска не обичайните стаи за преспиване, а цял апартамент.

— Моят ковчежник ще ви заплати — каза тя на съдържателя на странноприемницата и посочи господин Улф. — Конете с багажа ми ще дойдат след няколко дни, заедно с другите ми слуги, така че ще са ми необходими услугите на шивачка и камериерка. Погрижете се за това.

После величествено се обърна и последва слугата, който забърза по дългото стълбище, за да я отведе до апартамента.

— Херцогинята май е доста властна личност? — осмели се да отбележи съдържателят, докато Улф отброяваше необходимите монети.

— И още как — съгласи се Улф. — Отдавна съм разбрал колко мъдрост е скрита в твърдението, че никога не трябва да противореча на нейните прищевки.

— Аз ще се поуча от вас — увери го съдържателят. — Най-малката ми дъщеря е послушно момиче. Ще й наредя да служи като камериерка на нейна светлост.

— Хиляди благодарности, приятелю — каза му Силк. — Нашата господарка става много раздразнителна, когато бавят нещата, които е пожелала, и тогава най-много страдаме от лошото й настроение.

Качиха се по стълбите към покоите, които беше наела леля Поул, и влязоха във всекидневната, обща за всички посетители — великолепно помещение, много по-богато мебелирано от всички други, които бе виждал Гарион. Стените бяха покрити с гоблени, изобразяващи различни сцени, безброй свещи — направени от истински восък, а не от лой — искряха в специални поставки по стените и в масивните свещници на полираната маса. В камината весело танцуваше огън, подът бе застлан с огромен пъстър килим.

Леля Поул стоеше край огъня и топлеше ръцете си.

— Е, тук не е ли по-добре, отколкото в някоя занемарена странноприемница до кея, която вони на риба и мръсни моряци? — попита тя.

— Ако госпожа херцогинята на Ерат ми прости дързостта — язвително отвърна Улф, — това едва ли е начинът, по който няма да привлечем вниманието към себе си, пък и с парите за нашите квартири може да се храни повече от седмица цял легион.

— Не ставай стиснат в старческото си слабоумие, Стари вълко — отговори му тя. — Никой не взема на сериозно една разглезена благородничка. При това твоите каруци не успяха да попречат на Брил да ни открие. Тази маскировка поне е удобна и ни позволява да се движим по-бързо.

— Надявам се единствено, че няма да съжаляваме за това — изсумтя Улф.

— Стига си мърморил, старче — прекъсна го тя.

— Нека бъде твоето, Поул — въздъхна той.

— Така и възнамерявам — заяви тя.

— А ние как трябва да се държим, госпожо Поул? — колебливо попита Дурник. Царственото й поведение очевидно го объркваше. — Не зная как е прието да постъпва човек сред благородниците.

— Всичко е много просто, Дурник — отговори тя. Огледа го от глава до пети, спря очи върху откровеното му прямо лице и отбеляза спокойната вещина, която ковачът проявяваше в държането си. — Искаш ли да станеш главен коняр на херцогинята на Ерат? И управител на нейните конюшни?

Дурник се засмя облекчено.

— Цял живот съм работил с коне. С работата ще се оправя лесно, но с титлите ще срещна известни трудности.

— Ще се справиш прекрасно, приятелю Дурник — увери го Силк. — Честното ти лице кара хората да вярват на всяка дума, която изречеш. Ако лицето ми беше като твоето, щях да окрада половината свят. — Той се обърна към леля Поул: — А аз каква роля ще играя, ваша светлост?

— Ти ще бъдеш управителят на моето имение — отговори тя. — Кражбата обикновено върви заедно с тази служба и следователно ти подхожда да я заемеш.

Силк се поклони иронично.

— Ами аз? — рече Барак и се засмя.

— Ти си моят телохранител — обясни леля Поул. — Съмнявам се, че някой ще повярва, ако кажем, че си учител по танци.

— А какъв ще бъда аз, лельо Поул? — попита Гарион. — Аз какво ще правя?

— Ти може да бъдеш моят паж.

— А с какво се занимава пажът?

— Ще ми донасяш разни неща.

— Аз без друго винаги го правя. Само че не знаех как да го нарека.

— Не бъди безочлив. Освен това ще отваряш вратата и ще обявяваш имената на посетителите; а когато съм изпаднала в меланхолично настроение, може да ми попееш.

— Да пея? — прошепна той недоверчиво. — Аз?

— Това е едно от задълженията ти.

— Няма да ме накараш да пея, нали, лельо Поул?

— Ваша светлост — поправи го тя.

— Няма да бъдеш много благосклонна, ако ти се наложи да слушаш песните ми — предупреди я той. — Гласът ми не е много приятен.

— Ще се справиш, скъпи — увери го тя.

— Аз вече бях назначен като ковчежник на ваша светлост — обади се Улф.

— Моят пръв и най-доверен слуга — каза тя. — Управител на цялата ми собственост и пазач на моята кесия.

— Винаги съм имал чувството, че това влиза в задълженията ми.

Някой леко почука на вратата.

— Виж кой е, Гарион — рече леля Поул.

Гарион отвори вратата и видя младо момиче със светлокафява коса, скромна рокля, колосана престилка и висока шапчица. Големите му кафяви очи го гледаха неспокойно.

— Да? — попита той.

— Изпратиха ме да прислужвам на херцогинята — отвърна тихо тя.

— Камериерката ви пристигна, ваша светлост — обяви Гарион.

— Великолепно — каза леля Поул. — Ела, дете.

Момичето влезе в стаята.

— Ах, какво хубаво същество! — каза леля Поул.

— Благодаря, ваша светлост — отговори момичето, направи реверанс и се изчерви.

— Как се казваш?

— Дония, госпожо.

— Прекрасно име — подхвърли леля Поул. — А сега да се заемем с важните неща. Има ли баня в апартамента ми?

На следващата сутрин все още валеше сняг. Покривите на къщите бяха покрити с дебела бяла пелена, тесните улици също лежаха на топло под нея.

— Мисля, че сме близо до края на нашето търсене — каза господин Улф и впери напрегнат поглед през витража на прозореца в стаята с гоблените.

— Не вярвам, че онзи, когото търсим, ще остане за дълго в Камаар — предположи Силк.

— Да, прав си — съгласи се Улф. — Но щом открием следата му, ще можем да се движим по-бързо. Хайде да се поразходим из града и да проверим дали съм прав.

Когато господин Улф и Силк излязоха, Гарион поговори с Дония, която, изглежда, беше на неговата възраст. Макар че не бе така хубава като Зубрет, Гарион реши, че нежният й глас и големите й кафяви очи са извънредно привлекателни. Отношенията между тях тъкмо потръгнаха, когато пристигна шивачката на леля Поул и Дония трябваше да отиде в стаята, за да взимат мярка на херцогинята на Ерат за новите й рокли.

Тъй като Дурник, който очевидно се чувстваше неудобно сред пищната обстановка, след закуска се оттегли в конюшнята, Гарион остана да прави компания на гиганта Барак, който търпеливо заглаждаше с един малък брус някаква незначителна вдлъбнатинка в острието на сабята си — спомен от схватката в Мурос. Гарион никога не се бе чувствал съвсем свободно с огромния червенобрад мъж. Барак приказваше рядко и около него винаги витаеше някаква тежка, опасна заплаха. Ето защо Гарион прекара предобеда, разглеждайки гоблените по стените на всекидневната. Гоблените изобразяваха рицари в пълно бойно снаряжение, с щитове и шлемове, замъци, кацнали върху стръмни хълмове, и странни девойки с ъгловати форми, които тъжаха за нещо сред китни градини.

— Арендски са — обади се Барак зад гърба му и Гарион подскочи. Огромният мъж се бе приближил така тихо, че не го беше чул.

— Откъде знаеш? — попита учтиво момчето.

— Арендите обичат гоблените — избоботи Барак. — Жените им вечно бродират, а мъжете им се опитват да пробият бронята на противника на бойното поле.

— Те наистина ли носят такива железа? — попита Гарион и посочи един тежковъоръжен рицар на гоблена.

— О, да — засмя се Барак. — И не само те. Даже конете им носят брони. Глупав начин за водене на война, нали?

Гарион потърка с крак килима и попита:

— Килимът също ли е арендски?

Барак поклати глава и отговори:

— Малореански е.

— Как е попаднал тук чак от Малореа? — учуди се момчето. — Нали Малореа е на другия край на света.

— Ами далечко е дотам — съгласи се Барак. — Но търговците изминават и по-дълги разстояния, за да си докарат печалба. Стоки като този килим се превозват по Северния път на керваните от Гар ог Надрак към Боктор. Малореанските килими са високо ценени от богаташите. Мен лично не ме е грижа за тях, защото не обичам нищо, което е свързано с ангараките.

— Колко са кралствата на ангараките? — попита Гарион. — Чувал съм за Мурос и Тул, слушал съм много разкази за битката при Воу Мимбре, но наистина не зная точния им брой.

— Ангараките са разделени на пет племена — започна Барак, седна и отново се зае с оглаждането на сабята си. — Мургите и тулите, надраките и малореаните, и, разбира се, кролимите. Те обитават четирите кралства на изтока — Малореа, Гар ог Надрак, Мишрак ак Тул и Ктхол Мургос.

— А къде живеят кролимите?

— Те нямат свое кралство — мрачно отвърна Барак. — Кролимите са жреци на Едноокия Торак и са пръснати навсякъде из земите на ангараките. Именно те извършват жертвоприношенията за Торак. Ножовете на кролимите са пролели повече ангаракска кръв, отколкото цяла дузина битки като тази при Воу Мимбре.

Гарион потрепера.

— А защо Торак приема кървавите убийства на своите собствени хора? — попита той.

— Кой знае? — сви рамене Барак. — Той е жесток и зъл бог. Някои вярват, че е луд — нали е използвал Кълбото на Алдур, за да разцепи на две земята, и Кълбото изгорило окото му и изпепелило лявата му ръка.

— Как е възможно светът да се разцепи на две? — попита Гарион. — Никога не съм могъл да проумея това.

— Могъществото на Кълбото на Алдур е такова, че то може да извърши всичко — каза Барак. — Когато Торак го вдигнал над главата си, земята се разпукнала от неговата сила, моретата се разлели навсякъде и потопили сушата. Тази история е много стара, но аз мисля, че е вярна.

— Къде е Кълбото на Алдур сега? — внезапно попита Гарион.

Барак го погледна; очите му изведнъж станаха леденостудени, а лицето — замислено. Но червенобрадият не отговори нищо.

— Знаеш ли какво мисля? — възбудено почна Гарион. — Мисля, че някой е откраднал Кълбото на Алдур и господин Улф се опитва да го намери.

— А пък аз смятам, че ще е по-добре, ако не се замисляш толкова много за тези неща — предупреди го Барак.

— Но аз искам да зная — възрази Гарион, безсилен да обуздае любопитството си дори след думите на Барак и предупредителния сдържан глас, зазвучал в ума му. — Всеки се отнася с мен като с глупаво момченце. Единственото, което правя, е, че се влача подир вас, без да имам никаква представа каква е целта ни. Кой е господин Улф в действителност? Защо алгарите се държаха по този странен начин, когато го видяха? Как е възможно той да следи нещо, което не може да вижда? Кажи ми, Барак, моля те.

— А, не — изсмя се Барак. — Леля ти Поул ще ми оскубе брадата косъм по косъм, ако направя такава грешка.

— Ти не се боиш от нея, нали?

— Всеки човек, който е с ума си, се страхува от нея — каза Барак, изправи се и прибра сабята си в ножницата.

— От леля Поул? — недоверчиво попита Гарион.

— Ти не се ли боиш от нея? — многозначително запита Барак.

— Не — отвърна Гарион и изведнъж остана, че това съвсем не е истина. — Ами… всъщност не се боя чак толкова. По-скоро…

И спря. Не знаеше как да обясни какво точно чувства.

— И с мене е същото — заяви Барак. — Аз не съм по-безразсъдно смел от тебе, моето момче. Ти си направо претъпкан с въпроси и мисля, че ще е много по-умно, ако ги оставя без отговор. Ако искаш да знаеш повече за тези неща, трябва да питаш леля си.

— Тя няма да ми каже — мрачно отговори Гарион. — Няма да спомене нито дума. Не ми казва дори кои са били моите родители — не желае да говори по този въпрос.

Барак се намръщи.

— Това е странно.

— Смятам, че те не са били сендари — подхвана Гарион. — Имената им не са сендарски, пък и Силк каза, че аз не съм сендар — или поне не приличам на човек от Сендария.

Барак го изгледа проницателно, после каза:

— Да. Сега, след като ми спомена за това, виждам, че не приличаш. Изглеждаш по-скоро като риванец… ала не съвсем.

— Леля Поул риванка ли е?

Очите на Барак се присвиха.

— Мисля, че получавам все повече от онези въпроси, които трябва да оставя без отговор — рече той.

— Някой ден ще разбера — каза Гарион.

— Но не и днес — заяви Барак. — Хайде, ела. Трябва да се поразтъпча. Да отидем в двора на странноприемницата и ще те науча как да си служиш със сабята.

— Уха! — извика Гарион и цялото му любопитство изведнъж се стопи пред възбудата, която го обзе при тази мисъл.

— Вече си на възраст, когато трябва да започнеш да се учиш — заяви Барак. — Някой ден обстоятелствата могат да се стекат по начин, когато това умение ще ти бъде полезно.

Господин Улф и Силк се върнаха късно следобед, когато ръката на Гарион бе започнала да боли от усилията да върти тежката сабя и мечтата да придобие уменията на воин бе станала много по-непривлекателна. Дрехите на двамата бяха мокри от снега, през който бяха вървели цял ден, но очите на Улф блестяха и лицето му бе странно ликуващо. Той им махна и ги поведе към всекидневната.

— Помоли леля си Поул да се присъедини към нас — каза той на Гарион, след като свали прогизналата си наметка и се приближи към огъня да се стопли.

Гарион усети, че сега не е време за задаване на въпроси, забърза към полираната врата, зад която леля Поул бе останала уединена цял ден със своята шивачка, и леко почука.

— Какво има? — долетя нейният глас отвътре.

— Господин… ъ… вашият ковчежник се завърна, госпожо — осведоми я Гарион, като в последния миг си спомни, че тя не е сама. — И моли да му отделите минутка от времето си. Иска да ви съобщи нещо.

— О, много добре — отвърна тя и след малко излезе и решително затвори вратата след себе си.

Гарион ахна. Дългата рокля от синьо кадифе, която носеше, й придаваше такава удивителна прелест, че той загуби дъха си и се вгледа в нея с безпомощно възхищение.

— Къде е той? — попита тя. — Стига си ме зяпал, Гарион. Не е възпитано.

— Много си красива, лельо Поул — изрече той на един дъх.

— Да, скъпи — каза тя и го потупа по бузата. — Зная. А сега ми кажи къде е Стария вълк.

— В стаята с гоблените — отговори Гарион, като все още не успяваше да откъсне очи от нея.

— Ела тогава — рече тя и величествено прекоси късия коридор, който водеше към всекидневната. Влязоха и завариха всички останали разположени около огъня.

— Е? — запита тя.

Улф я погледна и очите му светнаха.

— Прекрасен избор, Поул — рече той с възхищение. — Синьото винаги ти е отивало.

— Харесва ли ви? — попита тя, разпери ръце и се завъртя като малко момиче, за да им даде възможност да видят колко хубаво изглежда в новата рокля. — Надявам се, че ти се нрави, старче, защото струва доста пари.

— Това си го знам — засмя се Улф.

Ефектът на роклята на леля Поул върху Дурник беше болезнено очевиден. Очите на бедния човек в прекия смисъл на думата изхвръкнаха от орбитите, лицето му първо стана много бледо, след това — много червено, а накрая върху него се изписа такава безпомощност, че на Гарион чак му домъчня.

С необичайно еднакви, едновременно изпълнени движения, без да произнесат нито дума, Силк и Барак се поклониха дълбоко пред леля Поул и нейните очи заискриха при тази безмълвна почит.

— Бил е тук — обяви Улф със сериозен глас.

— Сигурен ли си? — попита леля Поул.

Старият човек кимна.

— Дори камъните си спомнят.

— По море ли? — попита тя.

— Не. Вероятно покрай брега до някое уединено скалисто заливче и след това с лодка дотук.

— А ако вече се е качил на някой кораб?

— Съмнявам се — отвърна Улф. — Познавам го добре. Не обича да пътува по море.

— При това — добави Барак, — само да кажем една дума на крал Анхег от Черек, той ще прати стотици бойни кораби по следите му. В морето никой не може да се скрие от корабите на Черек и той знае това.

— Прав си — съгласи се Улф. — Смятам, че ще се опита да избегне владенията на алорните. Вероятно затова е предпочел да не минава по Северния път през Алгария и Драсния. Духът на Белар е силен в кралствата на алорните. Дори и този крадец не е достатъчно смел, за да рискува среща с бога Мечка.

— Значи остава Арендия или земята на улгосите — отбеляза Силк.

— Мисля, че е предпочел Арендия — предположи Улф. — Гневът на Ул е дори по-страшен от този на Белар.

— Простете ми — каза Дурник, все още без да откъсва очи от леля Поул. — Нищо не разбирам. Кой е този крадец?

— Съжалявам, почтени Дурник — каза Улф, — но не е много умно да произнасяме името му. Той притежава особени умения, които му дават възможност да долавя всяка наша стъпка, ако му позволим да узнае къде се намираме. Може да чуе, ако някой произнесе името му на хиляда левги разстояние.

— Вълшебник ли е? — попита Дурник невярващо.

— Това не е думата, която бих употребил — отвърна Улф. — Тя е символ, използван от хора, които не познават това изкуство. Нека вместо вълшебник го наричаме „крадец“, макар че има ред други имена, с които бих могъл да се обръщам към него далеч не така любезно.

— Можем ли да сме сигурни, че се е отправил към кралствата на ангараките? — попита Силк и се намръщи. — Ако случаят е такъв, няма ли да спечелим време, ако направо се качим на кораб към Тол Хонет и потърсим следите му по Южния път на керваните при Ктхол Мургос?

Улф поклати глава.

— По-добре да останем тук, при следата му. Не знаем какво възнамерява. Може би иска да задържи откраднатото за себе си, а не да го предаде на кролимите. Дори може да потърси убежище в Нийса.

— Не би могъл да извърши това без мълчаливото съгласие на Салмисра — обади се леля Поул.

— Не за пръв път кралицата на хората-змии се занимава с неща, които не са нейна работа — изтъкна Улф.

— Ако се окаже, че наистина е така — мрачно каза леля Поул, — ще намеря време, за да се разправя с нея завинаги.

— Прекалено рано е да разберем това — отбеляза Улф. — Утре ще купим провизии, ще прекосим реката и ще влезем в Арендия. Там ще открия следата. Щом разберем със сигурност накъде води тя, ще можем да обсъдим възможностите.

Изведнъж от вътрешния двор на странноприемницата, потънал във вечерния мрак, се разнесе шум от пръхтене на много коне.

Барак бързо отиде до прозореца, погледна навън и каза:

— Войници.

— Тук? — удиви се Силк и също се приближи към прозореца.

— Изглежда са от някой от кралските полкове — предположи Барак.

— Те няма да се интересуват от нас — каза леля Поул.

— Освен ако не са точно онова, за което се представят — възрази Силк. — Много е лесно да се снабдиш с каквито си искаш униформи.

— Не са мурги — обади се Барак. — Аз познавам мургите отдалеч.

— Брил също не е мург — изтъкна Силк и впери поглед към двора на странноприемницата.

— Виж дали можеш да чуеш какво си говорят — нареди Улф.

Барак внимателно открехна прозореца. Пламъците на свещите потрепериха от ледения полъх на вятъра. В двора под тях капитанът на войниците разговаряше със съдържателя.

— Малко по-висок от средния ръст, с бяла коса и къса бяла брада. Може би пътува с неколцина другари.

— Тука има един такъв, ваша милост — отговори съдържателят колебливо, — но съм сигурен, че не е онзи, когото търсите. Този тук е ковчежникът на херцогинята на Ерат, която оказа чест на моята странноприемница с посещението си.

— Херцогинята на кой град? — рязко попита капитанът.

— На Ерат — отговори съдържателят. — Най-благородна дама с изключителна красота. Извънредно властна личност.

— Дали бих могъл да поприказвам с нейна светлост? — каза капитанът и слезе от коня си.

— Ще я попитам дали може да приеме ваша милост — отговори съдържателят.

Барак затвори прозореца и твърдо заяви:

— Ей сегичка ще се разправя с този досаден капитан.

— Не — възпря го Улф. — Съпровождат го прекалено много войници и ако наистина са такива, каквито изглеждат, сигурно са добри хора, които не са ни сторили никакво зло.

— Има още едно стълбище отзад — подсказа Силк. — Можем да изчезнем още преди да е стигнал до вратата ни.

— А ако е разположил войници и на гърба на странноприемницата? — предположи леля Поул. — Какво ще правим тогава? След като е дошъл да разговаря с херцогинята на Ерат, защо не оставим херцогинята да се справи с него?

— Какво си наумила? — попита я Улф.

— Ако се скриете някъде, аз ще поговоря с капитана — отговори тя. — Сигурно ще успея да го залъжа да изчака до сутринта. Ще сме оттатък реката, в Арендия, преди да се е събудил.

— Може би — каза Улф. — Но този капитан ми изглежда решителен мъж.

— И по-рано съм се справяла с решителни мъже — възрази тя.

— Трябва да решим бързо — обади се Силк от вратата. — Той тъкмо тръгва по стълбището.

— Ще направим както предложи ти, Поул — рече Улф и отвори вратата към съседната стая.

— Гарион — извика леля Поул. — Ти ще стоиш тук. Една херцогиня не бива да остава без придружител.

Улф и останалите бързо излязоха от стаята.

— Какво да правя, лельо Поул? — прошепна Гарион.

— Просто помни, че си мой паж, скъпи — отвърна тя, разположи се в огромното кресло в средата на стаята и внимателно оправи гънките на роклята си. — Стой до мен и се опитвай да изглеждаш съсредоточен. За останалото ще се погрижа аз.

— Да, госпожо — каза Гарион.

Капитанът се оказа висок човек с проницателни сиви очи. Гарион, който положи големи усилия да бъде колкото е възможно по-досаден, попита за името му и чак след това се обърна към леля Поул.

— Някой си капитан Брендиг е дошъл да ви види, ваша светлост — обяви той. — Казва, че работата му не търпи отлагане.

Леля Поул за миг впери поглед в него, като че обмисляше дали да удовлетвори молбата на натрапника.

— О, много добре — каза накрая тя. — Въведете го.

— Ваша светлост — изрече капитанът и почтително се поклони.

— Какво има, капитане?

— Не бих си позволил да безпокоя ваша светлост, ако мисията ми не беше толкова спешна — извини се Брендиг. — Получих заповед от самия крал и вие по-добре от всички знаете, че трябва да се подчиняваме на неговите желания.

— Предполагам, че мога да ви отделя няколко минути, щом лично кралят ви е възложил такова поръчение — отвърна тя.

— Кралят заповяда да арестуваме един човек — обясни Брендиг. — Възрастен мъж с бяла коса и бяла брада. Казаха ми, че един от вашите слуги отговаря на това описание.

— Престъпник ли е онзи, когото търсите? — попита тя.

— Кралят не каза това, ваша светлост — отговори офицерът. — Знам само, че човекът трябва да бъде заловен и заведен в палата в Сендар заедно с всички, които са с него.

— Аз рядко се появявам в двореца — заяви леля Поул. — Напълно невероятно е някой от моите слуги да представлява толкова голям интерес за краля.

— Ваша светлост — внимателно каза Брендиг, — освен че съм офицер в един от полковете на краля, аз нося титлата баронет. През целия си живот съм посещавал двореца и трябва да призная, че никога не съм ви виждал там. Дама с вашата впечатляваща външност не може да се забрави лесно.

Леля Поул леко наклони глава в знак, че е оценила комплимента.

— Би трябвало и сама да се досетя — каза тя. — Вашите маниери не са като тези на редовите войници.

— Освен това, ваша светлост — продължи капитанът, — аз съм запознат с всички имения на благородници в кралството. Ако не греша, Ерат е център на графство, а графът на Ерат е нисък и набит мъж — и случайно е мой вуйчо. В тази част на Сендария няма херцогство, откакто кралство Сендария е било във владение на уейситските аренди.

Леля Поул се взря в лицето му с леденостуден поглед.

— Госпожо — заговори Брендиг, сякаш желаеше да се извини, — уейситските аренди били избити от своите астуриански братовчеди през последните години на третото хилядолетие. Вече две хиляди години не съществуват благородници от рода на уейситите.

— Благодаря ви за урока по история, господине — студено каза леля Поул.

— Това едва ли е важно, нали? — продължи Брендиг. — Кралят ми е наредил да издиря мъжа, за когото ви разказах. В името на вашата чест, госпожо, познавате ли такъв човек?

Въпросът увисна във въздуха и Гарион, внезапно обхванат от паника, осъзнал, че са ги хванали натясно, изкрещя за помощ към Барак.

Вратата към съседната стая се отвори и на прага застана господин Улф.

— Не е нужно да продължавате с всичко това — каза той. — Аз съм човекът, когото търсите. Какво иска кралят на Сендария Фулрах от мен?

Брендиг го погледна. Очевидно не бе изненадан от появата му.

— Негово Величество не сметна за необходимо да ми довери своите намерения — отвърна той. — Не се съмнявам, че самият той ще ви обясни, щом пристигнем в двореца в град Сендар.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Улф. — Кога ще тръгнем за Сендар?

— Утре сутринта, веднага след закуска — отговори Брендиг. — Ще приема думата ви, че никой от вас няма да напуска тази странноприемница през нощта. Предпочитам да не подлагам херцогинята на Ерат на позора да бъде затворена в местната казарма. Казвали са ми, че килиите там били изключително неудобни.

— Имате думата ми — каза господин Улф.

— Благодаря ви — направи лек поклон Брендиг. — Трябва също да ви уведомя, че съм задължен да поставя пазачи около тази странноприемница — за да осигуря защитата ви, естествено.

— Вашата загриженост ме очарова, господине — сухо отбеляза леля Поул.

— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна й Брендиг с официален поклон. После им обърни гръб и напусна стаята.

Полираната врата беше от фино резбовано дърво, но когато се затвори зад отдалечаващия се Брендиг, на Гарион му се стори, че пантите й изскърцаха с ужасното, безвъзвратно стържене на вратата на тъмница.