Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (30)

28.

Паоло замахна с една палета и разби прозореца на гърба на ветеринарната клиника „Мейсън Ридж“. Отвътре изригна кучешки лай. Чу пронизителния вой на алармата и се разбърза. Този тип предградия, особено в търговския район, бяха под постоянното наблюдение на полицейските патрули. Отегчени, ченгетата обикновено предпочитаха влизанията с взлом, защото така можеха да разнообразят монотонния ритъм на нощната смяна.

Пристъпи навътре и се озова в малка баня. Грабна чифт латексови ръкавици от някаква отворена кутия и ги сложи. Кучетата продължиха да се надвикват с алармата. Врата след врата, той премина покрай два кабинета за прегледи, офис и чакалня. Мястото миришеше на суха кучешка храна, лекарства, дезинфектанти, талаш от кедрово дърво, урина и изпражнения.

Засече времето от влизането си и изчисли, че му остават не повече от пет минути, докато пристигне полицията. В Ню Йорк Сити или Лос Анджелис може би щеше да разполага с двайсет-трийсет минути, но не и тук, в Централна Америка.

Откри склада за лекарства, където намери няколко заключени шкафчета и използва някакъв уред за операции от неръждаема стомана, за да ги отвори. Съсредоточи здравото си око в сумрачното пространство на помещението: рафтовете бяха наблъскани с хирургически инструменти, увити в парчета плат. След като насочи вниманието си върху второто шкафче, забеляза, че ръкавицата на дясната му ръка е скъсана. Отпечатъци! Обърна се назад в опит набързо да си спомни всички повърхности, които беше докосвал. Кога се беше скъсала?

Както и очакваше, идиотите вече бяха включили сирените си. Той чу засилващия се вой, който обаче бе все още твърде далеч.

Вторто шкафче също не му се опъна.

Прегледа петте рафтчета с лекарства, като четеше основните съставки, а не имената им, тъй като ветеринарите наричаха лекарствата си по различен начин.

Прибра в джоба си няколко силни антибиотика и най-накрая, слава богу, откри синтетичен опиат — болкоуспокояващо.

Искаше му се да намери и някакъв мехлем за мехурите по лицето, но не можа. Стъклата се окъпаха в светлините на патрулната кола, дошла много по-рано, отколкото беше очаквал.

Забърза по коридора към прозореца, през който бе влязъл, но не се насочи към колата си, а към горичката на хълма зад малката клиника.

Няколко минути по-късно глътна на сухо две от големите болкоуспокояващи хапчета и изля малко физиологичен разтвор на отеклото си лице.

Без да спира и за миг, продължи нагоре през гората и стигна до една морава, простираща се зад три големи къщи, всичките с гаражи.

Гаражите означаваха коли или поне колелета.

От мястото, където се намираше, можеше да види светлините на патрулната кола, които обливаха лечебницата в синьо, червено и бяло.

Болкоуспокояващите нямаше да подействат, преди да е изминал половин час, а за това време той се надяваше да се е върнал в мотела с автобус. Вярваше, че усещанията му ще бъдат притъпени от допира на хладния бръснач и наказанието, за което толкова силно копнееше.

Трябваше да продължи да се занимава с малкото момиченце.

Чудеше се колко ли е корава, колко ли силно иска свободата си и дали притежава куража да махне стопената леща от отеклото му око.