Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 8

На другия ден вятърът стихна и отново се показа бледото есенно слънце. Маршрутът им на юг минаваше край река Дарайн, която буйно се спускаше от планините към Залива на Черек. Местността беше хълмиста и обрасла с гори, но понеже каруците бяха празни, конете напредваха бързо.

Гарион не се интересуваше от пейзажа. Вниманието му беше приковано почти изцяло върху чевръсто движещите се пръсти на Силк.

— Не крещи — нареждаше му Силк, докато Гарион се упражняваше.

— Че аз мълча! — озадачено казваше Гарион.

— Прави жестовете си фино. Не ги преувеличавай. Целта е разговорът да не привлече ничие внимание.

— Аз само се упражнявам — отговори Гарион.

— По-добре лошите навици да се отстранят, преди да са се утвърдили — обясни Силк. — И внимавай да не мърмориш.

— Да не мърморя ли?

— Оформяй точно всяка фраза. Завърши едната, преди да си се захванал с другата. Не се тревожи за скоростта. Тя се постига с течение на времето.

На третия ден вече провеждаха разговорите си наполовина с думи, наполовина с жестове и Гарион дори се възгордя. Вечерта се отбиха от пътя, навлязоха в горичка високи кедри и направиха обичайния полукръг с каруците.

— Как върви обучението? — попита господин Улф и слезе от капрата.

— Напредва — отговори Силк. — Очаквам, че ще тръгне още по-бързо, когато момчето надрасне навика си да използва бебешкия си език.

Гарион беше смазан.

Барак, който също тъкмо слизаше от каруцата, се разсмя.

— И аз често съм си мислил, че тайният език може да се окаже полезен — каза той, — но пръсти, създадени да стискат меч, не са достатъчно гъвкави за него. — Той протегна огромната си ръка и разтърси глава.

Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:

— Тази нощ ще бъде студено. На сутринта ще има слана.

Барак също подуши въздуха, кимна и избоботи:

— Прав си, Дурник. Ще имаме нужда от хубав огън довечера. — Той вдигна ръка към каруцата да вземе брадвата си.

— Идват някакви конници — обади се леля Поул. Още не бе слязла от капрата.

Всички млъкнаха и се вслушаха в слабия тропот, долитащ от пътя, който току-що бяха напуснали.

— Най-малко трима — мрачно каза Барак, подаде брадвата на Дурник и извади от каруцата сабята си.

— Четирима са — прошепна Силк, покатери се в своята каруца и измъкна сабята си изпод капрата.

— Ние сме достатъчно далеч от пътя — отбеляза Улф. — Ако не вдигаме шум, ще отминат, без да ни видят.

— Разстоянието няма да ни скрие от кролимите — каза леля Поул. — Когато търсят нещо, те не използват очите си. — Тя направи два светкавични жеста към Улф — Гарион не успя да разгадае значението им.

Улф й отвърна с отрицателен жест, после направи още един и Гарион пак не успя да изтълкува значението му.

За миг леля Поул остана вгледана в него, после кимна.

— Всички останете по местата си, без да вдигате шум — нареди Улф, после се обърна към пътя. Лицето му се напрегна.

Гарион притаи дъх. Тропотът на галопиращите коне се приближаваше.

После се случи нещо странно. Гарион знаеше, че трябва да изпитва страх пред приближаващите ездачи й заплахата, която носеха, но въпреки това го обзе сънлива отпуснатост. Сякаш умът му изведнъж бе заспал, а тялото бе останало на мястото си и наблюдаваше без никакво любопитство как ездачите с тъмни мантии преминават по пътя.

Той не бе в състояние да каже колко време бе стоял така вцепенен; но когато се събуди от своя полусън, ездачите бяха отминали, а слънцето беше залязло. Небето на изток беше станало лилаво с падането на вечерта, тук-там се виждаха окъпани в слънчев блясък облаци, които плуваха към хоризонта.

— Мурги — спокойно каза леля Поул. — И един кролим. — Тя понечи да скочи от каруцата.

— В Сендария има много мурги, уважаема госпожо — каза Силк и й помогна да слезе. — Те са тук, изпълнявайки различни мисии.

— Мургите са едно — мрачно каза Улф, — но кролимите са нещо съвсем различно. Мисля, че ще е по-добре, ако се отклоним от главните пътища. Знаеш ли някакъв по-забутан път към Медалия?

— Стари приятелю — скромно отвърна Силк, — зная забутани пътища към всеки град.

— Добре — каза Улф. — Хайде да влезем по-навътре в гората. Не ми се иска дори случайно пламъче от нашия огън да бъде забелязано от пътя.

Гарион бе видял загърнатите в пелерини мурги съвсем за кратко и нямаше начин, по който да се увери, че единият от тях е Ашарак — тъмната фигура, възседнала черен кон, която познаваше от толкова години и която накрая бе срещнал. Но беше почти сигурен, че Ашарак бе яздил сред групата конници. Ашарак щеше да го преследва, да върви по петите му, където и да отидеше той. Беше сигурен в това.

Дурник беше прав, че ще има слана. На следващата сутрин земята беше побеляла и дъхът на конете се носеше като пара сред студения въздух, когато поеха на път. Движеха се по тесни коловози и рядко използвани пътеки, отчасти обрасли с трева. Придвижването беше по-бавно, отколкото би било по главния път, ала всички се чувстваха много по-сигурни.

Трябваха им пет дни, за да стигнат до село Уинолд, което се намираше на около дванадесет левги от Медалия. По настояване на леля Поул спряха, за да пренощуват в една неугледна странноприемница.

— Отказвам отново да спя на земята — категорично заяви тя.

След като се нахраниха в опушената трапезария на гостилницата, мъжете се заеха с бирата, а леля Поул отиде в стаята си и разпореди да й донесат топла вода да се изкъпе. Ала Гарион, под претекст, че ще отиде да нагледа конете, се измъкна навън. Не че имаше навик съзнателно да мами, ала си помисли, че през последните дни, откакто бяха напуснали фермата на Фалдор, не бе имал възможността да остане сам дори за миг. По природа не беше момче, което обича да се усамотява, ала бе започнал да се чувства твърде болезнено ограничен все в компанията на хора, по-възрастни от него.

Село Уинолд не беше голямо и той го проучи от единия до другия край за по-малко от половин час, докато се шляеше по тесните калдъръмени улици сред свежия въздух на подранилата вечер. Прозорците на къщите блестяха, потънали в златистата светлина на свещите и изведнъж Гарион беше обзет от бурен прилив на носталгия.

На следващия ъгъл на криволичещата уличка, в проблесналата за миг светлина при отварянето на една врата, той съзря позната фигура. Не можеше да е съвсем сигурен, но за всеки случай се отдръпна назад и притисна тялото си към грапавата каменна стена.

Мъжът на ъгъла ядосано се обърна към светлината и Гарион улови острия бял блясък на едно от кривогледите му очи. Беше Брил. Мръсният мъж бързо се измъкна от обсега на светлината — очевидно не желаеше да го забележат — после спря.

Гарион чакаше, прилепен към стената, и наблюдаваше изпълнените с нетърпение крачки на Брил. Най-умното нещо би било да се измъкне незабелязано и бързо да се върне в странноприемницата, ала той веднага отхвърли тази идея. Намираше се на достатъчно сигурно място в дълбоката сянка до стената, освен това любопитството му беше прекалено възбудено, за да си тръгне, без да види точно какво прави тук Брил.

След известно време, което му се стори повече от няколко часа, а всъщност беше само няколко минути, по улицата пробяга още една призрачна сянка. Новодошлият носеше качулка, така че бе невъзможно да се види лицето му, но очертанията на тялото му разкриваха фигура, облечена в туника, панталони и ботуши, които покриваха прасците — одежди, каквито носеха обикновените сендари. Когато обаче непознатият се обърна, ясно проличаха контурите на сабя, препасана на кръста — а това беше нещо много различно от обичайното. Макар че законът не забраняваше изрично на сендарите от по-низшите класи да носят оръжие, практиката то да се поставя на видно място беше рядко срещано явление.

Гарион се опита да се промъкне по-близо, за да чуе какво казва Брил на мъжа със сабята, но те размениха само няколко думи. Разнесе се звънтене на метал, няколко монети смениха своя собственик и след това двамата се разделиха. Брил бързо зави зад ъгъла, а мъжът със сабята тръгна по тясната криволичеща уличка към мястото, където стоеше Гарион.

Нямаше къде да се скрие. Щом човекът с качулката приближеше достатъчно, със сигурност щеше да го види. А щеше да е още по-опасно, ако се обърнеше и си плюеше на петите. Тъй като нямаше друг избор, Гарион решително се отправи към приближаващата фигура.

— Кой е там? — попита човекът с качулката и ръката му се спусна към дръжката на сабята.

— Добър вечер, господине — поздрави го Гарион, като съзнателно отговори с писклив глас, типичен за много по-малко от него момче. — Студена нощ, нали?

Човекът с качулката изсумтя и видимо се отпусна. Краката на Гарион трепереха, изкушени от желанието да побягнат. Той отмина мъжа със сабята и кожата на гърба му настръхна, когато усети, че изпълненият с подозрение поглед на непознатия го следва неотклонно.

— Момче — рязко каза мъжът.

Гарион спря и се обърна.

— Да, господине?

— Тук ли живееш?

— Да, господине — излъга Гарион, като се опитваше да говори спокойно.

— Има ли някъде наблизо кръчма?

Гарион току-що бе проучил селцето и отговори уверено:

— Да, господине. Вървете по тази улица до следващия ъгъл и завийте наляво. Пред кръчмата има факли. Не може да не ги видите.

— Благодаря — отсечено каза мъжът с качулката и продължи по тясната уличка.

— Довиждане, господине — извика след него Гарион, събрал кураж от факта, че опасността, изглежда, бе отминала.

Мъжът не отговори и Гарион продължи към ъгъла, опиянен от кратката среща, която бе преживял. Ала щом стигна до ъгъла, захвърли преструвките, че е просто селско момче, и побягна.

Дотича без дъх до странноприемницата и нахълта в трапезарията. Господин Улф и другите седяха край огъня и разговаряха.

В последния миг, осъзнавайки, че ще постъпи погрешно, ако избърбори новината насред стаята, където можеха да го чуят и неприятелски уши, Гарион си наложи да закрачи спокойно към мястото, където седяха неговите приятели. Изправи се пред огъня, като че искаше да се стопли, и каза съвсем тихо:

— Току-що видях Брил.

— Брил? — попита Силк. — Кой е Брил?

Улф се намръщи.

— Ратай, в чиято кесия подрънква твърде много злато от Ангарак, за да бъде честен — рече той, после накратко разказа на Силк и Барак за приключението в конюшнята на Фалдор.

— Трябвало е да го убиете — избоботи Барак.

— Тук не е Черек — възрази Улф. — Хората в Сендария ненавиждат безпричинните убийства. — Той се обърна към Гарион. — Брил видя ли те?

— Не — отвърна Гарион. — Аз го видях пръв и се скрих в тъмнината. Той се срещна с някакъв друг мъж и му даде пари — поне така ми се стори. Другият мъж имаше сабя. — Момчето описа накратко цялата случка.

— Това променя всичко — обади се Улф. — Утре сутринта трябва да тръгнем по-рано, отколкото бяхме запланували.

— Няма да е трудно да накарам Брил да загуби интерес към нас — каза Дурник. — Ще го намеря и ще го фрасна по главата…

— Звучи ми привлекателно — засмя се Улф. — Но смятам, че ще е по-добре, ако просто се измъкнем от селото преди изгрев-слънце. Така той въобще няма да усети, че сме били тук. Наистина нямаме време да се бием с всеки, на когото се натъкнем.

— Все пак бих желал да поогледам отблизо този сендар, който носи сабя — обяви Силк и стана. — Ако се окаже, че ни преследва, предпочитам да зная как изглежда. Не ми харесва, когато по петите ми вървят непознати.

— Действай предпазливо — предупреди го Улф.

Силк се засмя.

— Случвало ли ти се е да ме забележиш да действам другояче? — попита той. — Няма да ми отнеме много време. Къде каза, че се намира кръчмата, Гарион?

Гарион го упъти.

Силк кимна, очите му заблестяха, а дългият му нос потрепера. Той им обърна гръб, бързо прекоси опушената трапезария и потъна в студената нощ.

— Чудя се — изрече гласно мисълта си Барак, — щом ни следят толкова отблизо, дали няма да е по-добре да зарежем каруците и тази досадна маскировка, да купим яки коне и да се отправим в галоп направо към Мурос?

Улф поклати глава.

— Мургите не са сигурни, че сме тук — поне така ми се струва. Може би Брил е тук, зает с някакво друго безчестно дело, и ще бъдем глупци, ако започнем да бягаме от сенките. По-добре просто да продължим кротко по пътя си. Дори ако Брил все още работи за мургите, предпочитам да изчезнем оттук и да ги оставим да душат наоколо в централна Сендария. — Улф се изправи. — Ще отида горе и ще съобщя на Поул какво се е случило. — Той прекоси трапезарията и се изкачи по стълбите.

— Не ми харесват тия работи — измърмори Барак мрачно.

Седяха, без да приказват, и чакаха Силк. Огънят изпращя и Гарион трепна. Помисли си, че много се е променил, откакто напуснаха фермата на Фалдор. Тогава всичко изглеждаше просто, светът беше разделен на приятели и врагове. Ала за краткото време, откакто бяха тръгнали оттам, той започна да долавя много по-сложни неща, каквито по-рано дори не си бе представял. Беше станал предпазлив и недоверчив и все по-често се вслушваше във вътрешния си глас, който го съветваше винаги да проявява предпазливост, дори направо хитрост. Също така се беше научил да не приема нищо за чиста монета. За миг съжали, че е загубил предишната си невинност, но сдържаният глас му прошепна, че такова съжаление подхожда на малко дете.

Господин Улф слезе по стълбите и се присъедини към тях.

След около половин час се върна и Силк.

— Изглежда, е човек с лоша слава — каза той и се изправи до огъня. — Предполагам, че е обикновен разбойник.

— Брил търси хора от своята среда — отбеляза Улф. — Ако все още работи за мургите, вероятно наема главорези да следят за нашето появяване. Но те ще търсят четирима души, които вървят пеш, а не шестима с каруци. Ако рано тази сутрин успеем да излезем незабелязано от Уинолд, смятам, че ще им се изплъзнем.

— Мисля, че аз и Дурник трябва да останем на пост тази нощ — каза Барак.

— Идеята не е лоша — съгласи се Улф. — Ще направим така: ще напуснем странноприемницата в четири сутринта. Ще ми се при изгрев-слънце от това място да ни отделят поне две-три левги по запуснатите междуселски пътища.

Гарион почти не спа: щом се унесеше, веднага го притискаха кошмари — мъж с качулка, жестоко размахал сабя, непрекъснато го преследваше по тъмни тесни улици. Когато Барак ги събуди, под клепачите на Гарион сякаш имаше пясък, а главата му звънеше след изтощителната нощ.

Леля Поул внимателно придърпа капаците на прозорците, преди да запали свещта.

— Навън е студено — каза тя и развърза големия вързоп, който го беше накарала да вземе от каруцата. Измъкна топли вълнени панталони и зимни ботуши, подплатени с агнешка кожа и нареди: — Облечи се. И си наметни дебелата пелерина.

— Не съм бебе, лельо Поул — каза Гарион.

— Харесва ли ти да трепериш от студ?

— Ами не, но… — Той млъкна, защото не можеше да подбере подходящи думи, с които да обясни как се чувства. Започна да се облича. До ушите му долиташе тихият шепот на приятелите му в съседната стая — онзи тайнствен, потаен тон, с който мъжете си говорят винаги, когато са се вдигнали от сън преди изгрев-слънце.

— Готови сме, госпожо Поул — прозвуча гласът на Силк от вратата.

— Да тръгваме тогава — каза тя и вдигна качулката на пелерината си.

Луната беше изгряла късно и ярко осветяваше покритите със скреж плочи пред странноприемницата. Дурник беше впрегнал конете в каруците и ги бе извел на двора.

— Ще ги изкарам на пътя — каза едва чуто Улф. — Няма нужда да будим всички.

Силк се зае да показва пътя и всички бавно се измъкнаха от двора.

Полето беше побеляло от слана. Бледата, сивкава лунна светлина сякаш беше изсмукала всички цветове от него.

— Щом се отдалечим достатъчно, за да не могат да ни чуят — каза Улф и се покатери на капрата, — трябва да се постараем да натрупаме повече левги между нас и селото. Каруците са празни и на конете няма да им стане нищо, ако потичат малко.

— Така е — съгласи се Силк.

Всички се качиха в каруците и потеглиха съвсем бавно, сякаш ходеха пеш. Звездите блещукаха над главите им в ясното студено небе. Полето изглеждаше много бяло, окъпано в лунна светлина, а групичките дървета край пътя — тъмни и заплашителни.

Тъкмо когато преваляха билото на първия хълм, Гарион хвърли поглед към струпаните една до друга къщи в долината зад тях. Слаба светлинка се появи в един от прозорците — самотен златист лъч, който проблесна и веднага изчезна.

— Някой долу се е събудил — каза той на Силк. — Видях светлина.

— Вероятно някой ранобудник — предположи Силк. — Но може и да не е. — Той леко разклати юздите и конете ускориха крачка. Мъжът отново тръсна юздите и животните побягнаха в тръс.

— Дръж се, момче — нареди Силк, протегна ръка и шибна с юздите задниците на конете.

Каруцата подскочи и затрещя зад втурналия се впряг. Хапещият студен въздух блъсна лицето на Гарион и той се сниши зад капрата.

Трите каруци в пълен галоп потънаха в следващата долина, връхлитайки срещу побелелите от слана поля под силната лунна светлина, като изоставиха селото и неговия единствен ранобуден прозорец далеч зад себе си.

Когато слънцето изгря, вече бяха изминали повече от четири левги и Силк издърпа юздите на запотените коне. Каруцата спря. Гарион се чувстваше съсипан и смазан от дивото пътуване срещу вятъра по твърдите като желязо пътища и беше доволен, че има възможност да отдъхне. Силк му подаде юздите, скочи от каруцата, отиде назад, размени няколко думи с господин Улф и леля Поул, после отново се върна при Гарион.

— Ще завием по онази пътека — посочи той на момчето и започна да разтрива пръстите си.

Гарион му подаде юздите.

— Ти карай — рече Силк. — Ръцете ми са се сновали от студ. Просто дръж юздите, конете ще си вървят сами.

Момчето подвикна на животните и леко поклати юздите. Впрягът послушно тръгна напред.

— Тази пътека доста заобикаля и стига от обратната страна на хълма — каза Силк и посочи с брадичка, понеже беше скрил ръце под туниката си. — Там има гъста борова гора и ще спрем, та конете да си починат.

— Мислиш, че ни следят ли? — попита Гарион.

— Тъкмо сега му е времето да разберем — отвърна Силк.

Заобиколиха хълма и спряха под тъмните борове.

— Тук е добре — каза Силк и слезе. — Ела.

— Къде ще ходим?

— Да огледаме пътя зад нас — рече Силк. — Ще вървим през дърветата до билото и оттам ще погледнем дали нашите следи са събудили нечий интерес. — И той се закатери по скалата — движеше се много бързо, но не вдигаше никакъв шум. Гарион тежко се придвижваше след него, изсъхналите клонки с прашене се чупеха под краката му. Скоро момчето разкри тайната на безшумния ход. Силк кимна одобрително, но не каза нищо.

На билото нямаше дървета и Силк спря. Долината под тях и черният път, който я пресичаше, бяха безлюдни. Виждаха се само два елена, излезли от гората да пасат осланената трева.

— Ще почакаме малко — каза Силк. — Ако Брил и наетите от него главорези ни преследват, те не са много назад от нас. — Той седна на един дънер и впи очи в долината.

След малко една каруца се показа на пътя и бавно продължи към Уинолд. Изглеждаше съвсем мъничка в далечината и сякаш пълзеше.

Слънцето се издигна по-високо и те присвиха очи, за да омекотят яркия му утринен блясък.

— Силк — попита Гарион колебливо.

— Да, Гарион?

— Защо правим всичко това? — Въпросът беше прекалено смел, но Гарион чувстваше, че вече познава Силк достатъчно добре, за да може да му го зададе.

— Кое всичко?

— Ами това, с което сме се захванали. Чух някои неща и се досещам за още, но нищо не успявам да проумея.

— А точно за какво си се досетил, Гарион? — попита Силк и малките му очи блеснаха върху небръснатото му лице.

— Нещо е било откраднато — нещо много важно… господин Улф и леля Поул… и всички ние се опитваме да го върнем.

— Добре — отвърна Силк. — Дотук е вярно.

— Господин Улф и леля Поул въобще не са такива, каквито изглеждат — продължи Гарион.

— Да — съгласи се Силк. — Не са.

— Мисля, че те могат да правят неща, които другите хора не могат — каза Гарион. Мъчеше се да открие думите, които му трябваха. — Господин Улф може да преследва откраднатото нещо — каквото и да е то, — без да го вижда. И миналата седмица, в оная гора, когато минаха мургите, те направиха нещо — аз дори не мога да го опиша, но стана така, че те сякаш протегнаха ръце и приспаха ума ми. Как го направиха? И защо?

Силк се засмя.

— Ти си много наблюдателен момък — отбеляза той. После тонът му стана по-сериозен. — Живеем в изключително важно време, Гарион. Събитията от цяло хилядолетие са обединили силата си и са я съсредоточили тъкмо в нашите дни. Казвали са ми, че светът се развива така — минават векове, когато нищо не се случва, после за няколко години връхлитат събития, наситени с такова огромно значение, че светът вече не е същият.

— Мисля си, че ако ми позволят да избирам, бих предпочел едно от тихите столетия — мрачно каза Гарион.

— О, не — възрази Силк, а устните му се обтегнаха в лукава усмивка. — Сега е време да си жив, да видиш как ще протекат събитията, да вземеш участие в тях. Това кара кръвта да кипи и всеки дъх, който си поел, е приключение.

Гарион остави тези думи без отговор, после попита:

— А какво е онова, което преследваме?

— Най-добре е да не знаеш името му — сериозно каза Силк. — Нито името на онзи, който го е откраднал. Има хора, които се опитват да ни спрат и заловят. А като не знаеш нещо, не можеш да го издадеш.

— Аз не разговарям с мурги — упорито настоя Гарион.

— Не е необходимо да разговаряш с тях — рече Силк. — Сред тях има такива, които могат да прочетат мислите ти, ако пожелаят.

— Това не е възможно — възрази Гарион.

— Кой може да каже какво е възможно и какво не е? — попита Силк и Гарион си припомни един стар разговор с господин Улф за възможното и невъзможното.

Силк седеше на дънера, облян от светлината на току-що изгрялото слънце, и замислено наблюдаваше все още пълната със сенки долина — дребен мъж, който изглеждаше съвсем обикновен, носеше съвсем обикновена туника, панталон и груб кафяв плащ с качулка.

— Ти си възпитан като истински сендар, Гарион — подхвана той. — А сендарите са трезви, практични мъже, и не вярват в такива неща като вълшебства, магии и така нататък, които не могат да се видят, нито да се докоснат. Твоят приятел Дурник е олицетворение на човека от Сендария — той може да сложи нова подкова, да оправи счупено колело, да излекува болен кон, но се съмнявам дали ще надвие себе си, за да повярва дори в най-дребната магия.

— Но аз съм сендар — възпротиви се Гарион. Намекът, скрит в забележката на Силк, засегна най-чувствителната струна в душата му — чувството за неговия собствен произход.

Силк се обърна и внимателно се вгледа в него.

— Не — каза той. — Не си. Винаги мога да разпозная сендар, когато го видя. Улавям разликите между аренда и толнедранеца, между черека и алгара. Особения строеж на главата, начина, по който изглеждат очите на сендарите — у теб това го няма. Ти не си сендар.

— Какъв съм тогава?

— Не зная — отговори Силк и лицето му придоби объркано, навъсено изражение. — И това е много необикновено, защото са ме обучавали да разпознавам какви са хората. Ала след време може би ще се досетя.

— Леля Поул сендарка ли е? — попита Гарион.

— Разбира се, че не — разсмя се Силк.

— Тогава това обяснява всичко — рече Гарион. — Вероятно съм същият като нея.

Силк го погледна проницателно.

— В края на краищата тя е сестра на моя баща — заяви Гарион. — Отначало мислех, че е от рода на майка ми, но се оказа, че съм сбъркал. Тя е моя леля от страната на баща ми. Сега зная това.

— Това е невъзможно — категорично каза Силк.

— Невъзможно?

— За това и дума не може да става. Тази идея е немислима.

— Защо?

Силк прехапа долната си устна и каза само:

— Хайде да се връщаме при каруците.

Тръгнаха сред тъмните дървета. Ярката светлина на утрото пронизваше мразовития въздух и лазеше по гърбовете им.

През останалата част от деня пътуваха по малко използвани криволичещи пътеки. Късно следобед, когато слънцето започна да поляга върху лилавата люлка на облаците на запад, пристигнаха във фермата, откъдето трябваше да вземат свинските бутове на Минган. Силк поговори с якия фермер и му показа парчето пергамент, което Минган му беше дал в Дарайн.

— Радвам се, че ще се отърва от тях — каза фермерът. — Заемат много място в складовете ми, пък аз изпитвам остра нужда от свободни помещения.

— Това често се случва, когато човек сключва сделки с толнедранци — отбеляза Силк. — Те са много надарени да измъкват повече от онова, за което са платили — дори ако това означава, че са успели да използват безплатно нечии складове.

Фермерът мрачно се съгласи.

— Чудя се — рече Силк, сякаш тази мисъл току-що му бе хрумнала, — дали не сте виждали наоколо един мой приятел — казва се Брил? Среден на ръст, с черна коса и черна брада. Малко е кривоглед.

— Носи кърпени дрехи и има кисел нрав? — попита набитият фермер.

— Същият — отвърна Силк.

— Мерна се из нашата област — каза фермерът. — Търсеше — поне така ни обясни — някакъв старец, жена и момче. Каза, че били откраднали нещо от неговия господар и бил изпратен да ги намери.

— Кога се случи това?

— Преди около седмица — отговори фермерът.

— Съжалявам, че съм го изпуснал — въздъхна Силк. — Щеше ми се да си побъбря с него на спокойствие.

— Не ми идва наум защо, та дори от това да зависи животът ми — откровено каза фермерът. — Да ви кажа честно, вашият приятел не ми хареса особено.

— И аз самият не умирам за него — съгласи се Силк. — Истината е, че ми дължи пари. Съвсем лесно мога да мина без компанията на Брил, но ми е доста мъчно за парите, ако разбирате какво искам да кажа.

Фермерът се засмя.

— Ще ви бъда благодарен, ако забравите, че съм питал за него — каза Силк. — И без това човек трудно може да го намери, дори когато не е предупреден, че го търсят.

— Може да разчитате на моята дискретност — отвърна набитият фермер, без да спира да се смее. — Имам един хамбар, където вие и вашите каруцари може да се подслоните през нощта. Ще ви бъда благодарен, ако приемете поканата ми и дойдете на вечеря заедно с моите работници.

— Благодаря ви — каза Силк и се поклони. — Земята е студена, пък и мина доста време, откакто не сме яли нищо друго освен твърда като камък суха храна.

— Вие, каруцарите, живеете живот, изпълнен с приключения — рече фермерът и в гласа му като че ли се прокрадваха нотки на завист. — Волни сте като птици, на всеки следващ хълм пред очите ви се разкриват нови хоризонти…

— Доста силно казано — отвърна Силк. — Пък и зимата е неудобно време и за птиците, и за каруцарите.

Фермерът отново се разсмя, потупа Силк по рамото и му показа къде да заведе конете.

Храната в трапезарията на набития фермер беше обикновена, но изобилна; в хамбара ставаше течение, но сеното беше сухо. Сънят на Гарион беше дълбок. Фермата не беше като тази на Фалдор, но все пак бе нещо познато. Около момчето имаше стени — това го успокояваше и го караше да се чувства сигурен.

На следващата сутрин, след като се нахраниха добре на закуска, натовариха в каруците покритите с кора сол свински бутове на толнедранския търговец и се разделиха с фермера като приятели.

Облаците, които се трупаха на запад предната вечер, през нощта бяха покрили цялото небе и то беше сиво и студено. Поеха към Мурос, петдесет левги на юг.