Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (8)

6.

Четири месеца по-рано.

Минеаполис, Минесота

Жертвите на изгаряния бяха най-неприятното, като рибешка кожа, оставена прекалено дълго на скарата. Пациентът пристигна упоен и беше откаран от линейката направо в спешното отделение. Алис Дънбар наблюдаваше суматохата от сини престилки, суетящи се наоколо, докато сестрите от спешното поемаха контрола над пациента от уморените фелдшери. Една престилка се откъсна от кавалкадата, за да обработи документите; три други останаха с пациента, за да избутат носилката до асансьорите и да изпратят доставката в отделението по изгаряния.

Като администратор на шоковата зала, Алис можеше да наблюдава всичко това от известна дистанция. Поддържаше работата на машината на здравеопазването: прием, осигуровки, графици, спешни случаи, присъстваше на административни срещи, дискусии, личностни конфликти, определяне на бюджета — всичко това бе част от ежедневието й. Работата нямаше много общо с техническите й умения, но това бе станало традиция през повечето от изминалите шест години. Като бивш системен анализатор и разследващ измами за „Джеймърсън“ ООД, притежаваната от британци компания за оценяване на риска, компютърните й умения се бяха оказали невероятно ценни. Досега този талант минаваше незабелязано и безплатно, докато персоналният компютър на един колега не бе създал проблем. Оттогава Алис се превърна в безплатният компютърен гений в администрацията на спешното отделение.

Беше избрала Минеаполис съвсем случайно, но донякъде и заради шоуто на Гарисън Кейлър, което я бе накарало да повярва, че там се живее добре. Едно здравословно място да отгледа дъщеря си. Но също и защото имаше силна театрална трупа — включително „Шекспир в парка“. Естествено, ако Програмата изобщо някога се заемеше да я търси, Роланд Ларсън щеше да се спре първо на градовете, където играеха Шекспир. Знаеше прекалено много за нея.

През последните шест месеца Алис бе червенокоса — доста убедителен цвят, имайки предвид, че е изкуствен. Под червеното бе естествено руса. Опитваше да понапълнее, но без успех — обмяната и нервите изгаряха всичко. Резултатът бе едно изпито лице, хлътнали очи, изпъкнали скули. Неприятно, мислеше си тя. Изглеждаше леко бледа вероятно защото не можеше да стои навън толкова, колкото й се искаше, просто защото вътре се чувстваше в по-голяма сигурност. Те бяха някъде там, отвън. Никога не ги забравяше, нито за секунда. Нито под душа, нито когато си лягаше, нито сега, докато работи в „Св. Лука“. Очаквай всеки по всяко време. Тази мантра й беше набивана по време на цялото й обучение в Програмата. Можеше да се сприятелява, но не можеше да се доверява. Забранено й бе да споделя. Живееше като лудите горе, на шестия етаж в болницата — уединено, изолирано, самотно. Но не и Пени.

— Новият уебсайт е станал готин, нали?

Това беше Тина, милата Тина, която работеше като неин помощник. Тина, чиято работа бе да се рови из купищата документация, но която вършеше това с усърдието на куче, ровещо в пясъка. Съвършената Тина с перфектно тяло, прекрасни деца и отличен съпруг. Имаше моменти, когато Алис би дала мило и драго да се размени с нея.

— Какъв уебсайт?

— На детската градина — отвърна Тина. — Тръгна през уикенда. Такива сладки снимки! Трябва да се погледнеш с Пени в музикалния кът. Изглеждате страхотно! И да ти кажа, харесва ми, че споменават само малките имена. Знаеше ли го?

Ушите на Алис започнаха да бучат, сякаш бе застанала твърде близо до реактивен самолет. Смътно се сещаше за музикалния кът.

— Четеш ли някои от имейлите, които ни изпращат? — Тина се зае с клавиатурата на компютъра, за да отвори сайта. — Най-страхотната част е… — Тя завъртя монитора така, че Алис да може да вижда.

В малко квадратче на екрана Алис видя играещи деца и незабавно разбра, че картината е от уебкамера, работеща на живо.

— Да не са се побъркали? — викна високо тя. Изтърва купчината документи, които държеше, и хукна по коридора, по който току-що бяха приели пациента с изгарянията. Усещаше, че гори.

* * *

Тина наблюдаваше през вътрешния прозорец на кабинета. Извика, но гласът й бе заглушен от дебелото стъкло.

Случайно бе оставила компютъра си включен. След минути Алис влезе в кадър, сграбчи Пени и погледна в камерата с лице, което изразяваше такава уплаха, че Тина потръпна и се отдръпна от екрана.