Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (39)

36.

Ларсън плъзна на бара снимката на Марковиц и я задържа там за малко. После я прибра обратно в джоба си и каза:

— Може би в „Пясъчния долар“?

— Единствените, които съм виждал от „Пясъчния долар“ — каза Монтгомъри, без да се замисля, — са хора от градски тип, чието място не е тук. Влизат и излизат по това време на нощта и дори по-късно. Не можеш да ги видиш извън къщата през деня. Храната си я поръчват.

— Оттук?

— Ние сме единствените в града.

— Двама ли са?

— Да, но поръчват храна за трима. Може би е за този — каза той и посочи сакото на Ларсън.

— Детска храна или за възрастни?

— Доколкото знам, за възрастни.

— Случвало ли се е да обикаляш и резиденциите?

— Аз съм цялата охрана на острова, ако това те интересува. Така че да. Когато наемат къща, гостите ми дават по нещичко и аз я наглеждам. Това е всичко. Почиващите тийнейджъри са най-голямата грижа. Най-близкото, което може да мине за престъпление тук, го наричаме ПДБ — пиян до безсъзнание.

Той вдигна чашата си и отпи прилична глътка.

— От Коледа до Великден сме пълни почти 90 процента. Може да се каже, че сме роднини. От време на време някой разярен съпруг, въоръжен със стик за голф или тенис ракета, тръгва да си отмъщава. Углавно престъпление. През последните пет години сме имали няколко счупени носове, като нарушителите са задържани в момента на извършване на деянието, и може би дузина с наранено его, това е всичко.

— Говори добре… за теб.

— Струва си. Сигурно е. Дават добри пари за осигуровки и пенсии, въпреки че едва ли ще живея толкова дълго, че да се възползвам. През половината от годината посещаемостта пада до около 20 процента. По това време все едно сме на призрачен остров с денонощен бар, но мен това ме устройва.

Той вдигна джина отново и отпи до топящите се бучки лед.

— За отсъстващите приятели — повтори тоста си.

— Има ли поръчка за вечеря днес? Монтгомъри примигна няколко пъти със сълзящите си очи. Ларсън бутна настрана това, което бе останало от рома, за да може барманът да почисти. Въпреки красотата, това беше последното място, където би искал да се озове след 20 години.

— Чакаме поръчка. Всеки обяд, всяка вечеря. Обаждат се, за да проверят специалитетите.

— Ще провериш ли заради мен?

Монтгомъри не изглеждаше доволен. Но слезе от стола пред бара и изчезна зад вратата към кухнята. След няколко минути се появи и отново го яхна.

— Ако се ебаваш с мен — каза Монтгомъри, — по-добре спри.

— Не се ебавам.

— Поръчката за вечеря за трима е променена на двама преди десет минути. Но предполагам, че ти вече си знаел. Какво става тук, шериф?

Ларсън нямаше представа за какво говори, но не каза нищо, за да го опровергае.

— Как точно да стигна до „Пясъчния долар“?

— Южния край на острова — посочи той. — Собственици са италианската фамилия Валенти. Но я ползват най-вече техни приятели. Има няколко къщи там, но почти всички са на голямо разстояние една от друга. Не отговори на въпроса ми какво е направил този тип. Защо щатски шериф е заинтересован?

— Заместник-шериф — поправи го Ларсън. — Да, не ти отговорих.

— Ей, мога да пазя тайна.

— Сигурен съм, че можеш — каза Ларсън. — Има ли някакъв начин да разберем дали някой от тях е напуснал острова?

Монтгомъри не отговори. Поне не веднага. Вместо това даде знак на бармана, който му донесе телефон. Набра трицифрен номер и изчака.

— Чарли — каза той, без да си даде труда да се представя. — Тук ли е лодката на Валенти?

Замълча, докато слушаше какво му казват, и попита:

— Какво? Преди няколко минути, прав ли съм? — продължи, след което спря отново. — Така си и мислех.

Затвори, бутна телефона и пийна от чашата си.

— Един от твоите хора е изкарал лодката преди по-малко от пет минути.

— Ето ти и променената поръчка.

Ларсън погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Оправи сметката с бармана и използва единствения обществен телефон в хотела да се обади на Томи Томелсън, но се свърза с гласовата му поща. После опита да се свърже и с Хоуп, но попадна в претоварена мрежа. Операторът му каза да опита отново.

Когато Ларсън се върна в бара, Монтгомъри се бе облегнал назад и непохватно рисуваше фигурки върху изпотената чаша. Ларсън се оплака от мобилните услуги на острова.

— Всичко е божа работа тук — съгласи се Монтгомъри. — Имаше един превозвач, който беше по-добър от другите, но бога ми, не се сещам кой беше.

— Кога си получават ястията?

Загоряла възрастна жена с опъната от много пластични операции кожа, гледаше Ларсън и пиеше бистър коктейл. Запита се какво ли означава това, че седемдесетгодишни бабички се опитват да го свалят. Той се подсмихна неловко.

— Всяка вечер в седем часа — каза Монтгомъри и провери часовника си. — Имаш да убиеш десет минути.

На Ларсън не му допадна особено подборът на думите.

— Кой я доставя?

— Тази вече сигурно е Орландо.

— Не му казвай нищо за това. Искаме доставката да протече както всяка вечер.

— Разбрах — каза Монтгомъри. — В южната част на плажа има път отдясно. Следвай го, докато свърши. „Пясъчния долар“ е вторият отляво. Означен е. Искаш ли голф карта ми?

— Ще вървя пеша.

— Орландо ще пристигне с неговия карт няколко минути преди седем — каза възрастният човек. — Не прави нищо, преди да си е отишъл, разбрано? Той е добро дете. Не му трябват неприятности.

Стиснаха си ръцете и Ларсън си тръгна.