Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (10)

8.

Ларсън изкачваше стълбите към етажа по две наведнъж, докато значката му на федерален служител се удряше в джоба на палтото му. Бесният ритъм, в който биеше сърцето му, не се дължеше единствено на напрежението от тичането. Беше притеснен още като пристигна в Минеаполис. Компанията за коли под наем отказа да извърши разплащането с кредитната му карта, освен това трябваше да заобикаля поради строителни работи. Учестеният му пулс и потните му ръце говореха само едно: Хоуп Стивънс. Молеше се да не е прекалено късно.

На адреса, който Съндърланд му предостави, Ларсън се изправи пред група зле паркирани полицейски автомобили и мигащите светлини на не една, а две линейки. Свлече се по стената, разбираше, без да му бъде казано. Всеки детайл в тази сцена загатваше, че е пристигнал твърде късно.

Влажният есенен въздух го връхлетя. Подуши дим — на горящи дърва, на гниещи листа, на долнокачествена пура. В Минесота листата бяха опадали седмици преди тези в Чикаго и месец преди Сейнт Луис.

Стигна до отворената врата на един апартамент в горната част на стълбището. Забави се, докато чакаше полицай от Минесота да асимилира документите му, и веднага след това се втурна напред.

Разбута навалицата и се озова вътре.

— Кой е главният? — попита той постовия пред вратата.

Той му посочи мъж, коленичил до проснатото тяло на възрастна жена. Междувременно трупът се снимаше от човек на криминолозите — фотографка към трийсетте, която се стовари на ханша си, докато приклякаше край жертвата.

Роклята на мъртвата бе вдигната нагоре по бледите й крака и разкриваше варикозни вени, които лъкатушеха като ластарите на лоза. Синина с цвят на черно грозде на шията й говореше, че е била удушена. Паниката, обзела Ларсън, започна да отстъпва място на облекчението.

— Коя, по дяволите, е тази? — попита той.

— Кой пита? — Детективът, който стоеше до телефона, го измери с очи. Изглежда, бе прекарал доста време на слънце през отпуска си. Обветреното му лице бе загоряло и се лющеше. Човек не можеше да получи такъв тен в Минеаполис. На врата му имаше следи от пресни ухапвания на комари. Ларсън предположи, че е бил във Флорида или може би на Юкатан. Беше се върнал най-много преди ден-два. Ларсън се представи.

— Детектив Денис Мандърли. — Носеше гумени ръкавици и пропусна ръкуването. Беше облечен цивилно, както и Ларсън. Пристъпи напред и внимателно взе да проучва документите му. Носеше очила за четене, които не искаха по никакъв начин да се закрепят на носа му. — Въпросът ви няма отговор.

Ларсън крадешком погледна номера върху вратата на апартамента: ЗС. Беше сбъркал.

Не бе сигурен какво става, но неприятното усещане го завладя отново.

— Сгрешил съм вратата — каза той. — Аз съм по-нататък по коридора.

— Изчакай за секунда. — Ако се съдеше по акцента му, Мандърли вероятно бе израснал по източното крайбрежие — Бостън или Бронкс. — Трябва ми малко повече информация.

— Първо трябва да се уреди между шефовете. Бих ти казал, ако можех.

Мандърли го изгледа с изражение, което казваше: „Сигурен съм, че щеше да го направиш“.

— Сбъркал съм апартамента. Грешката е моя. — Ларсън се извърна към вратата.

Мандърли му извика да спре.

— Моите хора са и там, в апартамент ЗД. Няма да припариш, докато ти или някой от шефовете ти не обясни на мен или на моя началник откъде са се появили тези два трупа.

Два трупа. Тези думи изместиха всичко останало.

Ларсън изхвърча от стаята надолу по коридора, профуча покрай цивилния полицай на вратата и влетя в семпло обзаведена дневна, където рязко спря, зашеметен от вида на разперилата ръце жена на пода. Синя постелка за тренировки бе отбелязана с четири номерирани флагчета, забодени в килима. В дъното блещукаше синият екран на телевизора.

На Ларсън му се стори, че разпознава тялото. Гръдният кош и коремът на жената бяха разпрани от зърната до пъпа. От нея бе изтекла тъмна, ръждивокафява кръв и се бе съсирила в грамадна желирана плака, наподобяваща изтекъл от свещ восък. Навсякъде се усещаше отвратително позната миризма — воня, която дори отвореният прозорец не можеше да изгони.

— Шериф! — изкрещя Мандърли само на стъпка зад него.

Ларсън трябваше да се увери, че е тя, преди да го извлекат навън. Тънките като бръснач прорези не се нуждаеха от съдебен патолог, за да бъдат определени правилно. Изблъска някакъв служител от криминологията, опитвайки се да види лицето на жертвата.

Падна на колене, когато едрият юмрук на Мандърли се стовари в тила му. Ларсън погледна през рамо ръката му и каза:

— Дай ми една минута. Шейсет секунди. После ще продължим.

Лицето на Мандърли се бе зачервило от тичане и яд, но щом погледите им се срещнаха, го остави и отстъпи назад.

Пластичната хирургия бе най-добрият приятел на защитения свидетел, макар Хоуп да се кълнеше, че никога няма да прибегне до нея. Имплантанти в брадичката, бузите, гърдите и задника; ботокс; цветни контактни лещи; зъболекарска намеса; лазерно епилиране и въображението на хирурга можеха толкова радикално да променят външния вид на човека, че единствено специалист от лабораторията можеше да потвърди интервенцията. Пренебрегна цвета на косите, притисна брадичката, за да изглежда плоска, носа — по-широк, дръпна скулите, продължавайки да се пита възможно ли бе да е тя.

Използва химикалката си, за да отстрани косата от шията. Ушите бяха също толкова индивидуални, колкото и отпечатъците от пръсти. Дясното ухо изглеждаше естествено, очевидно недокоснато от хирург. Не принадлежеше на Хоуп Стивънс. Веднъж Ларсън бе прекарал часове, наблюдавайки я, докато спи. Това не бе нейното ухо. Отдъхна си.

Сега се чудеше какво обяснение да измисли и се поколеба за миг, докато съчини лъжата.

— Ръкавици? — помоли той служителя.

Не обърна никакво внимание на Мандърли, който не се стърпя и попита:

— Какво, по дяволите, правиш на моето местопрестъпление, заместник-шериф?

— Ръкавици — повтори нареждането си Ларсън, раздвижвайки пръсти в очакване на поръчката.

— Ако възнамеряваш да местиш главата й, забрави — каза Мандърли. Но явно бе одобрил ръкавиците, защото служителят постави един чифт в очакващата ръка на Ларсън.

Той надяна ръкавиците, разтвори единия клепач и докосна повърхността на окото, търсейки липсващата контактна леща.

— Името на жертвата? — попита Ларсън.

— Не съм в настроение да правя подаръци — отвърна Мандърли. — Ще поговорим отново, когато стигнем в участъка, след като шефът ти е говорил с моя.

Ларсън смъкна ръкавиците и ги остави да паднат. Извади документите си и ги подаде на Мандърли. Започна да обяснява:

— Мислехме… общо взето… съдейки по това, което чухме за престъплението… адреса… че вероятно познаваме жертвата. Но явно сме сбъркали.

— Дай да се изясним. Пристигаш тук с желание да ни сътрудничиш, но променяш решението си, след като си видял лицето й?

— Защо старата жена? — попита Ларсън. — Някаква теория затова?

— Защо кръст от циците до оная работа? — Мандърли напипваше истината. — Това пасва на профила на онзи, когото търсите ли?

Ларсън се замисли как да изиграе този ход. Ротем му бе поставил задачата да проследи Марковиц и нямаше никаква представа за намеренията му; ако нещата стигнеха до шефовете, което нямаше как да стане преди понеделник сутрин, всичко това можеше да го натопи.

— Собственик ли е на апартамента, или е наемателка? — попита Ларсън.

— Току-що дойдохме. Ще ни дадеш ли минутка първо да я опаковаме?

— Обзалагам се, че е наемателка.

— Да не би да ми казваш, че е станала грешка?

— Много вероятно. Доста си приличат.

— Тази и коя друга?

Ларсън поклати глава, изразявайки нежеланието си да споделя повече.

— Да, точно това си помислих и аз — каза Мандърли. — Предполагам, че имаш теория за съседката?

— Възрастна жена като нея… вероятно отдавна живее в блока. Когато тази тук се е оказала проблем, той се е обърнал към по-възрастната за това, което му е трябвало.

— И какво може да му е трябвало?

— Става дума за наемни убийства — обясни Ларсън, избягвайки истината. — Възложено ми е да ги спра. Този бръснач… — Ларсън посочи разрезите. — Виждали сме го и преди.

— Ние също — каза Мандърли.

Ларсън се изправи, замаян от изтощение. Но не бяха физическите предизвикателства, а тази информация бе това, което го накара да се препъне.

— Какво значи това?

— Имаме подобно убийство, бръснач като този тук, по-рано днес. Допускам, че си имаме работа със сериен убиец. — И добави: — А и ми се струва, че вие, федералните, сте изпуснали такъв. Прав ли съм?

— Другата жертва има ли някаква прилика с тази? — Ларсън посочи мъртвата жена на пода.

— Всъщност не. По-възрастна, по-ниска с десетина сантиметра. Като цяло изглежда по-дребна.

Ларсън усети, че леко се отпуска. Хоуп можеше да изглежда състарена, но нямаше как да е станала по-дребна. Съндърланд бе подсказал мястото, където работеше.

— Случайно да не е от персонала на болница „Свети Лука“?

Изражението на Мандърли издаде изумлението му.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Трябва да говоря с разследващия детектив — каза Ларсън.

Мандърли се изправи и приближи лице към него.

— Стои пред теб — изрече той. — Имах един дълъг шибан ден, приятелче, а ти току-що го удължи още повече. Идваш с мен в участъка. Ако трябва, ще ти сложа белезници, за да те отведа там — каза той. Двама наежени униформени се приближиха към тях. — Ще го направя!

* * *

— Тъпото копеле е попаднало в грешната тоалетна — обясни Мандърли.

Бяха изминали почти два часа сред познатия мирис на изкипяло кафе и мъжка пот. Стаите на ченгетата не се различаваха особено, бяха еднотипни. Беше минало време, откакто Ларсън не бе влизал в истински полицейски участък, тъй като денят му обичайно минаваше в обикаляне по федерални институции. Но характерното осветление, тихото жужене на принтери и копирни машини, щракането на клавиатурите и приглушените разговори бяха почти същите.

Мандърли и Ларсън се бяха настанили в доста голяма конферентна зала, застлана със сив килим, и с овална маса за осем души в средата. Единственият прозорец вероятно разкриваше приятен изглед, но щорите бяха спуснати. Компютър и клавиатура, чиста бяла дъска, два телефона и мултимедиен проектор съставляваха по-значителната част от електрониката в помещението. Видео и телевизор, поставени върху малка масичка на колелца, бяха в центъра на вниманието на двамата мъже.

— Работата е там — каза Мандърли, — че от болничното облекло излизат добри пижами, а този склад в спешното е най-често плячкосван. Облекло, антибактериален сапун, такива боклуци. Администрацията се захваща с проблема и научава, че за смешно малко пари може да бъде монтирана безжична уебкамера, която да следи за кражби. Този ненормалник я вкарва вътре да върши каквото си е наумил, без да има представа, че го наблюдава охранителна камера.

В безмълвното движение на екрана убийството се случваше отново и отново.

— Или е извадил невероятен късмет, или предварително го е проучил и е рискувал, но винаги е с гръб към камерата. Никъде не се вижда лицето му.

— Други видеозаписи?

— Имат камери навсякъде на входа на спешното отделение, защото бедите винаги започват оттам. Но този тип е влязъл през главното крило. Разполагаме само с профила му, докато седи на един стол и зяпа жертвата, но това е всичко. Що се отнася до качеството, направо е отвратително.

В действителност образът от уебкамерата не впечатли Ларсън. Размазваше се при всяко бързо движение, а в момента, когато убиецът замахваше да пререже гърлото й, изглеждаше сякаш някой е размазал вазелин по лещата на камерата.

— Върни го — нареди Ларсън; в гласа му нямаше и нотка учтивост. Струваше му се зловещо да наблюдава повтарящия се момент на нейната смърт.

При четвъртото гледане Ларсън пое дистанционното от детектив Мандърли — това бе символична размяна на властта. Определена част от двайсет секунди изгледа повече от десет пъти. Накрая каза:

— Не мога да разчета нищо, а ти?

— Будалкаш се, нали?

— Имате ли някакво дружество или център на глухите в града?

— Училището за глухи „Метро“ — отвърна Мандърли. — Един от капитаните ни… — каза той в отговор на смаяното изражение на Ларсън — детето му ходи там. Изнасят музикални вечеринки всяка Коледа. Всъщност си е направо страхотно.

— Можем ли да доведем някого от тях тук?

На Мандърли не му трябваше много време да разбере молбата.

— Мамка му! — извика той и на загорялото му лице се разля усмивка. — Това е гениално, мамка му!

Два часа по-късно в ръката на Ларсън имаше билет за града, безмълвно изречен на видеото от жената, която всеки момент щеше да бъде убита.

Сейнт Луис.

Обратно там, откъдето беше започнал.