Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 9

Двете седмици, които им бяха необходими да стигнат до Мурос, бяха най-неприятните, който Гарион бе преживявал, откакто се помнеше. Маршрутът им следваше подножията на планините и лъкатушеше сред хълмиста, рядко населена област; небето беше студено и сиво, надвиснало ниско над главите им. От време на време прехвърчаха снежинки. Планините хвърляха застрашителните си черни очертания срещу хоризонта на изток.

Гарион си мислеше, че никога няма да успее да се стопли. Въпреки че Дурник всяка нощ полагаше огромни усилия да намери сухи дърва за огрев, огньовете изглеждаха жалки и нищожни, а безмилостният студ — все по-голям и неумолим. Земята, на която лягаха да спят, бе винаги замръзнала, а хапещият вятър като че се бе вселил в костите на Гарион.

Обучението му по тайния драсниански език продължаваше и момчето стана ако не истински майстор, то поне добър ученик по времето, когато прекосиха езерото Камаар и започнаха дългото спускане, което щеше да ги отведе до Мурос.

Град Мурос, разположен в центъра на южна Сендария, беше безсистемно нахвърляно непривлекателно селище, където от незапомнени времена ежегодно се състоеше голям панаир. Всяка година в края на лятото конници от Алгар докарваха огромни стада добитък по Големия северен път през планините, а търговците от всички западни кралства очакваха тяхното пристигане. Огромни суми сменяха своите собственици и понеже по това време мъжете от алгарските племена също правеха покупките си за цялата година, в Мурос се събираха търговци чак от Нийса, която се намираше далеч на юг. Обширната равнина на изток от града бе изцяло заета с оградени места за добитъка, които се простираха на няколко мили в полето, ала пак не достигаха за стадата, които продължаваха да пристигат в разгара на панаира. Зад тях, още по на изток, беше построен вече превърналият се в постоянно обиталище лагер на алгарите.

Силк закара трите каруци, натоварени със свинските бутове на толнедранеца Минган, тъкмо в този град. Беше предобед, панаирът беше свършил, добитъкът беше продаден, повечето от алгарите си бяха заминали и само най-отчаяните търговци все още очакваха своя шанс.

Доставката на бутовете мина без никакви произшествия и трите каруци скоро влязоха в двора на една странноприемница в северните покрайнини на града.

— Това е почтена странноприемница, уважаема госпожо — увери Силк леля Поул, докато й помагаше да слезе от каруцата. — И по-рано съм отсядал тук.

— Да се надяваме, че е така — отвърна тя. — Странноприемниците в Мурос имат ужасна репутация.

— Това важи за онези в източния край на града — увери я Силк. — Познавам ги добре.

— Сигурна съм, че казваш истината — каза тя и повдигна вежди.

— Занаятът ми понякога изисква да издирвам места, които в друг случай бих отбягвал — любезно отвърна той.

Гарион забеляза, че странноприемницата е изненадващо чиста, а повечето посетители са сендарски търговци.

— Мислех, че тук, в Мурос, има хора от много националности — каза момчето, когато двамата със Силк понесоха вързопите си към стаите на втория етаж.

— Има — отвърна Силк. — Но всяка група се държи настрана от другите. Толнедранците се събират в една част от града, драснианците в друга, а хората от Нийса — в трета. Графът на Мурос е наредил така. Понякога в разгара на усилената търговия е по-добре да не са настанени под един и същи покрив.

Гарион кимна.

— Знаеш ли — подхвърли той, когато влязоха в стаите, които бяха наели. — Май никога не съм виждал човек от Нийса.

— Имаш късмет — отговори му Силк с отвращение. — Те са много неприятно племе.

— Приличат ли на мургите?

— Не — каза Силк. — Нийсаните боготворят Иса, бога Змия, и сред тях се счита за достойнство, ако възприемат превзетите маниери на това влечуго. Лично аз въобще не смятам, че това е привлекателно. Освен това нийсаните са убили краля на Рива и оттогава всички алорни ги мразят.

— Риванците нямат крал — възрази Гарион.

— Сега нямат — отговори Силк. — Но някога са имали. Ала кралица Салмисра е направила така, че да го убият.

— Кога се е случило това? — попита очаровано Гарион.

— Преди хиляда и триста години — каза Силк, сякаш събитието се бе случило вчера.

— Не е ли изтекло прекалено много време, за да таят все още лоши чувства помежду си? — попита Гарион.

— Някои неща са непростими — лаконично отвърна Силк.

Тъй като до края на деня имаше още много часове, следобед Силк и Улф напуснаха странноприемницата, за да търсят по улиците на Мурос забравените следи, които Улф очевидно виждаше или чувстваше. Те щяха да му подскажат дали предметът, който шестимата търсеха, се е появявал по тези места. Гарион седна до огъня в стаята, която споделяше с леля Поул, и протегна крака към пламъците — опитваше се да прогони студа. Леля Поул също седеше край огъня и кърпеше една от туниките. Бляскавата игла просветваше сред гънките на плата.

— Кой е бил кралят на Рива, лельо Поул? — попита той.

Тя спря да шие.

— Защо питаш?

— Силк ми разказваше за нийсаните — отговори момчето. — Каза ми, че тяхната кралица убила краля на Рива. Защо го е направила?

— Днес май си пълен с въпроси, а? — рече тя и иглата й отново започна да се движи.

— Силк и аз си приказваме за много неща, докато пътуваме заедно — каза Гарион и протегна краката си още по-близо до огъня.

— Ще си изгориш обувките — предупреди го тя.

— Силк ми каза, че не съм сендар — рече Гарион. — Казва, че не знае какъв съм, но със сигурност не съм сендар.

— Силк приказва прекалено много — отбеляза леля Поул.

— Ти никога нищо не ми казваш, лельо Поул — възрази й раздразнено момчето.

— Казала съм ти всичко, което трябва да знаеш — спокойно отговори тя. — Точно сега не е необходимо да знаеш повече за риванските крале и кралиците на Нийса.

— Всичко, което искаш, е да направиш от мен едно невежо дете — сприхаво заяви Гарион. — Вече съм мъж, а не зная нито какъв съм, нито кой съм.

— Аз зная кой си — каза жената, без да повдига поглед.

— Кой съм тогава?

— Един млад човек, който скоро ще запали обувките си.

Момчето бързо дръпна краката си от огъня и я погледна сърдито.

— Не ми отговори.

— Точно така — подхвърли жената със същия влудяващо спокоен глас.

— Защо?

— Още не е време да знаеш. Когато времето дойде, ще ти кажа.

— Не е честно — възпротиви се той.

— Светът е пълен с несправедливости — съгласи се тя. — Сега, щом се чувстваш толкова възмъжал, защо не донесеш още малко дърва за огъня? Поне ще свършиш нещо полезно.

Той я изгледа сърдито и прекоси с тежки стъпки стаята.

— Гарион? — извика го тя.

— Какво?

— Дори и не си помисляй да затръшнеш вратата.

Вечерта, когато Улф и Силк се върнаха, старецът, който обикновено изглеждаше изпълнен с бодрост, бе нетърпелив и раздразнителен. Седна на масата в трапезарията на гостилницата и впи мрачния си поглед в огъня.

— Не са минали оттук — каза накрая той. — Останаха още няколко места, които трябва да проверим, но съм почти сигурен, че няма да го намерим и там.

— Значи ще продължим към Камаар? — избоботи Барак и прокара дебелите си пръсти през щръкналата си брада.

— Трябва — отвърна Улф. — Може би оттам трябваше да започнем.

— Нямаше как да узнаем предварително — каза леля Поул. — Защо му е притрябвало да минава през Камаар, ако се е опитвал да го изнесе в кралствата на ангараките?

— Изобщо не знаем накъде е тръгнал — сърдито отвърна Улф. — Може би иска да го задържи за себе си. Винаги страстно го е желаел. — И отново загледа огъня.

— Необходим ни е някакъв товар за пътуването към Камаар — намеси се Силк.

— Това много ще ни забави — поклати глава Улф. — Не е необичайно каруци да се връщат от Мурос към Камаар без никакъв товар. Вече ни се налага да рискуваме. Ще трябва да захвърлим маскировката, за да се движим по-бързо. Камаар е на четиридесет левги оттук, а времето се влошава. Ако ни застигне снежна буря, каруците въобще няма да могат да се движат. Нямам време да прекарам цялата зима, заседнал в преспите.

Дурник изтърва ножа си и понечи да се изправи.

— Какво има? — бързо попита Барак.

— Току-що видях Брил — каза Дурник. — Стоеше до входа.

— Сигурен ли си? — попита Улф.

— Познавам го — мрачно потвърди Дурник. — Брил беше.

Силк удари с юмрук по масата.

— Какъв съм идиот! — самообвини се той. — Подцених го.

— Сега това няма значение — каза господин Улф и в гласа му прозвучаха нотки на облекчение. — Маскировката не ни е необходима. Мисля, че е време да обърнем внимание на бързината.

— Ще се погрижа за каруците — каза Дурник.

— Не — спря го Улф. — Те са прекалено бавни. Ще отидем в лагера на алгарите и ще купим бързи коне.

— Ами какво ще стане с каруците? — настоя Дурник.

— Забрави ги — отвърна му Улф. — Вече само ще ни пречат. Ще яздим с конете от впряговете до лагера на алгарите и ще вземем само онова, което можем да носим. Трябва да се приготвим за незабавно тръгване. Чакам ви в двора. Елате колкото се може по-скоро. — Той бързо излезе през вратата и потъна в студената нощ.

След няколко минути шестимата се събраха пред портата на конюшнята в двора на странноприемницата, който бе застлан с обли камъни. Всеки носеше малък вързоп. Гигантът Барак подрънкваше в такт със стъпките си и Гарион усети миризмата на смазана стомана от ризницата му. Няколко снежинки се завъртяха в мразовития въздух и полегнаха като перца върху замръзналата земя.

Дурник дойде последен. Изтича задъхан от странноприемницата и подаде шепа монети на господин Улф.

— Това беше най-добрата цена, която успях да изкопча — рече извинително той. — Едва ли достига и половината от истинската стойност на каруците, но съдържателят усети, че бързам, и започна да се пазари. — Ковачът сви рамене. — Е, поне се отървахме от тях. Не е хубаво да изоставяме ценни неща след себе си. Те непрекъснато гризат ума и отвличат вниманието на човек от работата, с която се е заел.

— Дурник — засмя се Силк, — ти си олицетворение на истинския сендар.

— Човек трябва да бъде верен на собствената си природа — отвърна Дурник.

— Благодаря ти, приятелю — сериозно каза Улф и пусна монетите в кесията си. — Хайде да изведем конете, но тихо. Ако се спуснем в галоп из тези тесни улици посред нощ, само ще привлечем ненужно внимание.

— Аз ще водя — обяви Барак и извади сабята си. — Ако се случи някаква неприятност, аз най-добре ще се справя с нея.

— Аз ще яздя до тебе, приятелю Барак — каза Дурник и грабна една дебела тояга от дървата за огрев.

Барак кимна, в очите му проблесна мрачна решимост, после изведе своя кон през портата. Дурник го последва.

Вземайки пример от Дурник, Гарион спря за миг пред купчината дърва и си избра една здрава дъбова тояга. Дървото успокоително натежа в ръката му и той го завъртя няколко пъти, за да привикне как правилно да си служи с него. Леля Поул го гледаше, така че той побърза да продължи, без да довърши упражнението си.

Улиците, по които минаваха, бяха тесни и тъмни. Бе започнало да вали по-силно, снежинките мързеливо се въртяха в мъртвешки спокойния въздух. Конете, станали плашливи в снега, изглежда, доловиха нещо, и се притиснаха към хората, които ги водеха.

Нападението беше неочаквано. Внезапно се разнесе шум от забързани стъпки, остро прозвънтя стомана, отбита от стомана — Барак посрещна първия удар.

Отначало Гарион виждаше само смътните контури на човешките фигури, очертани върху белотата на падащия сняг. После, съвсем както когато в детството си бе повалил Рундориг в битката, която водеха на шега, ушите му започнаха да звънят, кръвта закипя във вените му и той скочи в разгара на схватката, без да обръща внимание на предупредителния вик на леля Поул.

Момчето получи силен удар по рамото, завъртя се като вихър и замахна силно с тоягата. Противникът му приглушено изсумтя. Гарион нанесе още един удар, после още един, размахвайки тоягата си към най-чувствителните части от тялото на своя неприятел — намираше ги инстинктивно.

Битката кипеше с най-голяма сила около Барак и Дурник. Звънтенето на сабята на Барак и глухите удари на тоягата на Дурник отекваха в тясната улица и се смесваха със стоновете на нападателите.

— Момчето е тук! — прозвуча глас и Гарион светкавично се завъртя. Двама мъже тичаха по улицата към него — единият имаше сабя, а другият — извит нож, който изглеждаше ужасяващо. Гарион разбра, че положението е безнадеждно, и вдигна тоягата, но в този миг край него изникна Силк. Дребният мъж се хвърли от сенките направо в краката на двамата нападатели, три човешки тела се сгромолясаха на улицата в оплетена грамада от крака и ръце, Силк направи кълбо и се изправи на краката си като котка, обърна се и нанесе страхотен ритник точно под ухото на единия от мъжете. Той рухна на калдъръма и тялото му конвулсивно затрепери. Другият се отдръпна назад, понечи да се надигне, ала драснианецът подскочи във въздуха с присвито тяло и стовари петите си в лицето му със съкрушителен удар. После стъпи на земята леко като котка, обърна се към момчето и небрежно попита:

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Гарион. — Ти си страхотен!

— Аз съм акробат — поясни Силк. — Много е просто, щом се научиш да го правиш.

— Те бягат — каза Гарион.

Силк се обърна. Двамата, които току-що бе тръшнал на земята, се влачеха към тъмната странична уличка.

Барак изкрещя триумфално и Гарион видя, че останалите нападатели също бягат.

В дъното на улицата, в светлината на малък прозорец, сред прелитащите снежинки, Гарион видя Брил, който подскачаше от ярост.

— Страхливци! — крещеше той на мъжете, които бе наел. Но щом Барак се спусна срещу него, бившият ратай също обърна гръб и си плю на петите.

— Добре ли си, лельо Поул? — попита Гарион и пресече улицата към мястото, където стоеше тя.

— Разбира се, че съм добре — гневно отговори тя. — Повече не прави това, млади човече. Остави уличните побои на онези, които са подготвени за тях по-добре от тебе.

— Нямаше страшно — възрази той. — Аз имах тояга.

— Не спори с мен — прекъсна го тя. — Не положих толкова усилия да те отгледам, за да видя как издъхваш в някоя крайпътна канавка.

— Всички ли са добре? — загрижено попита Дурник.

— Разбира се, че сме добре — рязко отвърна леля Поул. — Защо не помогнеш на Стария вълк да се справи с конете?

— Разбира се, госпожо Поул — кротко отвърна Дурник.

— Хубаво спречкване — заяви Барак и избърса сабята си. — Нямаше много кръв, но въпреки това съм доволен.

— Радвам се, че мислиш така — отбеляза с леден глас леля Поул. — Що се отнася до мен, аз не харесвам подобни „спречквания“. Някой от техните остана ли?

— За съжаление не, скъпа госпожо — отговори Барак. — Тук е прекалено тясно — човек не може да се развърти и да нанесе хубав удар. Пък и камъните са хлъзгави, не дават никаква опора. Но пък аз оставих хубави белези поне на двама от тях. Успяхме да изпотрошим дузина кости и да пукнем една-две глави. Трябва да отбележа, че те са много по-добри в бягането, отколкото в битката.

Силк се върна от тясната уличка, където бе хлътнал да преследва двамата нападатели на Гарион. Очите му блестяха, усмихваше се свирепо.

— Много освежаващо — каза той и се засмя без видима причина.

Улф и Дурник бяха успели да успокоят конете и ги доведоха при останалите.

— Има ли ранени? — попита Улф.

— Всички сме непокътнати — избоботи Барак. — Не си струваше да си вадя сабята за тая дреболия.

Умът на Гарион заработи бързо. Обхванат от възбуда, той не спря, за да си даде сметка, че може би е по-умно да осмисли случката.

— Откъде е узнал Брил, че сме в Мурос? — попита той.

Силк го изгледа проницателно, после присви очи.

— Може би ни е проследил от Уинолд.

— Но нали спряхме и погледнахме назад — напомни му Гарион. — Той не ни следваше, когато тръгнахме, а ние всеки ден наблюдавахме пътя зад нас.

Силк се намръщи и го подкани:

— Продължавай, Гарион.

— Смятам, че той знае къде отиваме — измърмори Гарион в скоропоговорка, като се бореше срещу някаква непреодолима забрана да не издава онова, което умът му сега виждаше ясно.

— И какво друго още смяташ? — попита Улф.

— Някой му е казал — отговори Гарион. — Някой, който знае, че отиваме там.

— Минган знаеше — каза Силк. — Но Минган е търговец, който не би обсъждал сделките си с човек като Брил.

— Но мургът Ашарак беше в кантората на Минган, когато Минган ни нае. — Забраната да не приказва сега беше така силна, че езикът му почти се бе вцепенил.

Силк сви рамене.

— Каква връзка има с всичко това той? Ашарак не знаеше кои сме.

— Ами ако е знаел? — Гарион продължаваше вътрешната си борба. — Ако не е просто обикновен мург, а един от онези, другите… нали имаше такъв в групата, която мина край нас преди няколко дни, когато напуснахме Дарайн?

— Кролим? — прошепна Силк и очите му се разшириха. — Да. Предполагам, че ако Ашарак е кролим, той би могъл да знае кои сме и къде отиваме.

— Ами ако онзи кролим, който мина край нас тогава, е бил Ашарак? — Гарион успя да се пребори със себе си и изрече въпроса на глас. — Ако не е търсил нас, а просто се е спуснал на юг, за да намери Брил и да го изпрати тук, където идваме?

Силк го погледна втренчено.

— Много добре — меко каза той. После погледна към леля Поул. — Моите комплименти, госпожо Поул. Отгледали сте момче с редки способности.

— Как изглеждаше Ашарак? — бързо попита Улф.

— Мург като мург. — Силк сви рамене. — Каза, че е от Рак Госка. Взех го за обикновен шпионин, дошъл по работа, който няма нищо общо с нас. Изглежда, че умът ми е спал.

— Така се случва винаги, когато човек се срещне с кролим — каза Улф.

— Някой ни наблюдава — тихо прошепна Дурник. — От онзи прозорец горе.

Гарион бързо вдигна поглед и видя една тъмна фигура, чиито очертания изпъкваха в слабата светлина на прозореца на втория етаж. Беше му позната до болка.

Господин Улф не погледна нагоре, но лицето му стана безизразно, сякаш се взираше навътре в себе си… а може би търсеше някого с ума си. После се изправи и впери поглед към фигурата на прозореца. Очите му горяха.

— Кролим — кратко каза той.

— Брой го за мъртъв — прошепна Силк, пъхна ръка под туниката си и измъкна дълга кама с остър като игла връх. Отстъпи две крачки, мигновено се завъртя и метна камата със силен, рязък замах.

Камата разби прозореца, чу се приглушен крясък и светлината угасна. Гарион почувства странна болка в лявата си ръка.

— Улучих го — каза Силк и се ухили.

— Хубав удар — рече Барак възхитено.

— Е, и аз ставам за нещо — скромно отговори Силк. — Ако това беше Ашарак, значи му върнах, че ме измами в кантората на Минган.

— Поне ще му даде повод да поразмисли — заяви Улф. — Сега няма никаква полза да се промъкваме тайно през града. Те знаят, че сме тук. Хайде на конете и да тръгваме.

Той се качи на коня си и ги поведе по улицата в бърз тръс.

Забраната да приказва вече беше изчезнала и Гарион искаше да им разкаже за Ашарак, но знаеше, че докато яздят, няма да има такава възможност.

Стигнаха покрайнините на града, пришпориха конете и се понесоха в галоп. Снегът валеше по-силно и утъпканата от копитата на добитъка земя вече бе покрита с тънка снежна пелена.

— Нощта ще бъде студена — изкрещя Силк, докато се носеха напред.

— Е, винаги можем да се върнем в Мурос — отвърна Барак. — Една-две схватки тъкмо ще ни постоплят кръвта.

Силк се изсмя и пришпори коня си.

Лагерът на алгарите се намираше на около три левги на изток от Мурос. Беше огромен, заобиколен с ограда, направена от забити в земята колове. Снеговалежът беше толкова силен, че очертанията на лагера бяха неясни, сякаш бе паднала мъгла. От двете страни на портата горяха съскащи факли. Охраняваха я двама свирепи наглед войници, облечени в кожени дрехи, вече покрити със сняг. Носеха стоманени шлемове, които приличаха на тенджери. Остриетата на копията им проблясваха в светлината на факлите.

— Спрете! — заповяда единият и вдигна копието си срещу Улф. — По каква работа идвате тук през нощта?

— Трябва незабавно да разговарям със собственика на табуна коне — учтиво отговори Улф. — Може ли да сляза от коня?

Двамата пазачи размениха няколко думи.

— Можеш — каза първият. — Твоите спътници обаче трябва да се отдръпнат назад, ала не и извън обсега на светлината.

— Алгари — измърмори под нос Силк. — Винаги са изпълнени с подозрения.

А след това се случи нещо странно. По-възрастният от двамата пазачи се взря в господин Улф, в сребристата му коса и бялата му брада. Изведнъж очите му широко се отвориха, той бързо измърмори нещо на другаря си, после и двамата направиха дълбок поклон.

— Няма време за това — гневно каза Улф. — Заведете ме при собственика на табуна.

— Веднага, о, древни — бързо отвърна по-възрастният пазач и изтича да отвори портата.

— Защо правят така? — прошепна Гарион на леля Поул.

— Алгарите са суеверни — кратко каза тя. — Не задавай толкова много въпроси.

Зачакаха. Снегът полека се сипеше върху дрехите им; върху конете се топеше. След около половин час вратата отново се отвори и две дузини алгари — изглеждаха свирепи с осеяните си с железни нитове дрехи и стоманените си шлемове — изкараха шест оседлани коня.

Зад тях вървеше господин Улф, придружен от висок мъж с бръсната глава, само с един дълъг, тесен кичур на тила.

— Вие оказахте чест на нашия лагер със своето посещение, о, древни — каза високият мъж. — Желая на всички ви бързина и лек път.

— Не се боя, че ще закъснеем, щом яздим алгарски коне — отвърна Улф.

— Моите ездачи ще ви придружат. Те познават пътя и ще ви изведат до отсрещния край на Мурос само след няколко часа — каза високият мъж. — И ще останат там, за да са сигурни, че никой няма да ви проследи.

— Не мога да изразя своята благодарност, благородни човече — изрече Улф и се поклони.

— Аз съм благодарен, защото имах възможността да ви услужа — отвърна собственикът на табуна и отвърна на поклона с поклон.

Шестимата смениха конете си за не повече от минута. Половината от алгарските конници поведоха групата, а останалите оформиха тила. После всички се понесоха на запад в тъмната снежна нощ.