Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (11)

9.

Останал само по риза, Паоло се отпусна на колосаните бели чаршафи в мотела на летището и изгаси звука на телевизора. На екрана се виждаше запис на инструкторка по йога в розово трико, точно като това, което носеше жената в апартамент ЗД. Инструкторката се извиваше настрани, навеждаше се напред и на практика допираше носа си в пода. Но начинът, по който стегнатият й малък задник се вирваше към тавана, бе това, което караше сърцето на Паоло да играе.

Махна малката хартиена опаковка от новото бръснарско ножче и заоглежда чудотворното острие на жълтеникавата светлина на нощната лампа. Части от лицето му се отразяваха в стоманата на мъничкото острие — едното око, зъбите, другото око. Беше отслабнал през последните месеци, лицето му се бе опънало неестествено над острите скули, също като лицето на мумия. Тъмните очи бяха хлътнали дълбоко навътре в очните кухини, а наситеният им кафяв цвят можеше да бъде доловен само ако насочеше глава към светлината. Въпреки изражението на мъченик, никога досега не се бе чувствал в такава форма, толкова силен и толкова бърз.

Беше приел, че престъплението и наказанието вървят заедно. Вината даваше път на изповедта. Не чувстваше болка, нито вътрешна, нито някаква друга, когато правеше тези неща на другите, само когато ги правеше на себе си. Без болката нямаше изкупление. Тя потвърждаваше, че то съществува.

Провери острието. Обичаше го и го ненавиждаше.

Отпусна глава върху възглавниците и погледна над еректиралия си член към екрана, където розовото трико продължаваше да се извива. Можеше да си представи жената, която бе убил, да имитира тези движения. Можеше да я подуши.

Разкопча ризата си. Тя се разтвори и откри десетки ръбести белези. Някои бяха розови и пресни, други — тъмни, отдавнашни. Някои бяха нанасяни повторно и сега се издигаха на няколко милиметра от останалата тъкан.

Под приглушения блясък на лампата той притисна острието до незасегнато място на корема си и натисна, отначало леко, после по-силно, докато кожата не се разцепи и отдели от острието. Стисна зъби, загледа се в телевизора и се погали.

Натисна острието по-силно, прокарвайки дълга към шест сантиметра червена бразда. Екстазът го заля и Паоло изпусна острието, пометен от вълна на облекчение. Усети оттичащото се напрежение, сякаш под него бяха отворили канал. Затвори очи и въздъхна.

По-късно, когато си направи труда да се погледне, осъзна, че е стигнал малко далеч с острието. В този момент розовото трико лежеше по гръб и изпъваше крака нагоре и встрани. Беше прекалил. Раната се нуждаеше от марля и лейкопласт, каквито си носеше, където и да отиде.

За миг не беше сам. За миг не бе сторил нищо лошо. За миг изпита единение със света и собственото си място в него. Тези усещания щяха да преминат, щяха да го напуснат през следващите няколко часа — беше му се случвало достатъчно пъти, за да знае. Убийството можеше да се завърне в сънищата му, споменът можеше да се задържи в течение на дни, даже на седмици. Това, че я беше изчукал, докато тя умираше под него, само влошаваше нещата: неговият момент на сътворение бе нейна гибел. Но той се възползваше от възможностите, които му се предоставяха, и по-късно си плащаше, както направи и сега.

По-късно вероятно щеше да си почине, но сега адреналинът от острата болка го държеше. Понякога оставаше буден дни наред, без да мигне, без да се обезпокои от нещо, без да разбира защо го прави. Не можеше да си спомни кога беше ял за последно и си напомни да хапне нещо, преди да продължи.

На флуоресцентната светлина намокри една кърпа и се почисти.

Сресал назад черната си коса, той излезе от стаята за единствената вечеря, като си представяше — палачинки с чаша горещо кафе и застаряваща червенокоса жена в плътно прилепнала риза, която щеше да го нарече „сладур“.

Няколко капки кръв се отцедиха и изцапаха ризата му въпреки лейкопласта. Не го забеляза, тялото му бе вдървено и далечно. Съзнанието му вибрираше. Отново се почувства наред. И това бе единственото, което имаше значение.