Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Глава 13

Палатът на крал Анхег беше огромно мрачно здание в центъра на Вал Алорн. Обширни крила се простираха във всички посоки от главната постройка на двореца. Много от тях тънеха в разруха, прозорците без стъкла бяха насочили празния си взор към откритото небе. Доколкото Гарион можеше да проумее, дворецът беше строен без никакъв план и изглежда, беше граден през трите хиляди години, докато кралете на Черек бяха владели тези земи.

— Защо е толкова празен и порутен? — попита той Барак, когато шейната им профуча през отрупания със сняг двор на палата.

— Едни крале строят, други рушат — лаконично отвърна Барак. — Така правят всички властелини. — Гигантът беше изпаднал в мрачно настроение след срещата им със сляпата жена край храма.

Останалите бяха слезли от шейните и ги очакваха.

— Дълго време не си бил у дома, щом успя да се загубиш на път от пристанището до двореца — отбеляза Силк.

— Забавиха ни — изсумтя Барак.

Широката, обкована с желязо врата в края на стълбището, което водеше към двореца, изведнъж се отвори, сякаш някой зад нея бе очаквал момента да пристигнат всички. Жена с дълги сламеноруси плитки и алена пелерина, украсена с красиви кожи, излезе на портала в края на стълбите и впери поглед в тях.

— Добре дошъл, лорд Барак, граф Трелхайм, съпруже мой — студено изрече тя.

Лицето на Барак стана още по-мрачно.

— Здравей, Мерел — отговори той на поздрава й и кратко кимна.

— Крал Анхег ми позволи да ви посрещна, господарю — каза съпругата на Барак, — както повелява моето право и дългът ми.

— Винаги си проявявала голямо внимание към своя дълг, Мерел — отвърна Барак. — Къде са дъщерите ми?

— В Трелхайм, господарю — отговори тя. — Помислих си, че не е много умно да бият толкова дълъг път в този студ. — В гласа й пропълзяха едва доловими злобни нотки.

— Разбирам — въздъхна Барак.

— Грешно ли съм постъпила, господарю? — попита Мерел.

— Да не говорим за това — отвърна Барак.

— Ако вие и вашите приятели сте готови, господарю — заяви тя, — ще ви придружа до тронната зала.

Барак се изкачи по стълбите, прегърна жена си твърде студено и за кратко, после двамата преминаха през широкия вход.

— Трагична история — измърмори граф Селайн и поклати глава, докато се изкачваха по стълбите към вратата на двореца.

— Едва ли — подметна Силк. — В края на краищата Барак получи това, което искаше, нали?

— Вие сте жесток човек, принц Келдар — каза графът.

— О, не — възрази Силк. — Аз съм реалист, това е всичко. Барак толкова години копня по Мерел и накрая си я получи. Щастлив съм да видя, че такова постоянство все пак е възнаградено. Нима вие не сте?

Граф Селайн въздъхна.

Група войници с доспехи и щитове се присъединиха към тях и ги ескортираха през лабиринт от коридори, по широки стълбища, които се изкачваха нагоре, и по тесни проходи, които се спускаха все по-надолу и по-надолу в огромния дворец.

— Винаги съм се възхищавал на черекската архитектура — язвително подметна Силк. — Пълна е с изненади.

— Разширяването на дворците е нещо, с което слабите крале винаги могат да запълват времето си — отбеляза крал Фулрах. — Като идея не е лошо, наистина. В Сендария слабите крале посвещават времето си на планове за павиране на улиците, ала всичко във Вал Алорн отдавна е покрито с камъни.

— Ето един въпрос, който никога не ми е давал мира, Ваше Величество — засмя се Силк. — Как човек може да попречи на некадърните крале да правят пакости?

— Принц Келдар — отвърна крал Фулрах. — Не желая злото на вашия вуйчо, но смятам, че може да е много интересно, ако короната на Драсния попадне върху вашата глава.

— Моля ви, Ваше Величество — отвърна Силк с престорено изумление. — Дори и не си помисляйте такова нещо.

— А също така да си намерите и съпруга — лукаво добави граф Селайн. — Принцът определено има нужда от съпруга.

— Това е даже по-лошо — каза Силк и потрепера.

Тронната зала на крал Анхег беше сводесто помещение с огромна яма-огнище в средата, където пукаха и пламтяха цели дънери. За разлика от разточително отрупаната с драперии зала на крал Фулрах, тук каменните стени бяха голи, а факлите димяха и пламтяха, поставени в железни обръчи, вградени в стените. Мъжете, които седяха край огъня, не приличаха на елегантните придворни в палата на Фулрах, а по-скоро на брадати черекски войници. Ризниците им блестяха в светлината на пламъците. В единия край на залата имаше пет трона, всеки увенчан със знаме. Четири от троновете вече бяха заети. Близо до тях стояха три величествени жени.

— Фулрах, крал на Сендария! — обяви с басов глас един от войниците, които ги придружаваха, и удари с дръжката на копието си покрития с тръстика каменен под.

— Здравей, Фулрах — извика едър мъж с черна брада, седнал на един от троновете, и се изправи. Дългата му синя одежда беше омачкана и изцапана с петна, а косата му беше сплъстена и занемарена. Златната корона, които носеше, беше огъната и едно-две от крайчетата й бяха отчупени.

— Здравей, Анхег — отвърна кралят на Сендария и леко се поклони.

— Тронът те очаква, о, Фулрах — каза мъжът със сплъстената коса и посочи знамето на Сендария край празния трон. — Кралете на Алорния посрещат твоя милост с отворени обятия, очаквайки мъдростта на сендарския крал да се влее в силата на този съвет.

Това обръщение се стори на Гарион странно внушително.

— Кои са тези крале, приятелю Силк? — прошепна Дурник, когато всички приближиха троновете.

— Дебелият, с червената дреха, върху чието знаме е избродиран северен елен, е моят вуйчо, Родар от Драсния. Този с изпитото лице, облечен в черно, под знамето с коня, е Чо-Хаг от Алгария. Едрият мрачен мъж в сиво, онзи, който е без корона и седи под знамето с меча, е Бранд, регентът на Рива.

— Бранд? — прекъсна го Гарион, стреснат от спомена за историите, в които се разправяше за битката при Воу Мимбре.

— Всичките регенти на Рива носят името Бранд — обясни Силк.

Крал Фулрах поздрави станалите крале със сдържан церемониален език, какъвто, изглежда, беше обичаят, и зае своето място под зеленото знаме, върху което бе изобразен сноп златни класове — емблемата на Сендария.

— Здравей, Белгарат, ученико на Алдур — каза Анхег. — Здравей и ти, Поулгара, почтена дъще на безсмъртния Белгарат.

— Няма време за цялата тази церемония, Анхег — каза господин Улф язвително, като отметна пелерината си и закрачи напред. — Защо ме призоваха кралете на Алория?

— Позволи ни да се наслаждаваме на тези мънички церемониалности, древни — лукаво каза Родар, ужасно дебелият крал на Драсния. — Толкова рядко имаме възможността да си поиграем на крале. Това няма да ни отнеме много време.

Господин Улф поклати глава с възмущение.

Една от трите жени с величествен вид пристъпи напред. Тя беше висока красавица с гарвановочерна коса, облечена в черна кадифена рокля, привързана на гърдите с множество сложно преплетени връвчици. Тя направи реверанс пред крал Фулрах и докосна за миг бузата си до неговата.

— Ваше Величество — каза тя, — вашето присъствие прави чест на нашия дом.

— Ваше Величество — отговори Фулрах и почтително наведе глава.

— Кралица Ислена — прошепна Силк на Дурник и Гарион. — Съпругата на Анхег. — Носът на дребния мъж потрепера от едва сдържано веселие. — Наблюдавайте я, когато поздравява Поулгара.

Кралицата се обърна и направи дълбок поклон пред господин Улф.

— Добре дошъл, божествени Белгарат — каза тя и плътният й глас потрепера от вълнение.

— Едва ли съм божествен, Ислена — сухо отвърна старият човек.

— Безсмъртни сине на Алдур — царствено продължи тя, без да обръща внимание, че я е прекъснал. — Най-могъщи вълшебнико в целия свят! Бедната моя къща трепери от вдъхващата страхопочитание мощ, която ти донесе между нейните стени.

— Хубава реч, Ислена — отбеляза Улф. — Имаше малко неточности, ала все пак е хубава.

Ала кралицата вече се беше обърнала към леля Поул.

— Здравей славна сестро — произнесе напевно тя.

— Сестра ли я нарече тя? — стресна се Гарион.

— Тя е мистичка — тихо каза Силк. — Занимава се по малко с магьосничество и се смята за вълшебница. Гледай сега.

С величествен жест кралицата протегна дланта си, върху която блещукаше зелен скъпоценен камък, и го подаде на леля Поул.

— Беше го скрила в ръкава си — прошепна Силк весело.

— Кралски дар, Ислена — произнесе леля Поул със странен глас. — За жалост мога да ти предложа единствено това в отговор.

И подаде на кралицата една кървавочервена роза.

— Откъде я взе? — попита Гарион удивено.

Силк му намигна.

Кралицата впери в розата поглед, изпълнен със съмнение, взе я, внимателно започна да я оглежда и очите й се разшириха. Лицето й пребледня, а ръцете й започнаха да потрепват.

Напред беше излязла втората кралица — дребна русокоса жена с красива усмивка. Без никакви церемонии тя целуна крал Фулрах, после господин Улф и топло прегърна леля Поул. Нейната привързаност изглеждаше проста и естествена.

— Порен, кралицата на Драсния — каза Силк и скулите му се изопнаха в някаква горчива самоирония. В този единствен миг — така ясно, сякаш всичко бе огряно от ярка светлина — Гарион прозря причината, поради която Силк понякога се държеше така странно. Внезапен прилив на съчувствие изгори гърлото му и едва не го задуши.

Третата кралица, Силар от Алгария, поздрави крал Фулрах, господин Улф и леля Поул с няколко кратки думи, произнесени с тих глас.

— Регентът на Рива не е ли женен? — попита Дурник, като се огледа наоколо, търсейки още една кралица.

— Той имаше съпруга — лаконично отвърна Силк, без да откъсва очи от кралица Порен, — но тя умря преди няколко години и му остави четирима сина.

— А — въздъхна Дурник.

В тронната зала влезе Барак и очевидно сърдит, с мрачно лице, закрачи към трона на крал Анхег.

— Добре дошъл у дома, братовчеде — каза крал Анхег. — Помислих си, че си се загубил.

— Семейни задължения — отвърна Барак. — Трябваше да разменя няколко думи с моята съпруга.

— Разбирам — рече Анхег и не попита нищо повече.

— Запозна ли се с нашите приятели? — поинтересува се Барак.

— Още не, лорд Барак — каза крал Родар. — Досега бяхме заети с обичайните формалности. — Той се изкиска и огромният му търбух се разлюля.

— Сигурен съм, че всички познавате граф Селайн — започна Барак. — А това е Дурник — ковач и смел мъж. Името на момчето е Гарион. Лейди Поулгара се грижи за него. Добър момък.

— Кога най-сетне наистина ще започнем? — нетърпеливо попита господин Улф.

Чо-Хаг, кралят на алгарите, заговори с необичайно тих глас:

— Нали знаеш за нещастието, което ни сполетя, о, Белгарат? Обръщаме се към теб за съвет.

— Чо-Хаг — раздразнено отвърна Улф, — говориш като герой в посредствена арендска епическа поема. Наистина ли е необходимо да използваш това „О“?

— Вината е моя, Белгарат — заяви разочаровано Анхег. — Аз извиках писари да записват какво се говори на нашите срещи. Чо-Хаг приказваше не само на теб, но и на историята. — Короната на краля се беше килнала и несигурно се подпираше върху едното му ухо.

— Историята е много търпелива, Анхег — каза Улф. — Не е необходимо да се опитваш да й направиш впечатление. Тя и без това ще забрави повечето от твоите думи. — Той се обърна към регента на Рива. — Бранд, мислиш ли, че можеш да ми обясниш всичко без прекалено много украшения?

— Боя се, че вината е моя, Белгарат — отговори с плътен глас мъжът в сивата одежда. — Изменникът успя да избяга с откраднатото от него заради моята слабохарактерност.

— Но ТО би трябвало да защитава само себе си, Бранд — каза Улф. — Дори аз не мога да го докосна. Познавам крадеца и зная, че не съществува начин, по който би могъл да му попречиш да влезе в Рива. Онова, което ме интересува, е как той е могъл да го докосне, без да бъде унищожен от неговата мощ.

Бранд безпомощно разпери ръце.

— Събудихме се една сутрин и НЕГО го нямаше. Жреците успяха само да отгатнат името на крадеца. Духът на бога-Мечка не пожела да ни каже повече. Тъй като ние знаехме кой е той, внимавахме да не произнасяме името му, както и името на онова, което открадна.

— Добре — каза Улф. — Изменникът умее да долавя думи по въздуха от голямо разстояние. Самият аз го научих как да прави това.

— Знаехме — кимна Брад. — Затова ни беше трудно да подберем подходящи думи за съобщението до тебе. Когато ти не дойде в Рива и моят пратеник не се завърна, аз си помислих, че се е случило нещо лошо. Тогава изпратихме хора да те намерят.

Господин Улф се почеса по брадата.

— Значи вината, че сега съм тук, си е моя — каза той. — Аз използвах вашия пратеник. Трябваше да предам нещо на едни хора в Арендия. Да, трябваше да постъпя по-мъдро.

Силк се прокашля и попита учтиво:

— Мога ли да добавя нещо?

— Естествено, принц Келдар — отвърна крал Анхег.

— Дали е напълно благоразумно да продължим този разговор на публично място? — попита Силк. — Мургите имат достатъчно злато, с което купуват уши на много места, а кролимите умеят да хващат мислите от умовете на най-верните воини. Онова, което човек не знае, не може да му бъде отнето, ако разбирате какво искам да кажа.

— Воините на Анхег не могат лесно да се купят — гневно отсече Барак. — А в Черек няма кролими.

— Може ли да се доверим на хората от прислугата и момичетата в кухнята? — поинтересува се Силк. — Аз съм откривал кролими на съвсем неочаквани места.

— В онова, което казва моят племенник, има нещо вярно — обади се крал Родар и лицето му доби дълбоко замислен израз. — Драсния има вековни традиции в събирането на сведения, а Келдар е един от най-добрите наши хора в това отношение. Той смята, че думите ни могат да отидат по-далеч, отколкото желаем, и мисля, че е умно да се вслушаме в съвета му.

— Благодаря, вуйчо — каза Силк и се поклони.

— Ти би ли могъл да проникнеш в този палат, принц Келдар? — предизвика го крал Анхег.

— Вече съм го правил, Ваше Величество — скромно отвърна Силк. — Около дузина пъти, дори повече.

Анхег погледна към Родар и вдигна вежди. Родар леко се изкашля.

— Това беше преди доста време, Анхег. Нищо сериозно. Просто изпитвах любопитство по един въпрос, това е всичко.

— Трябвало е само да ме попиташ — каза Анхег с леко оскърбен тон.

— Не желаех да те притеснявам — обясни Родар и сви рамене. — Освен това много по-голямо удоволствие ми доставя да получавам сведения по другия начин.

— Приятели — каза крал Фулрах. — Задачата, с която сме се заели, е твърде важна, за да допуснем дори и най-малката възможност да я провалим. Няма ли да е по-добре, ако бъдем свръхпредпазливи, вместо да рискуваме?

Крал Анхег се намръщи и сви рамене, после каза:

— Както желаете. Ще продължим тайно тогава. Братовчеде, би ли разчистил залата на стария крал Елдриг? Ще се преместим там. Постави стражи в коридорите около нея.

— Да, Анхег — отвърна Барак, взе дузина войници и напусна залата.

Кралете станаха от троновете — всички, с изключение на Чо-Хаг. Строен воин, почти толкова висок, колкото Барак, с бръсната глава и дългия кичур коса на темето, типичен за алгарите, излезе напред и му помогна да се изправи.

Гарион въпросително погледна Силк.

— Прекарал е някаква болест в детството си — тихо обясни Силк. — След нея краката му станали толкова слаби, че не може да стои без чужда помощ.

— Това не го ли затруднява да бъде крал? — попита Гарион.

— Алгарите прекарват повече време върху гърбовете на конете, отколкото върху собствените си крака — каза Силк. — Яхне ли кон, Чо-Хаг не се различава от най-умелия войник в Алгария. Воинът, който му помага, е Хетар, неговият осиновен син.

— Познаваш ли го? — попита Гарион.

— Аз познавам всички, Гарион. — Силк меко се засмя. — Хетар и аз сме се сблъсквали няколко пъти. Аз го харесвам, но предпочитам той да не знае това.

Към тях се приближи кралица Порен.

— Ислена кани мен и Силар в покоите си — обърна се тя към Силк. — Очевидно в Черек жените не се занимават с държавнически дела.

— Нашите черекски братовчеди имат слаби места, Ваше Величество — отвърна Силк. — Те са крайни консерватори, и разбира се, все още никога не им е хрумвало, че жените са човешки същества.

Кралица Порен му намигна с лукава усмивка.

— Надявах се, че ще имаме възможност да поговорим, Келдар, ала изглежда сега това няма да се случи. Предадохте ли съобщението ми на Лейла?

Силк кимна.

— Тя обеща, че незабавно ще ви пише — отговори той. — Ако знаех, че ще бъдете тук, самият аз щях да ви донеса писмото й.

— Това хрумване беше на Ислена — каза Порен. — Тя реши, че ще е хубаво, ако проведем съвет на кралиците, докато трае срещата на кралете. Искаше да покани и Лейла, но всички знаем какъв ужас изпитва кралицата на Сендария от пътуване по море.

— Дали досега по време на вашия съвет се е родило нещо от особена важност, Ваше Величество? — безгрижно попита Силк.

Кралица Порен направи гримаса.

— Всички седим и наблюдаваме как Ислена прави разни фокуси — изчезват монети, разни неща се появяват от ръкавите й, това е — отвърна тя. — Или пък предсказва бъдещето. Силар е прекалено учтива, за да се възпротиви, аз пък съм най-млада, затова от мен не се очаква да приказвам кой знае колко. Всичко е ужасно скучно, особено когато изпада в транс с ония глупави кристални топки. Лейла смята ли, че може да ми помогне?

— Повече от всички останали — увери я Силк. — Обаче трябва да ви предупредя, че вероятно нейният съвет ще бъде твърде категоричен. Кралица Лейла е мила земна душа и понякога се изразява прекалено директно.

Кралица Порен се изкиска дяволито.

— Всичко е наред. В края на краищата аз отдавна съм пораснала.

— Разбира се — рече Силк. — Просто исках да ви подготвя, това е всичко.

— Подигравате ли ми се, Келдар? — попита тя.

— Нима бих направил това, Ваше Величество? — попита Силк с напълно невинно лице.

— Смятам, че бихте — отговори тя.

— Идваш ли, Порен? — попита кралица Ислена някъде отблизо.

— Веднага, Ваше Величество — заяви кралицата на Драсния. Пръстите й отпратиха кратко послание към Силк: „Каква досадница!“

„Търпение, Ваше Величество“ — предаде й с жестове Силк.

Кралица Порен послушно последва величествената кралица на Черек и кротката господарка на Алгария и трите напуснаха залата. Очите на Силк я проследиха и върху лицето му отново се плъзна одевешният самоироничен израз.

— Другите тръгват — деликатно каза Гарион и посочи към алорнските крале, които тъкмо излизаха.

— Добре — каза Силк и бързо пое след тях.

Гарион се присъедини към края на групата. Отправиха се през студените коридори към залата на крал Елдриг.

Сдържаният глас в ума му прошепна, че ако леля Поул го зърне, вероятно ще изнамери някакви причина да го отпрати.

Докато се бавеше в края на процесията, погледът му улови мигновено, дебнещо движение в дъното на един от страничните коридори. За момент зърна фигурата на мъж — обикновен черекски войник с тъмнозелена наметка. Гарион спря да погледне още веднъж, но човекът със зелената наметка беше изчезнал.

Леля Поул стоеше със скръстени ръце пред вратата на залата на крал Елдриг.

— Къде отиваш? — каза тя.

— Ами… не знам — отвърна той колкото се може по-невинно.

— Ясно — рече тя и се обърна към Барак. — Съветът вероятно ще трае много дълго и Гарион ще се отегчи до смърт. Има ли някакво място, където да може да се развлича, докато дойде време за вечеря?

— Лельо Поул! — възпротиви се Гарион.

— Може би в оръжейната? — предложи Барак.

— Какво ще правя там? — попита Гарион.

— Може би предпочиташ кухнята и мръсните съдове? — многозначително се поинтересува леля Поул.

— Знаеш ли, май предпочитам оръжейната.

— Така си и помислих.

— Тя е в другия край на ей онзи коридор, Гарион — обясни му Барак. — Стаята с червената врата.

— Тичай, скъпи — каза леля Поул. — И внимавай да не се порежеш.

Гарион се навъси и бавно пое по коридора, който му беше посочил Барак. Дълбоко преживяваше несправедливостта на създалото се положение. Стражите, които бяха поставени пред залата на крал Елдриг, правеха подслушването невъзможно. Гарион въздъхна и продължи самотната си разходка към оръжейната.

Ала една част от ума му беше заета с размисъл по някои въпроси. Въпреки упорития му отказ да приеме възможността, че господин Улф и леля Поул в действителност са Белгарат и Поулгара, поведението на алорнските крале показваше, че поне те със сигурност вярват в това. Пък и как се беше появила розата, която леля Поул беше дала на кралица Ислена? Като оставим настрана факта, че розите не цъфтят през зимата, откъде леля Поул можеше да знае, че Ислена ще й подари зеления скъпоценен камък, за да е приготвила розата предварително? Той съзнателно избягваше да мисли върху възможността, че леля му просто е създала цветето от нищото.

Коридорът, по който вървеше, потънал в мисли, беше мрачен. Горяха само няколко факли, поставени в железни обръчи но стените. Тук-там имаше отклонения — тъмни, неосветени отвори, които се простираха далеч в мрака. Почти беше стигнал до оръжейната, когато до ушите му достигна слаб звук. Без да знае защо, Гарион се вмъкна в един от проходите и зачака.

Мъжът със зеленото наметало се показа в осветения коридор и се огледа крадешком. Беше обикновен наглед мъж с къса пясъчноруса брада и вероятно можеше да се разхожда навсякъде из двореца, без да привлече ничие внимание. Ала поведението му, дебнещите му движения разкриваха по-ясно от всякакви думи, че извършва нещо, което не е позволено. Мъжът тръгна по коридора към скривалището на Гарион и момчето се отдръпна в закрилящата го тъмнина. Когато отново подаде внимателно глава, мъжът бе изчезнал и нямаше никаква възможност да се разбере в кой от всички тъмни странични проходи е потънал. Вътрешният глас на Гарион му прошепна, че дори ако каже на някого за това, възрастните няма да го послушат. Трябваше да разполага с нещо повече от несигурното чувство на съмнение, ако не желаеше да го сметнат за глупак. Всичко, което можеше да стори засега, беше да си отваря очите на четири за мъжа със зелената наметка.