Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (63)

60.

Единственото, което Пени виждаше, бе светлината, проникваща през процепите. Прашен въздух, както ставаше, когато мама тупаше чаршафите пред прозореца, малки искрици светлина, като светулки. Нещо студено и влажно, върху което бе седнала в новия си затвор. Сладникав аромат на дърво, примесен с други, непознати и неприятни за нея миризми. Кисело. Остро. Метален привкус в хладния въздух.

Къде се намираше?

Ушите й пищяха, пръстите на краката й бяха изтръпнали, тоест изобщо не ги усещаше. Трябваше да пишка, беше зверски жадна и стомахът й къркореше от глад. Страхуваше се от тъмното и затвори очи; собствената тъмнина й се стори по-поносима от пълния мрак, който цареше около нея. Тишината бе като сюнгер, попиваше всеки намек за живот, дори звука от собственото й дишане.

После, когато се осмели да отвори очи и да се изправи с лице срещу демона на врага, който от толкова време я караше да затваря вратата на гардероба, преди да си легне, видя някакъв силует бавно да придобива очертания. Затаи дъх.

Не беше сама.