Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (60)

57.

Ларсън омота и запуши устите на тримата пазачи. Последно завърши с онзи в безсъзнание отвън; прекоси пътя и пое нагоре по хълма тъкмо навреме, за да забележи поредното пристигане на три автомобила. Фаровете им се плъзнаха по върховете на дърветата; докато напредваха, светлината танцуваше и преминаваше от корона на корона. Кралските особи на престъпността, ако информацията на Ротем бе вярна.

Отчаян, че е загубил толкова време и енергия, Ларсън се питаше къде може да са скрили Пени. Претърсването на влекача не бе довело до нищо.

Измъкна се изпод няколко храста и хукна по една открита ливада, разделяйки вниманието си между къщата, покрайнините на ливадката и възможността от появата на пазачи, хора, камери или кучета.

Долови движение доста след площадката и малко отляво, преместваше се отдясно наляво. Просна се върху влажната трева.

Самотна, тъмна фигура — жена, реши той, като съдеше по походката — премина бързо между две широки бели петна — ямите с пясък, сети се Ларсън. Леко се вдигна на ръце и забеляза масивен покрив, доста встрани от очертанията на игрището за голф. Конюшня.

Жена, без фенерче, тръгнала към конюшнята. Почти полунощ… Ексцентрично, слабо казано. Хрумна му думата „потайно“.

„Да нагледа спящите деца?“ — запита се той.

Още една кола спря пред резиденцията, още един пътник слезе. Това правеше петима или шестима през изминалите десет минути.

Тогава на алеята за картове на не повече от десетина метра се появи мъжки силует. Ларсън извърна лице от мъжа, за да прикрие белотата на кожата си, като едновременно притисна ръце към земята. Замръзна.

Съдейки по звука, Ларсън определи, че мъжът продължава да върви. Ларсън се приготви да бъде открит и помисли за набег към гората.

— Кати! — извика мъжът.

Ларсън забеляза, че жената в далечината спира. Като че ли мислеше да се обърне, но после продължи надолу и извън полезрението му, към конюшнята.

— Мамка му! — Мъжът явно се отказа.

Подметките на обувките му затъпкаха пясъка по пътеката, когато с бързи крачки се насочи обратно към резиденцията.

Размененият телефон завибрира в джоба му. Ларсън се претърколи настрани, за да го скрие напълно под себе си, притиснат към земята и смълчан.

Стъпките спряха.

— Кой е там? — извика мъжът по посока на Ларсън. Но собственият му телефон изчурулика и той отговори.

Мъжки глас обяви в слушалката: „Всички посетители пристигнаха и са настанени“.

Стъпките на мъжа заглъхнаха, докато се отдалечаваше обратно към резиденцията.

Ларсън пълзя още трийсетина метра, докато достигна малка горичка. Добре прикрит, той извади мобилния телефон и прочете съобщението, изпратено от собствения му телефон.

Двама мъже по дърветата. Полиция?

От една страна, съобщението идваше тъкмо навреме, от друга бе смущаващо. Ако тя беше в служебния микробус, не трябваше ли да разбере дали мъжете са полицаи или не?

Разкъсван от колебание между съобщението и интуицията си, че жената, която току-що бе видял, ще го отведе до Пени, той стигна до края на гората и забърза след нея към конюшнята.

Съвършено място да скриеш дете, помисли си той. Всички малки момиченца обичат коне, а странните звуци откъм конюшнята нямаше да привлекат внимание. Нямаше да изненадат никого.