Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 6

Бяха извървели много мили, ала колко точно Гарион не знаеше. Той крачеше, клюмаше и се препъваше в камъните по тъмния път. Повече от всичко на света му се искаше да спи. Очите му се затваряха, краката му трепереха, стигнали до ръба на изтощението.

На върха на поредния хълм — тази част на Сендария беше нагъната като смачкано парче плат — господин Улф спря и се огледа, сякаш се опитваше да пробие с поглед плътната мъгла.

— Тук ще се отбием от пътя — обяви той.

— Не е ли опасно? — попита Дурник. — Наоколо има само гори, а съм чувал, че тук се крият разбойници. А дори да няма разбойници, няма ли да изгубим пътя в тази тъмнина? — Той впери поглед в мрачното небе, неугледното му лице бе изопнато от тревога. — Щеше ми се да има луна.

— Едва ли трябва да се боим от разбойници — уверено рече Улф. — И съм направо щастлив, че няма луна. Все още не ни преследват, ала е още по-добре, че и никой друг няма да ни види. Със златото на мургите могат да се купят почти всички тайни. — С тези думи той ги поведе направо през полето.

Ходенето през полето беше още по-ужасно. Ако досега, по пътя, Гарион се бе препъвал от време на време, невидимите бразди, дупките и буците по неравната земя, изглежда, дебнеха краката му при всяка стъпка. След една миля, когато вече достигаха черния край на гората, той беше почти готов да заплаче от изтощение.

— Как можем да намерим пътя си тук? — попита Гарион и надникна към непроницаемия мрак на леса.

— Дърварите са прокарали пътека — някъде ей там — каза Улф и посочи встрани. — Трябва да повървим още малко. — И тръгна отново, като се придържаше към края на тъмната гора. Гарион и останалите продължиха да се препъват след него. — Пристигнахме — заяви накрая Улф и спря да ги изчака. — Тук е съвсем тъмно и пътеката е тясна. Аз ще вървя напред, вие ме следвайте.

— Аз ще бъда точно след тебе, Гарион — каза Дурник. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. — Ала в гласа на ковача се промъкна нотка, която подсказваше, че бе изрекъл тези думи повече за да окуражи себе си, отколкото да успокои момчето.

В гората сякаш беше по-топло. Дърветата ги засланяха от бурния вятър, ала беше толкова тъмно, че Гарион не можеше да разбере как е възможно Улф да ги води в правилна посока. Ужасно съмнение се роди в ума му — може би Улф наистина не знаеше къде отива, а само слепешком се мяташе насам-натам, осланяйки се на късмета.

— Спрете — изведнъж ревна гръмотевичен, вцепеняващ глас точно пред тях. Очите на Гарион, които вече бяха привикнали с мрака в гората, видяха смътните очертания на някакво същество — толкова огромно, че не беше възможно да е човек.

— Великан! — изкрещя той, внезапно обхванат от паника. След това, вероятно защото бе изтощен до крайност и защото всичко, което се бе случило тази вечер, бе връхлетяло сетивата му изведнъж, без предупреждение, той загуби самообладание и хукна да бяга сред дърветата.

— Гарион! — понесе се гласът на леля Поул след него. — Върни се!

Ала паниката го беше сграбчила здраво. Той продължи да тича, като падаше върху корени и храсти, блъскаше се в дърветата и оплиташе краката си в къпинаците. Всичко му изглеждаше като безконечен кошмар, сякаш се биеше в непрогледен мрак. Гарион връхлетя срещу ниско надвиснал, невидим клон и след внезапния удар по челото от очите му изхвърчаха искри. Просна се върху влажната земя, скимтеше, едва успяваше да си поеме дъх.

Изведнъж го сграбчиха две отвратителни, невидими ръце. Хиляди изпълнени с ужас мисли избухнаха като гръм в ума му, той отчаяно започна да се съпротивлява, посегна да извади камата си…

— О, не — изрече някакъв глас. — Без такива неща, зайчето ми. — После му отнеха камата.

— Ще ме изядеш ли? — избърбори Гарион с пресеклив глас.

Съществото, което го бе пленило, се засмя.

— Изправи се, зайче — каза то и Гарион усети, че някаква силна ръка го вдига във въздуха. Някой бе сграбчил ръката му под рамото в здрава хватка и започна да го тегли през гората.

Далеч напред се виждаше светлина от примигващ между дърветата огън; по всичко личеше, че го водят в тази посока. Той знаеше, че трябва да мисли, да се досети за някакво средство за бягство, ала умът му, зашеметен от уплаха и изтощение, не желаеше да се заеме с тази задача.

Около огъня, в неправилен полукръг, бяха разположени три каруци. Там бяха Дурник, Улф и леля Поул, а близо до тях седеше един наистина огромен мъж — умът на Гарион отказа да приеме възможността, че той съществува в действителност. Краката му, които приличаха на стволове на големи дървета, бяха завити в кожи, пристегнати с ремъци, носеше ризница от металически брънки, която достигаше до коленете му и бе пристегната с пояс на кръста. От едната страна на пояса висеше огромна сабя, а от другата — брадва с къса дръжка. Мъжът имаше щръкнала червена брада, а косата му беше сплетена на плитки.

Излязоха на светло и Гарион успя да разгледа човека, който го беше пленил. Той беше дребен, съвсем малко по-висок от самия Гарион, и най-забележителното нещо в него беше дългият му остър нос. Очите му бяха малки, клепачите полуотворени, черната му коса беше неравно, небрежно подстригана. Лицето му не вдъхваше доверие, а заплашително увисналата на кръста му сабя правеше съвсем малко, за да омаловажи впечатлението за несигурност, което създаваше образът му.

— Ето го нашето зайче — обяви дребният мъж и издърпа Гарион в кръга, очертан от светлината на огъня. — Много весело преследване, не ще и дума.

Леля Поул беше ядосана.

Никога не прави това отново — строго каза тя на Гарион.

— Не бързай, госпожо Поул — обади се Улф. — Сега за него е по-добре да бяга, отколкото да се бие. Докато не порасне, краката ще са най-добрите му приятели.

— Разбойници ли ни плениха? — попита Гарион с треперещ глас.

— Разбойници? — Улф се разсмя. — Какво богато въображение имаш, момче. Тези двамата са наши приятели.

— Приятели? — повтори с несигурен глас Гарион и хвърли изпълнен със съмнение поглед към гиганта с червената брада и мъжа с лице на пор, които стояха до него. — Сигурен ли си?

Великанът също се разсмя и гласът му изгърмя като тътен при земетресение.

— Изглежда, момчето не се доверява лесно — забуча той. — Твоето лице сигурно го е предупредило, приятелю Силк.

Дребният мъж недоволно погледна своя плещест спътник.

— Това е Гарион — каза Улф и посочи момчето. — Вече познавате госпожа Поул. А това е Дурник, смел ковач, който реши да ни придружи.

— Госпожа Поул? — рече дребният мъж и внезапно, без видима причина, се разсмя.

— Така се обръщат към мен — каза многозначително леля Поул.

— Тогава аз с удоволствие ще ви наричам така, уважаема госпожо — заяви дребният и направи подигравателен поклон.

— Нашият огромен приятел се казва Барак — продължи Улф. — Присъствието му е много полезно, когато се случат разни неприятности. Както виждате, той не е от Сендария, а от Черек, от Вал Алорн.

— А пък аз — заяви дребният мъж и сложи ръка на гърдите си, — се наричам Силк[1]. Ще призная, че това не е истинското ми име, но то ми подхожда — аз съм от Боктор в Драсния. Жонгльор и акробат.

— А също така крадец и шпионин — добродушно изрева Барак.

— Всички си имаме слабости — призна мило Силк и почеса редките си бакенбарди.

— Точно сега в тази околност мен ме наричат господин Улф — каза старецът. — Това име много ми харесва, понеже момчето ми го измисли.

— Господин Улф? — попита Силк и отново се разсмя. — Какво весело име за теб, стари приятелю.

— Очарован съм, че смяташ така, приятелю — спокойно отвърна Улф.

— Тогава нека бъде господин Улф — съгласи се Силк. — Елате до огъня, приятели. Стоплете се, пък аз ще се погрижа за храната.

Гарион все още изпитваше недоверие към тази странно подбрана двойка. Те очевидно познаваха леля Поул и господин Улф — под други имена, това му беше още по-ясно. Фактът, че леля Поул вероятно не беше онази, за която той я смяташе, будеше сериозна тревога. Една от основните опори в целия му живот току-що бе изчезнала.

Храната, която донесе Силк, беше зле сготвена — яхния от ряпа с големи парчета месо, които плуваха из нея, и грубо отрязани комати, но Гарион, смаян от остротата на апетита си, се нахвърли върху нея, сякаш не беше ял с дни.

После, когато стомахът му се напълни, а краката му се стоплиха край пращящия огън, той седна на едно дърво и почти задряма.

— Сега какво, Стари вълко? — дочу Гарион гласа на Леля Поул. — Какво се крие зад тези неугледни каруци?

— Един блестящ план — каза Улф. — Може да ми повярваш, макар че го казвам аз. Както знаеш, по това време на годината в Сендария се движат каруци във всички възможни посоки. Плодовете и зеленчуците от богатата реколта се прекарват от полята към фермите, от фермите към селата и от селата към градовете. В Сендария нищо не буди толкова малък интерес както каруците. Те се срещат толкова често, че са почти невидими. Ето как ще пътуваме. Като честни превозвачи на товари.

Какви сме ние? — попита леля Поул.

— Каруцари — захвана своя подробен отговор Улф. — Трудолюбиви хора, които превозват стоките на Сендария, излезли на пътя да натрупат богатство и да търсят приключения, преследвани от желанието да пътуват, неизлечимо пленени от романтиката на пътешествията.

— Имаш ли изобщо представа колко време отнема пътуването с каруци? — попита леля Поул.

— От шест до десет левги на ден — каза той. — Признавам, че е бавно, но е по-добре да се движим бавно, отколкото да привличаме вниманието на околните.

Тя поклати глава с отвращение.

— Накъде ще се насочим отначало, господин Улф? — попита Силк.

— Към Дарайн — обяви Улф. — Ако онзи, когото преследваме, е тръгнал на север, трябва да е минал през Дарайн на път за Боктор и по-нататък.

— А какво точно ще прекарваме към Дарайн? — попита леля Поул.

— Репи, уважаема госпожо — отвърна Силк. — Вчера сутринта моят огромен приятел и аз купихме три каруци репи от село Уинолд.

— Репи? — повтори леля Поул с тон, който говореше по-красноречиво от всякакви думи.

— Да, уважаема госпожо, репи — сериозно отговори Силк.

— Значи сме готови тогава? — попита Улф.

— Да — лаконично обяви гигантът Барак и се изправи. Ризницата му зазвънтя.

— Би трябвало да се поогледаме — внимателно подхвърли Улф, като задържа очите си върху Барак — Твоята ризница не е дреха, каквато би облякъл един честен каруцар. Смятам, че трябва да я свалиш и да облечеш нещо вълнено и топло.

Лицето на Барак придоби оскърбен израз.

— Мога да навлека една туника върху нея — предложи колебливо той.

— Ти направо звъниш — изтъкна Силк. — При това желязото има особен мирис. Щом духне топъл вятър, почваш да миришеш като ръждясала тенекеджийница, Барак.

— Чувствам се гол без ризница — оплака се Барак.

— Трябва да правим жертви — отбеляза Силк.

Мърморейки, Барак отиде при една от каруците, измъкна вързоп с дрехи и се зае да сваля желязната си ризница. Ленената му ризи отдолу беше цялата на огромни ръждиви петна.

— Аз бих сменил и ризата — подсказа му Силк. — Тя мирише също като ризницата.

Барак го изгледа кръвнишки и попита:

— Друго нещо? Надявам се, че поне от благоприличие няма да ме съблечеш съвсем гол.

Силк се разсмя.

Барак съблече ризата си. Огромното му тяло беше покрито с гъсти червени косми.

— Изглеждаш като рогозка — отбеляза Силк.

— Такъв съм си — отвърна му Барак. — В Черек зимите са студени, а космите ми помагат да се стопля. — Той навлече чиста туника.

— В Черек е точно толкова студено, колкото в Драсния — заяви Силк. — Сигурен ли си, че баба ти не си е поиграла с някой мечок през някоя дълга зима?

— Някой ден твоята калпава уста ще ти навлече огромни неприятности, Силк — каза застрашително Барак.

Силк отново се разсмя.

— По-голямата част от живота си съм прекарал сред неприятности, приятелю Барак.

— И защо ли така — иронично подметна Барак.

— Смятам, че това можем да обсъдим по-късно — многозначително отбеляза Улф. — Предпочитам да сме далече оттук, преди да е изтекла тази седмица.

— Разбира се, стари приятелю — каза Силк и скочи. — Барак и аз можем да се развличаме и по-късно.

Три двойки здрави коне бяха вързани наблизо и всички се заеха с впрягането им.

— Аз ще угася огъня — каза Силк и донесе две кофи вода от малкия поток, който ромолеше наблизо. Огънят изсъска, когато водата се изля върху него, големи облаци пара се понесоха към ниските клони.

— Аз ще изведа конете от гората — каза Улф. — Навеждайте се да не ви удари някой клон.

Конете изглеждаха нетърпеливи да се разтъпчат и без никакво подканяне тръгнаха по тясната пътека сред гъстата гора. Стигнаха до голото поле и Улф внимателно се огледа дали наоколо няма хора.

— Не виждам никого — рече той. — Да тръгваме.

— Язди до мен, добри ми ковачо — каза Барак на Дурник. — Разговор с един честен човек е за предпочитане пред това цяла нощ да търпиш обидите на разни драсниански умници.

— Както желаеш, приятелю — учтиво му отговори Дурник.

— Аз ще водя — каза Силк. — Добре познавам селските пътища. Ще ви изведа на главния път зад Горен Гралт някъде преди пладне. Барак и Дурник ще яздят в края на колоната. Сигурен съм, че могат да обезкуражат всеки, който пожелае да ни последва.

— Добре — каза Улф, разположи се на капрата на средната каруца и протегна ръка да помогне на леля Поул да се качи.

Гарион бързо се покатери в каруцата зад тях. Чувстваше се мъничко нервен, че могат да му предложат да пътува със Силк. Господин Улф каза, че двамата, които току-що бяха срещнали, са приятели — това беше прекрасно, — но уплахата, която бе преживял в гората, все още бе жива в ума му и той не можеше да се отпусне в тяхно присъствие.

Чувалите, пълни с репи, които миришеха на плесен, бяха неравни и неудобни, но Гарион скоро успя да ги разбута и да си направи място, където можеше да остане полулегнал точно зад леля Поул и господин Улф. Беше скрит от вятъра, леля Поул се намираше наблизо, а пелерината, с която се бе наметнал, го топлеше. Като цяло се чувстваше удобно и въпреки възбудата от събитията през нощта, скоро се унесе в полудрямка. Сдържаният глас лаконично му подсказа, че не се е държал добре в гората, но не след дълго замълча и Гарион заспа.

Събудиха го променените звуци, които се разнасяха наоколо. Мекото топуркане на конските копита по черния път се бе сменило с тропот на подкови по калдъръмените улици на малко село, което спеше в последните часове от хладната есенна нощ. Гарион отвори очи и сънливо загледа високите тесни къщи и малките тъмни прозорчета.

Някъде излая куче, след това се прибра в топлото си скривалище под някакво стълбище. Гарион се чудеше що за село е това и колко ли хора спят под островърхите керемидени покриви, без да усетят преминаването на трите каруци.

Калдъръмената уличка беше много тясна. Гарион можеше да протегне ръка и почти да докосне избелелите камъни на стените, край които минаваха.

След това безименното селце остана зад тях и те отново се озоваха на черния път. Мекият звук на конските копита отново започна да го примамва към люлката на съня.

— Ами ако не е минал през Дарайн? — тихо попита леля Поул господин Улф.

На Гарион му хрумна, че сред всичките тревоги той всъщност не беше разбрал какво търсеха. Задържа очите си затворени и продължи да слуша.

— Не започвай с твоите „ами ако“ — раздразнено я сгълча Улф. — Ако седнем и започнем да повтаряме „ами ако“, никога няма да постигнем нищо.

— Просто попитах — каза леля Поул.

— Ако не е минал през Дарайн, ще се отбием на юг — към Мурос. Там може да се е присъединил към някой керван, за да поеме по Големия северен път към Боктор.

— А ако не е минал през Мурос?

— Тогава ще продължим към Камаар.

— И после?

— Ще видим, когато стигнем в Камаар. — Тонът му не допускаше повече въпроси — той явно не желаеше да обсъжда този въпрос.

Леля Поул пое дъх, сякаш се готвеше за окончателен остроумен отговор, но очевидно реши да не постъпва така и вместо това се разположи по-удобно върху капрата.

Далеч пред тях на изток бледото петно на зората докосна тежките облаци. Каруците продължиха да трополят в изсветляващата, подгонена от вятъра нощ. Търсеха нещо и макар че Гарион все още не можеше да разбере какво точно, то сигурно беше много важно, щом целият му досегашен живот бе изтръгнат с корен за един-единствен ден заради него.

Бележки

[1] Коприна (англ.) — Б.пр.