Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2003)
Допълнителна корекция
l.s (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРОРОЧЕСТВОТО. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Pawn of Prophecy / David EDDINGS]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 18. Страници: 288. Цена: 136.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция

Глава 16

На следващия ден Гарион беше прекалено схванат и съсипан и дори не помисляше да стане от леглото. Ала потокът от посетители непрекъснато го държеше зает и той не можеше да се отдаде на мрачни мисли за болежките си. Посещенията от страна на алорнските крале, облечени във великолепни одежди, особено го поласкаха — всички кралски особи похвалиха неговата смелост. След това дойдоха кралиците и вдигнаха голям шум около раните му, предлагаха му горещото си съчувствие и го милваха по челото. Комбинацията от похвали и съчувствие и увереността, че наистина е център на всеобщото внимание, беше изумителна и сърцето му се изпълни с щастие.

Но последният посетител за деня беше господин Улф, който пристигна, когато вечерта вече пълзеше по заснежените улици на Вал Алорн. Старецът носеше обикновената си туника и бе вдигнал качулката, като че ли идваше отвън.

— Видя ли моя глиган, господин Улф? — гордо попита Гарион.

— Прекрасно животно — отговори Улф без особен ентусиазъм. — Но никой ли не ти каза, че човек трябва да отскочи встрани, след като е пронизал звяра с копието?

— Всъщност въобще не помислих за това — призна Гарион. — Но нямаше ли да изглеждам… ами… като страхливец?

— Толкова ли си бил загрижен за това какво ще си помисли за тебе едно прасе?

— Ами — поколеба се Гарион, — всъщност не.

— Ти развиваш удивителна липса на здрав разум за момче на твоята възраст — отбеляза Улф. — Обикновено се необходими години, докато човек започне да постъпва така. — Той се обърна към леля Поул. — Поулгара, сигурна ли си, че в жилите на Гарион няма примес от арендска кръв? Напоследък той се държи като типичен аренд. Отначало язди Великия въртоп като детско дървено конче, после се опитва да строши бавните на глиган с ребрата си. Да не би да си го изпускала да падне върху главата си, когато е бил бебе?

Леля Поул се усмихна, но не каза нищо.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш, момче — каза Улф. — Помисли за това, което ти казах.

Гарион се навъси, смъртно обиден от думите на господин Улф. Сълзи напълниха очите му въпреки всичките усилия, които положи да ги възпре.

— Благодаря ти, че се отби, татко — каза леля Поул.

— Винаги с удоволствие идвам при тебе, дъще — тихо каза Улф и излезе.

— Защо трябваше да ми говори по този начин? — избухна Гарион и си избърса носа. — Дойде и развали всичко.

— Какво развали, скъпи? — попита леля Поул и приглади гънките на сивата си рокля.

— Всичко — оплака се Гарион. — Кралете до един казаха, че съм се държал много смело.

— Кралете винаги казват така — заяви леля Поул. — Аз не бих обръщала прекалено внимание на думите им, ако бях на твое място.

— Но аз наистина се държах смело, нали?

— Сигурна съм, че е било така, скъпи — отвърна тя. — Убедена съм, че прасето е било силно впечатлено.

— Ти си също толкова лоша, колкото господин Улф — обвини я Гарион.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Предполагам, че е така, но това е съвсем естествено. Кажи ми сега какво искаш за вечеря.

— Не съм гладен — отвърна предизвикателно Гарион.

— Наистина ли? Вероятно имаш нужда от още една укрепваща отвара. Ей сега ще ти я приготвя.

— Не, не, ще вечерям — бързо каза Гарион.

— Така си и помислих — отбеляза леля Поул. После без никакви обяснения внезапно протегна ръце, прегърна го и дълго го държа притиснат до себе си. — Какво да правя с тебе? — попита накрая тя.

— Добре съм, лельо Поул — увери я той.

— Може би този път наистина е така — рече тя и взе лицето му в дланите си. — Да си смел е нещо прекрасно, скъпи мой Гарион, но поне от време на време се опитвай отначало да помислиш малко. Обещай ми.

— Добре, лельо Поул — каза той, малко смутен от всичко това. Странно защо тя се държеше така, сякаш наистина го обичаше. Представи си, че между тях все още има връзка, макар да нямат кръвно родство, и му олекна. Не можеше да бъде същото като истинското роднинство, разбира се, но все пак беше нещо.

На следващия ден вече можеше да става. Мускулите все още го боляха малко, ребрата също, но той беше млад и раните бързо заздравяваха. В ранния предобед вече седеше с Дурник в голямата зала в палата на Анхег и си приказваха. По някое време граф Селайн със сребристата брада дойде при тях и каза учтиво:

— Крал Фулрах пита дали би се съгласил да се присъединиш към нас в стаята, където провеждаме съвети, майстор Дурник.

— Аз ли, ваша светлост? — недоверчиво попита Дурник.

— Негово Величество е силно впечатлен от твоя нюх за това как трябва да се постъпва правилно — обясни старият благородник. — Той смята, че ти представляваш най-доброто от сендарската практичност. Това, пред което сме изправени, засяга всички хора, не само кралете на западните земи, и затова е напълно в реда на нещата здравият разум да бъде представен на нашите разисквания.

— Веднага ще дойда, ваша светлост — каза Дурник и стана, — но трябва да ми простите, ако не приказвам много.

Гарион чакаше, изпълнен с нетърпение.

— Всички чухме за твоето приключение, моето момче — любезно каза граф Селайн. — О, отново да бъдеш млад! — Той въздъхна. — Идваш ли, Дурник?

— Незабавно, ваша светлост — отвърна Дурник и двамата излязоха от голямата зала и се отправиха към стаята, където се състояха съветите.

Гарион остана сам, дълбоко засегнат, че са го изключили от компанията си. Беше на възраст, когато чувството му за самооценка все още бе неукрепнало, и страшно се измъчваше от липсата на уважение, която пролича от това, че не го бяха поканили да ги придружи. Дълбоко засегнат, той навъсено напусна голямата зала и отиде да разгледа своя глиган, който беше окачен в пълна с лед стая близо до кухнята. Поне този звяр го бе приел на сериозно.

Ала човек не може да прекара прекалено много време в компанията на едно мъртво прасе, без да се почувства потиснат. Глиганът не изглеждаше чак толкова голям, както тогава, когато беше жив и се спускаше да го нападне. Бивните му наистина бяха внушителни, но нито толкова дълги, нито толкова остри, както ги беше запомнил Гарион. Освен това в стаята с леда беше твърде хладно и натъртените мускули пак го заболяха.

Нямаше никакъв смисъл да опитва да посети Барак. Червенобрадият гигант се беше заключил в стаята си, потънал в размисъл и мрачна меланхолия, като не отваряше вратата на никого, дори на жена си. И така Гарион, изоставен напълно сам, постоя унило известно време и после реши, че вместо това може да проучи огромния палат с прашните, неизползвани стаи и тъмните криволичещи коридори. Вървя, както му се стори, цели часове, като отваряше врати и преминаваше пусти проходи, които понякога внезапно прекъсваха пред голи каменни стени.

Палатът на Анхег беше огромен, защото, както бе обяснил Барак, от три хиляди години владетелите непрекъснато го достроявали. Едно от южните крила беше напълно изоставено, целият му покрив се беше срутил още преди няколко столетия. Гарион прекара дълго в скитане по коридорите на втория етаж, обзет от мрачни мисли за тленността и преходността на славата, докато надзърташе в стаи, където дебела пелена сняг бе покрила древните легла и столове, и гледаше мъничките следи от мишки и катерички, тичали навсякъде. След това излезе в един коридор, където пак нямаше покрив, и откри други следи — бяха оставени от човек. Отпечатъците бяха съвсем пресни, понеже не ги беше покрил никакъв сняг, а предната нощ беше валяло. Отначало той си помисли, че следите са негови и вероятно е направил кръг и отново е попаднал в коридор, който вече е проучил, но отпечатъците бяха много по-големи от неговите.

Имаше цяла дузина възможни обяснения, естествено, но Гарион почувства как дъхът му се учестява. Мъжът със зелената наметка все още се криеше в палата, мургът Ашарак беше във Вал Алорн, а благородникът със сламенорусата коса се спотайваше някъде в гората и намеренията му очевидни бяха враждебни.

Гарион разбра, че положението може да се окаже опасно. Нямаше никакво друго оръжие освен малката кама, затова бързо се върна в една покрита със сняг стая, която бе проучил преди малко, и свали от стената една ръждясала сабя, висяла там в забрава безброй години. После, вече почувствал по-голяма сигурност, се върна при следите.

Докато отпечатъците на непознатия се нижеха по коридора без покрив, проследяването им не представляваше никаква трудност — следите изпъкваха сред недокоснатия сняг. Но когато те се насочиха през една купчина отпадъци към зловещия мрак на прашен коридор, където покривът беше непокътнат, задачата на Гарион стана по-трудна. Прахта върху пода му помагаше, но момчето непрекъснато трябваше да се прегъва одве, за да види следите. Ребрата и краката го боляха, той потрепваше и изсумтяваше всеки път, когато му се наложеше да клекне, за да разгледа каменния под. След няколко минути вече се бе изпотил. Стисна зъби и си помисли дали да не преустанови търсенето.

После до ушите му долетя слаб звук. Той се прилепи до стената, като се надяваше, че зад гърба му няма светлина, за да привлече вниманието върху него. Далеч напред една фигура премина дебнешком в бледата виделина на деня, която се прокрадваше през единствения миниатюрен прозорец. Гарион долови моментно проблясване в зелено и разбра точно кого бе преследвал толкова време. И ако не беше стряскащата яснота на гласа на граф Селайн, Гарион вероятно щеше да отиде направо при мъжа, по чиито пети бе вървял.

— Възможно ли е, благородни Белгарат, нашият враг да се събуди, преди да са се създали условията, описани от древното предсказание? — питаше графът.

Гарион спря. Точно пред себе си, в тясна ниша в стената на коридора, отново долови леки признаци на движение. Мъжът със зелената наметка се криеше там в мрака и подслушваше думите, които, изглежда, долитаха някъде отдолу. Гарион се долепи до стената, без да диша, и внимателно заотстъпва назад, докато откри още една ниша и потъна в нея под прикритието на мрака.

— Много интересен въпрос, Белгарат — отбеляза тихият глас на Чо-Хаг, краля на алгарите. — Възможно ли е изменникът да използва силата, която държи в ръцете си, за да съживи Прокълнатия?

— Силата е в ръцете му — отвърна познатият глас на господин Улф, — но той може би се бои да я използва. Ако не го стори по необходимия начин, страшната мощ ще го унищожи. Той няма да извърши такава прибързана постъпка, вероятно дълго и внимателно ще обмисля, преди да се реши на нея. Тъкмо това негово колебание ни дава малкото време, с което разполагаме.

После заговори Силк:

— Не каза ли, че той може да пожелае предмета за себе си? Може би е решил да не нарушава съня на своя господар и да използва могъществото, което е откраднал, за да стане крал на ангараките?

Крал Родар се изсмя.

— Някак ми е трудно да приема, че жреческото съсловие на кролимите ще се откаже от властта си в земите на ангараките и ще превие гръб пред един чужденец. Казвали са ми, че върховният жрец на кролимите в никакъв случай не е посредствен магьосник.

— Прости ми, Родар — каза крал Анхег, — но ако крадецът държи в ръцете си мощта, кролимите няма да имат никаква друга възможност, освен да приемат неговата власт. Аз съм проучвал това могъщество, и ако само половината от онова, което съм прочел, е истина, той може да унищожи до основи Рак Ктхол така лесно, все едно разваля мравуняк. После, ако те все още се съпротивляват, той може да унищожи всички ктхолски мурги от Рак Госка до толнедранската граница. Ала независимо кой — дали изменникът, или Прокълнатият — се възползва от тази мощ, ангараките ще тръгнат подире му на запад.

— Не трябва ли да осведомим арендите и толнедраните, а също така и улгосите какво се е случило? — попита Бранд, регентът на Рива. — Не бива да позволим отново да ги изненадат.

— Не бих избързвал прекалено много да раздвижа нашите южни съседи — рече господин Улф. — Когато аз и Поул си тръгнем оттук, ще се насочим на юг. Ако Арендия и Толнедра провеждат мобилизация, готвейки се за война, общата бъркотия само ще попречи. Легионите на императора могат да се подготвят светкавично, ако възникне такава необходимост, а арендите се винаги готови за война. Цялото им кралство във всеки момент се намира пред избухване на някакъв въоръжен конфликт.

— Такава постъпка би била преждевременна — съгласи се познатият глас на леля Поул. — Армиите само ще попречат на онова, което сме решили да направим. Ако успеем да заловим стария ученик на баща ми и върнем откраднатото на Рива, кризата ще бъде преодоляна. Нека не тревожим южняците сега.

— Тя е права — каза Улф. — При мобилизация винаги съществува риск. Крал, който разполага с въоръжена армия, често започва да мисли за опасни неща. Ще уведомя краля на арендите във Воу Мимбре и императора в Тол Хонет само за онова, което е нужно да знаят, когато минавам през земите им. Ала би трябвало да изпратим съобщение до Горим, краля на улгосите. Чо-Хаг, мислиш ли, че ще можеш да изпратиш вестител през Пролгу по това време на годината?

— Трудно е да се каже, древни — отвърна Чо-Хаг. — Проходите са затрупани цяла зима. Ала въпреки това ще опитам.

— Добре — каза Улф. — Освен изброените неща, едва ли можем да сторим нещо повече. Може би засега няма да е лошо, ако не разпространяваме онова, което знаем, извън нашето семейство — образно казано. Ако се случи най-лошото и ангараките отново нахлуят в западните земи, поне Алория ще бъде подготвена и добре въоръжена. Арендия и империята ще имат достатъчно време да стегнат редиците си срещу врага.

— За алорнските крале е лесно да говорят за война — разтревожено почна крал Фулрах. — Алорните са войници. Ала моята Сендария е мирно кралство. Ние нямаме замъци, нито укрепления, моят народ се състои от фермери и търговци. Кал Торак е направил грешка, когато е избрал бойното поле във Воу Мимбре; не вярвам ангараките да повторят грешката си още веднъж. Смятам, че ударът им ще бъде насочен към степите на северна Алгария и основната му сила ще се стовари върху Сендария. Ние имаме много храна и малко войници. Те могат да използват нашата страна като идеална база за своя поход на запад и се страхувам, че ще ни превземат твърде лесно.

В следващия момент Гарион с изумление чу гласа на Дурник.

— Не говори така за мъжете на Сендария, кралю — каза твърдо ковачът. — Аз познавам своите съседи. Те ще се бият. Ние не разбираме много от саби и копия, но ще се борим. Ако ангараките дойдат в Сендария, няма да им се удаде да превземат земята ни толкова лесно, както някои си въобразяват, а ако подпалим полетата и складовете, няма да им остане храна за ядене.

За продължително време се възцари тишина и когато Фулрах отново заговори, гласът му беше странно смирен.

— Твоите думи ме засрамиха, майстор Дурник — рече той. — Може би съм бил така дълго крал, че съм забравил какво означава човек да бъде сендар.

— Не забравяйте, че има само няколко прохода, които отвеждат през стръмните западни планински склонове в Сендария — каза тихо Хетар, синът на крал Чо-Хаг. — Две-три лавини на подходящите места и Сендария ще стане недостъпна като Луната. Ако пък лавините се спуснат в точно определено време, цели армии ангараки може да се окажат притиснати в капана на тесните клисури.

— Извънредно забавна мисъл — засмя се Силк. — Тогава ще позволим на Дурник да задоволи подпалваческата си страст с нещо по-добро от пожари в ниви с ряпа. Тъй като Едноокият Торак, изглежда, изпитва наслада от мириса на горяща плът по време на жертвоприношенията, може би ще сме в състояние да му доставим това удоволствие.

Далеч в прашния коридор Гарион зърна мигновено проблясване на факла, чу слабото подрънкване на ризници и веднага осъзна опасността. Мъжът със зелената наметка също бе чул шума и бе видял светлината на факлата, защото излезе от скривалището си и побягна покрай нишата, където се спотайваше Гарион. Момъкът се отдръпна назад, стиснал ръждясалата сабя, но шпионинът не го видя — следеше през рамо единствено проблясващата факла, докато се носеше в безшумен бяг по коридора.

Щом той го отмина, Гарион също се измъкна от скривалището си и си плю на петите. Черекските войници търсеха неканени гости и можеше да се окаже трудно да обясни какво прави в тъмния проход. Той обмисли за кратко възможността отново да проследи мъжа с пелерината, ала реши, че са му се събрали достатъчно преживявания за един ден. Време беше да каже на някого за нещата, които бе видял. Някой трябваше да узнае за тях — човек, когото кралете щяха да изслушат.