Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 15

Следващата сутрин дойде ярка и свежа. Небето беше синьо, слънчевата светлина блестеше ослепително в белите върхове на планините, които се извисяваха над града. След закуска господин Улф обяви, че той и леля Поул отново ще се срещнат насаме с Фулрах и алорнските крале.

— Прекрасно хрумване — заяви Барак. — Мрачните мисли подхождат на кралете. Навън е прекрасен ден и освен ако човек няма кралски задължения, в никакъв случай не бива да го пропилее, затворен сред четири стени. — Той се ухили подигравателно на своя братовчед.

— В теб е скрита някаква жестока жилка, за която нищо не подозирах — подхвърли крал Анхег, като с копнеж погледна през близкия прозорец.

— Дивите глигани все още ли слизат до края на гората? — попита Барак.

— На стада — още по-безутешно отвърна Анхег.

— Помислих си, че мога да събера неколцина приятели, после ще излезем навън и ще се опитаме да понамалим броя на тази напаст.

— Бях почти сигурен, че имаш нещо подобно наум — мрачно отбеляза Анхег и се почеса по несресаната глава.

— Правя ти услуга, Анхег — каза Барак. — Нали не искаш кралството ти да бъде изпотъпкано от тези зверове?

Родар, дебелият крал на Драсния, шумно се разсмя.

— Мисля, че те хвана натясно, Анхег.

— Барак обикновено прави така — раздразнено се съгласи Анхег.

— Аз на драго сърце предоставям подобни занимания на по-стройни и по-млади хора — заяви Родар и шляпна огромния си търбух с две ръце. — Нямам нищо против хубавата вечеря, но предпочитам да не се бия с нея, преди да я опекат. Аз съм прекалено добра мишена. Най-слепият глиган на света ще ме открие без ни най-малко усилие.

— Е, Силк — поде Барак. — Какво ще кажеш?

— Не говориш сериозно, нали? — откликна Силк.

— Трябва да отидеш, принц Келдар — настоя кралица Порен. — Някой трябва да представя честта на Драсния в това начинание.

Лицето на Силк изглеждаше огорчено.

— Ти ще бъдеш моят избраник — заяви тя и очите й заблестяха.

— Пак сте чели арендски епически поеми, Ваше Величество — язвително отбеляза Силк.

— Приемете го като кралска заповед — каза тя. — Малко движение и свеж въздух няма да ви навредят. Започвате да приличате на човек, който страда от лошо храносмилане.

Силк иронично се поклони и отвърна:

— Както желаете, Ваше Величество. Е, ако нещата се изплъзнат от контрол, винаги мога да се покатеря на някое дърво.

— Ами ти, Дурник? — попита Барак.

— Аз не разбирам много-много от лов, приятелю Барак. — В тона на Дурник прозираше съмнение. — Но ще дойда, щом искаш.

— Вие, милорд? — учтиво попита Барак граф Селайн.

— О, не, не, лорд Барак — изсмя се Селайн. — Още преди години ентусиазмът ми по този спорт угасна. Остарях. Ала ви благодаря за поканата.

— Хетар? — попита Барак стройния алгар.

Хетар бързо погледна към баща си.

— Върви, Хетар — тихо каза Чо-Хаг. — Сигурен съм, че крал Анхег ще ми даде един от своите войни, който ще ми помага да вървя.

— Самият аз ще го сторя — увери го Анхег. — Носил съм и по-тежък товар.

— Тогава ще дойда с вас, лорд Барак — отговори Хетар. — Благодаря ви, че ме поканихте. — Гласът му беше плътен и звучен, ала тих като на баща му.

— Ами ти, момко? — поинтересува се Барак и погледна към Гарион.

— Ти май напълно си загуби ума, а, Барак? — гневно се обади леля Поул. — Не го ли въвлече в достатъчно неприятности вчера?

Това беше последната капка, с която търпението на момъка преля. Внезапното опиянение, което бе почувствал при поканата на Барак, прерасна в гняв. Гарион стисна зъби и забрави всякаква предпазливост.

— Ако Барак не смята, че само ще му преча, на драго сърце ще отида — заяви той предизвикателно.

Леля Поул се взря в него, погледът й изведнъж стана неотстъпчив.

— На твоето вълче започнаха да му никнат зъби — засмя се господин Улф.

— Мълчи, татко — каза Поул, все още измервайки Гарион с гневни очи.

— Не и сега, госпожице — каза старецът и в гласа му имаше железни нотки. — Той вече взе решение и ти няма да го унижаваш, като го накараш да се откаже. Гарион вече не е дете. Може да не си забелязала, но е почти мъж — висок и плещест. Скоро ще навърши петнадесет години, Поул. Все някога трябва да отпуснеш хватката си, а точно сега не по-зле от всеки друг път може да започнеш да се отнасяш към него както към мъж.

Тя за миг задържа погледа си върху стария човек, после с измамна кротост отвърна:

— Както кажеш, татко. Ала съм сигурна, че ще обсъдим този въпрос по-късно, насаме.

Господин Улф трепна.

Леля Поул погледна Гарион и каза:

— Опитай се да бъдеш внимателен, скъпи. И когато се върнеш, ще си поговорим надълго и нашироко, нали?

— Ще има ли милордът нужда от моята помощ, докато се въоръжава за лова? — попита лейди Мерел надменно и дори оскърбително, както винаги, когато разговаряше с Барак.

— Няма да бъде необходимо, Мерел — каза Барак.

— Не бих пренебрегнала своя дълг — отвърна тя.

— Стига, Мерел — възкликна Барак. — Нали вече попита.

— Разполагам ли тогава с разрешението на милорда да се оттегля? — поинтересува се тя.

— Да — кратко отвърна Барак.

— Може би вие, дами, ще пожелаете да се присъедините към мен — предложи кралица Ислена. — Ще гадаем по различни поличби какъв ще бъде резултатът от лова.

Кралица Порен, която беше застанала зад гърба на кралицата на Черек, обърна очи към тавана в знак на примирение пред съдбата. Кралица Силар й се усмихна.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Барак. — Глиганите чакат.

— И без съмнение вече си точат бивните — додаде Силк.

Барак ги поведе към червената врата на оръжейната, където към тях се присъедини мъж с прошарена коса и огромни рамене. Носеше риза от бича кожа, към която бяха пришити метални плочи.

— Това е Торвик — представи Барак мъжа с прошарената коса. — Главният ловец на Анхег. Знае малкото име на всеки глиган в гората.

— Милорд Барак е извънредно любезен — каза Торвик и се поклони.

— Какво прави човек, когато отиде на лов за глигани, приятелю Торвик? — учтиво попита Дурник. — Никога не съм правил това по-рано.

— Много просто — обясни Торвик. — Аз вземам моите ловци в гората и изкарваме животните, като крещим и вдигаме шум. Вие и другите ловци ги причаквате ето с тези оръжия. — Той посочи поставката, върху която бяха подредени здрави копия с широки остриета. — Когато глиганът види, че сте застанали на пътя му, той ви напада и се опитва да ви убие с бивните си. Вместо това вие убивате него с помощта на копието.

— Разбирам — отвърна Дурник, но гласът му беше изпълнен със съмнение. — Не ми изглежда твърде сложно.

— Ние ще облечем ризници, Дурник — напомни му Барак. — Ловците ни почти никога не са се наранявали сериозно.

— „Почти никога“ не ми звучи твърде окуражително, що се отнася до честотата на нараняванията — отбеляза Силк и прокара пръсти по една окачена до вратата ризница.

— Никой спорт не е много развлекателен, ако в него липсват елементите на риска — сви рамене Барак и вдигна едно от тежките копия.

— Минавала ли ти е някога през ума мисълта да поиграем на зарове, вместо да ловим зверове? — попита Силк.

— Не и с твоите зарове, приятелю — засмя се Барак.

Започнаха да навличат ризниците, докато ловците на Торвик помъкнаха няколко наръча копия с широки остриета към шейните, които чакаха в заснежения двор.

Гарион реши, че ризницата е тежка и твърде неудобна. Стоманените брънки се впиваха в кожата му дори през дебелите дрехи и всеки път, когато се опитваше да смени позата си, половин дузина нови пръстенчета се забиваха в плътта му. Качиха се на шейните. Беше много студено и дори кожените дрехи сякаш не топлеха.

Минаха по тесните, криви улици на Вал Алорн и стигнаха Западната порта на края на града — точно срещу пристанището. Дъхът на конете се издигаше сред ледения въздух.

Парцаливата сляпа старица от храма излезе от един вход и изграчи:

— Чуй ме, Барак! Твоята орис ще те настигне скоро. Ти ще опиташ вкуса й преди слънцето да е отишло в леглото си, за да отбележи края на деня.

Без да пророни нито дума, Барак се изправи в шейната, грабна едно от тежките копия и със смъртоносна точност го запрати срещу старицата.

С изненадваща сръчност вещицата завъртя тоягата си, удари копието във въздуха и го отклони.

— Няма да ти помогне, ако се опиташ да убиеш старата Мартьо — изкиска се презрително тя. — Твоето копие няма да я нарани, нито пък твоята сабя. Върви, Барак. Твоята зла орис те очаква. — След това тя се обърна към шейната, в която седяха Гарион и Дурник. — Здравей, кралю на всички крале — заговори монотонно тя. — Този ден пред теб ще се изправи огромна опасност, но ти ще я преодолееш. Опасността, която грози теб, ще доведе звяра, носещ ориста на твоя приятел Барак. — После вещицата се поклони и избяга, преди Барак да успее да сграбчи второ копие.

— Какво беше всичко това, Гарион? — попита Дурник изненадано.

— Барак казва, че тя е луда, сляпа старица — отговори Гарион. — Спря ни, когато пристигахме във Вал Алорн, след като ти и другите бяхте вече заминали.

— Какви бяха всички тези приказки за зла орис? — попита Дурник и потрепера.

— Не зная — отвърна Гарион. — Барак не пожела да ми обясни.

— Това е лошо предзнаменование толкова рано сутринта — отбеляза Дурник. — Череките са много странен народ.

Гарион кимна в знак на съгласие.

Отвъд Западната порта се простираше открито поле, което проблясваше със снежните си преспи под ярката светлина на утринното слънце. Пресякоха го на път към тъмната гора на две левги от градската стена. Диво полетелите им шейни вдигаха фонтани пухкав сняг.

Под бялата пелена лежаха затрупани ферми. Всички сгради бяха направени от греди и имаха островърхи дървени покриви.

— Тези хора, изглежда, са безразлични към опасността — отбеляза Дурник. — Аз със сигурност не бих пожелал да живея в дървена къща — като си помисля как лесно избухват пожари.

— Тук все пак е друга страна — изтъкна Гарион. — Не трябва да очакваме, че целият свят ще живее като нас в Сендария.

— Прав си — въздъхна Дурник. — Но ще ти кажа, Гарион, че тук не се чувствам много спокоен. Някои хора просто не бива да пътуват. Щеше ми се никога да не бяхме напускали фермата на Фалдор.

— Понякога аз също изпитвам това чувство — призна Гарион, вперил очи в огромните планини, които сякаш изникваха към небето направо от гората пред тях. — Но някой ден всичко това ще свърши и отново ще можем да се приберем у дома.

Дурник кимна и въздъхна още веднъж.

Когато навлязоха в гората, доброто настроение на Барак се възвърна и той бодро се зае да поставя ловците на определените им места, сякаш нищо не се бе случило. Заведе Гарион през дълбокия до прасците сняг до едно голямо дърво на значително разстояние от тясната следа на шейната.

— Тук има пътека, преправена от дивеча, и глиганите могат отново да я използват, когато Торвик и неговите ловци ги подплашат. Щом някое животно се приближи, стегни се и насочи копието към гърдите му. Те не виждат много добре и глиганът ще се наниже на копието ти, преди още да е усетил, че го държиш пред него. След това е най-добре да отскочиш зад дървото. Понякога копието ги вбесява.

— Ами ако пропусна? — попита Гарион.

— На твое място не бих направил това — посъветва го Барак. — Няма да излезе нищо хубаво.

— Не исках да кажа, че ще го направя нарочно — изясни мисълта си Гарион. — Глиганът ще се опита ли да избяга, или какво?

— Понякога бягат — рече Барак. — Но не разчитай на това. С много по-голяма вероятност ще опита да разпори корема ти с бивните си. В такива случаи най-доброто е да се покатериш на някое дърво.

— Ще запомня — отвърна Гарион.

— Аз няма да бъда далеч, ако изпаднеш в беда — обеща Барак, връчи на Гарион две дълги копия и с тежки стъпки се отправи към своята шейна. Всички се отдалечиха и Гарион остана сам под големия дъб.

Сред тъмните стволове на дърветата беше сенчесто и непоносимо студено. Гарион се разтъпка сред снега, търсейки най-удобното място, където да чака глигана. Онова, което Барак му бе посочил, беше утъпкана пътека, лъкатушеща през тъмния шубрак, и Гарион реши, че отпечатъците, които бяха останали на нея, са застрашително големи. Дъбът с ниските си полегати клони започна да му изглежда твърде гостоприемно място, но той гневно отхвърли тази мисъл. От него се очакваше да стои на земята и да посрещне нападението на глигана. Той реши по-скоро да умре, отколкото да се скрие сред клоните на дървото като уплашено дете.

Сдържаният глас в ума му го посъветва, че губи прекалено много време, тревожейки се за такива неща. Докато не пораснеше достатъчно, никой нямаше да го смята за мъж, тогава защо ли беше нужно да си дава целия този труд, да се опитва да бъде храбър — нали поведението му нямаше да донесе полза никому.

Гората беше много тиха, снегът заглушаваше всички звуци. Не пееше нито една птица и само от време на време долиташе глухото тупване на сняг, хлъзнал се от натежалите клони към земята. Гарион се почувства ужасно самотен. Какво правеше той тук? Какво търсеше едно добро, разумно сендарско момче сред безкрайните гори на Черек? Защо очакваше нападението на свирепо диво прасе и само чифт чужди копия му правеха компания? Какво му беше сторило това прасе? Той изведнъж реши, че всъщност не харесва особено вкуса на свинското месо.

От мястото си виждаше пъртината, която бяха проправили шейните. Опря гръб о ствола на дъба, потрепера и зачака.

Отначало не си даваше сметка какво точно чува, но после разбра. Шумът нямаше нищо общо със страхотния, свистящ устрем на дивия глиган, а наподобяваше отмерения ход на няколко коня по покритата със снежен килим земя. Той предпазливо надникна иззад ствола на дървото.

Трима ездачи, завити в кожени наметки, се появиха между дърветата оттатък пъртината, спряха и зачакаха. Двама от тях бяха брадати войници, които не се различаваха от десетките други, които Гарион бе виждал в палата на Анхег, ала третият имаше дълга сламеноруса коса и не носеше брада. Лицето му беше навъсено и капризно като на разглезено дете, макар че беше човек на средна възраст, и излъчваше презрение, като че ли компанията на другите двама го обиждаше.

След известно време се разнесе шум от копитата на друг кон. Гарион чакаше с притаен дъх. Още един ездач бавно приближи тримата, които чакаха в снега сред дърветата. Беше мъжът със зелената наметка и пясъчнорусата брада, когото Гарион беше видял да се промъква в коридорите на двореца преди две нощи.

— Милорд — почтително изрече конникът със зелената наметка.

— Къде беше? — попита сламенорусият мъж.

— Тази сутрин лорд Барак изведе няколко от своите гости на лов за глигани. Неговият маршрут беше същият като моя и не исках да го следвам от прекалено близо.

— Видяхме ги навътре в гората — раздразнено изсумтя благородникът. — Е, какво чу?

— Много малко, милорд. Кралете се срещат със стареца и жената в строго охранявана стая. Не мога да се приближа достатъчно, за да чуя какво приказват.

— Плащам ти злато, за да се приближиш достатъчно. Трябва да зная какво говорят. Върни се в двореца и намери начин да чуеш думите им.

— Ще опитам, милорд — отвърна мъжът в зелената наметка и се поклони някак сковано.

— Трябва не само да опиташ — ядосано го прекъсна русокосият.

— Както заповядате, милорд — каза конникът и понечи да обърне коня си.

— Чакай — заповяда благородникът. — Успя ли да се срещнеш с нашия приятел?

— С вашия приятел, милорд — поправи го човекът с брадата отвратено. — Срещнах се с него, отидохме в една кръчма и поговорихме.

— Какво каза той?

— Нищо, което може да ни бъде от полза. Тези като него често правят така.

— Ще се срещне ли с нас, както беше казал?

— Съобщи ми, че има такова намерение. Щом желаете да му вярвате, това е ваша работа.

Благородникът остави без внимание последните думи на събеседника си.

— Кой пристигна с краля на сендарите?

— Старецът и жената, още един старец — някакъв сендарски благородник, и още един сендар — някакъв човек без благородническа титла.

— Това ли е всичко? Не пристигна ли и едно момче с тях?

— Не сметнах, че момчето е важно — сви рамене шпионинът.

— Значи то е тук? В палата?

— Да, милорд. Обикновено сендарско момче, по моя преценка някъде около четиринадесетгодишно. Изглежда, че е прислужник на жената.

— Много добре. Върни се в палата и гледай да проникнеш достатъчно близо до онази стая. Искам да разбереш какво приказват кралете и старецът.

— Това може да бъде много опасно, милорд.

— Ще стане по-опасно, ако не сториш каквото ти казвам. Тръгвай сега преди оная маймуна Барак да се върне и да те завари, че се шляеш наоколо. — Той обърна коня си и следван от двамата войници, отново потъна в гората оттатък пъртината.

Мъжът в зелената наметка за миг изчака, вперил мрачен поглед пред себе си, после също пришпори коня си и препусна обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

Гарион се размърда и се изправи. Ръцете му така здраво стискаха копието, че усещаше болка. Тези хора бяха стигнали прекалено далеч. Трябваше да съобщи на някого за тях.

А после, някъде в снежните глъбини на гората, чу ловджийските рогове и дрънченето на саби, ритмично удрящи по метални щитове. Ловците идеха и караха всичките глигани в гората пред себе си.

Момъкът чу пукане на счупени съчки в храсталака, после един огромен елен се изпречи пред погледа му; очите на животното бяха разширени от уплаха, разклонените му рога се полюляваха. С три огромни скока еленът изчезна между дърветата. Гарион затрепери от възбуда.

После се разнесе пронизително квичене и една дива свиня с червени очи прелетя по пътеката, следвана от цяла дузина подскачащи прасенца. Гарион отстъпи зад дървото и им позволи да го отминат.

Квичащите звуци този път бяха по-дрезгави и в тях се долавяше не толкова уплаха, колкото ярост. Идваше глиганът — Гарион го позна още преди звярът да изскочи от гъсто преплетените клони на шубраците. Когато животното се появи, сърцето на Гарион трепна. Това не беше тлъст, ленив шопар, а свиреп, обзет от бяс звяр. Ужасните му бивни, щръкнали от двете страни край зейналата паст на зурлата, бяха дълги и жълти, по тях бяха полепнали парчета кора и клонки — неми свидетели, че животното ще се нахвърли срещу всичко, което се изпречи по пътя му — дървета, храсти или сендарски момчета. Той обаче имаше достатъчно ум да се дръпне настрана.

И тогава се случи нещо странно. Както в отколешната битка с Рундориг и в схватката с наемниците на Брил в тъмните улици на Мурос, Гарион почувства как кръвта му кипва и чу дивия звън в ушите си. Стори му се, че някой крещи думите на дръзко предизвикателство — не осъзнаваше, че крясъкът излита от неговото собствено гърло. Изведнъж разбра, че е тъкмо в средата на пътеката, приклекна, стисна здраво копието и го насочи срещу огромния звяр.

Глиганът връхлетя върху него. Червените му очи горяха, устата му беше потънала в пяна, в гърлото му клокочеше яростен рев; звярът се хвърли върху очакващия го Гарион. Облаци сняг изригнаха изпод побеснелите му копита — като пръски вода пред носа на кораб. Снежните кристалчета сякаш увиснаха неподвижно във въздуха, проблясвайки в един-единствен слънчев лъч, случайно проникнал до снега в основата на дъба.

Ударът на глигана, който се наниза на оръжието, беше ужасен, но Гарион се беше прицелил добре. Копието с широкото острие проникна в гърдите, покрити с гъста четина, и бялата пяна, която капеше от устата на животното, се превърна в кървава лига. Гарион почувства, че отхвръква назад, краката му се подкосиха, после дръжката на копието изпращя като сухо клонче и цялата тежест на глигана се стовари върху момчето.

Първият разкъсващ, насочен нагоре напор на бивните улучи Гарион точно в стомаха и той усети как въздухът със свистене излиза от белите му дробове. Вторият удар намери бедрото му, тъкмо когато той, останал без дъх, правеше опит да се превърти и да се измъкне от пътя на звяра. Ризницата отклони бивните и го спаси от нараняване, но тежестта на ударите беше зашеметяваща. Третото нападение на глигана го застигна в гръб, захвърли го във въздуха и момчето се блъсна в едно дърво. В мига, когато главата му се блъсна в грубата кора, в очите му избухна блестяща светлина.

После изведнъж отнякъде се появи Барак — ревеше и тичаше през снега, — ала някак си не приличаше на Барак. Гарион, замаян след сътресението от удара по главата, гледаше, без да разбира. Това не беше възможно! Човекът беше Барак, в това не можеше да има никакво съмнение, но едновременно с това в очертанията му се бе вселило и някакво друго същество. По странен начин в пространството, което бе заел Барак, се движеше огромна, ужасна мечка. Образите на двете фигури, които идваха през снега, се наслагваха, движенията им бяха еднакви, като че ли споделяха не само пространството, но и мислеха по един и същи начин.

Огромни ръце сграбчиха гърчещия се, смъртно ранен глиган и го притиснаха в желязната си хватка. Ярка кръв изригна като фонтан от зурлата на глигана и рошавото, само наполовина човешко същество, което, изглежда, беше и Барак, и нещо друго едновременно, вдигна умиращата дива свиня и жестоко я запокити към земята. Човекът-звяр вдигна ужасното си лице и нададе страхотен, разтърсващ земята рев. Светлината пред очите на Гарион помръкна и той почувства, че потъва в сивия кладенец на безпаметството.

Нямаше начин да узнае колко време е прекарал в това състояние, но се съвзе в шейната. Силк тъкмо слагаше парче плат, напълнено със сняг, на тила му. Летяха през белите, ослепително бляскави полета към Вал Алорн.

— Я, ти май си решил да живееш — усмихна му се Силк.

— Къде е Барак? — измърмори Гарион.

— В шейната зад нас — отговори Силк и хвърли поглед през рамо.

— Той… добре ли е?

— Че какво би могло да нарани Барак?

— Искам да кажа… същият ли си е?

— Ами какъв да бъде? — сви рамене Силк. — Не, момче. Лежи мирно. Дано прасето да не ти е спукало ребрата. — Той постави дланите си върху гърдите на Гарион и леко ги притисна.

— А моят глиган? — безсилно попита Гарион. — Къде е той?

— Ловците ще го донесат — отговори Силк. — Ако ми позволиш да ти предложа нещо, бих те посъветвал да помислиш за полезните страни на страхливостта. Тези твои инстинкти могат доста да скъсят живота ти.

Но Гарион отново беше изпаднал в безсъзнание.

После бяха в двореца и Барак го носеше. Леля Поул също беше с тях — с побеляло лице при вида на кръвта.

— Не е негова — бързо я увери Барак. — Той заби копието си в глигана и звярът го оцапа с кръв, докато се бореха. Мисля, че момчето е добре — само малко се е чукнало по главата.

— Донесете го — лаконично нареди леля Поул и ги поведе по стълбите към стаята на Гарион.

По-късно, когато вече бяха превързали главата и гърдите му, а отварата на леля Поул го караше да се чувства сънлив и замаян, Гарион лежеше в леглото си и слушаше как леля Поул се кара на Барак.

— Ти, грамаден, дебелоглав глупчо — кипеше от ярост тя. — Видя ли какво направи с твоята глупост?

— Момъкът е много храбър — каза Барак. Тихият му глас звучеше странно тъжно.

— Храбростта не ме интересува — гневно отговори тя, после попита: — Какво става с тебе? — И внезапно протегна ръце и ги постави върху главата на огромния мъж. За миг се взря в очите му и после бавно го пусна. — О — рече тихо леля Поул. — Виждам, че накрая се е случило.

— Не успях да го овладея, Поулгара — прошепна мъчително Барак.

— Всичко ще бъде наред, Барак — каза тя и леко докосна наведената му глава.

— Повече никога няма да бъде наред — отвърна Барак.

— Иди да поспиш — помоли го тя. — На сутринта няма да ти изглежда толкова лошо.

Огромният мъж се обърна и тихо напусна стаята.

Гарион знаеше, че те разговарят за странното нещо, което беше видял, когато Барак го бе спасил от глигана; поиска да попита леля Поул за това, но горчивата отвара, която тя му беше дала, го отведе в селенията на спокойната дрямка без никакви сънища.