Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (37)

34.

За невероятно кратко време доктор Милър проследи интернет достъпа на Марковиц от мрежата на университета до ай пи адрес във Флорида. Въоръжен с този адрес, изпълнен с надежда, че теорията му за връзката Марковиц-Ромеро-Пени ще издържи, Ларсън закара Хоуп до Спрингфийлд, откъдето взеха чартърен полет на „Кинг Еър“ до Тампа. Това източи кредитната му карта и го принуди да се обади за „безлихвен жилищен кредит“.

Късно същия ден Ларсън мина с кола под наем покрай неподвижната вятърна мелница на една ферма за добитък, която стърчеше самотна в полето. Бе заобиколена от тучна зеленина, безмилостно унищожавана от сив дългорог добитък, чиято вълна никак не подхождаше на жегата във Флорида.

Високо над равния зелен хоризонт се издигаха двадесет и пет метрови стоманени стълбове, по които бяха накачени мощните халогенни лампи по магистралата, насочени към детелината и местата за почивка. Благословия в сезона на ураганите може би, но истински трън в очите през останалото време. От време на време, издигнат подобно на костелив пръст към облаците в небето, в далечината се извисяваше строителен кран. Пръснатите из полето стълбове с телефонни клетки също се издигаха от зелената джунгла като изоставени нефтени сонди. Единственото друго нещо, което нарушаваше съвършената синева на небето, бяха високоволтовите кабели, опънати покрай магистралата. Това бяха образите, които хващаха окото по междущатска магистрала 75 на юг от Тампа: оранжеви конуси, маркиращи ремонт, малки черни катранени кръпки насред морето от барутеносив бетон, гора от комини, бълващи дим в далечината.

Минаха табелка, на която пишеше, че са в окръг Манатий. Нетърпелив да стигнат по-бързо, Ларсън увеличи скоростта.

— Няма да идваш с мен в Усепа — каза Ларсън; беше отлагал да й го каже възможно най-дълго.

— Разбира се, че ще дойда.

— Уредил съм нещата. Един приятел ще се грижи за теб.

— Това е абсурд.

— След като всичко свърши, ще бъде хубаво, ако Пени все още има майка.

Тя преглътна и не каза нищо повече.

Ларсън бе оставил на доктор Милър както собствения си телефонен номер, така и този на Хоуп — сега пренасочваха повикванията към новия сименс, който й беше дал, като по този начин беше невъзможно да бъдат проследени. Милър и Хоуп говореха на един език, затова щеше да звъни на нея, ако изникнеше нещо по техническата част.

— Кажи ми, че тя е добре, Ларс — промълви накрая тя.

— Тя е добре — каза той.

— Кажи ми го пак.

— Не са я наранили. За хора като тях съществува само печалба и загуба. Няма да спечелят, ако я убият.

Тя махна предпазния колан, за да се премести между седалките и да се облегне на рамото му.

Ларсън караше мълчаливо, затаил дъх. С всеки изминат километър натискаше повече и повече газта, а тя се облягаше по-силно на рамото му. Искаше му се просто да продължи да кара.

Деветдесет минути по-късно, вече на остров Гаспарийя, пиколото, облечено в панталони в цвят каки и зелена голф фланелка, ги чакаше с количка за багаж и подчертана безочливост. Колата на Ларсън спря на кръговата алея пред паркинга на хотела и другите пристигащи се занареждаха след него.

Нощният въздух се огласи от песните на щурците и квакането на дървесните жаби. Огромната фасада на хотел „Гаспарийя“ се очертаваше зад гостите на хотела, които влизаха и излизаха, качваха се на голф колички, които на острова се използваха вместо обикновени автомобили. Стълпотворение от розово-оранжеви и жълто-зелени бермуди, обувки с кожена подметка, кремове за загар, диаманти и силикон.

— Томи ще се погрижи за теб — каза Ларсън.

— Не искам Томи да се грижи за мен — отвърна тя с престорен детски глас.

Няколко години по-рано Ларсън бе делил една стая с Томи Томелсън по време на двуседмично обучение в академията на ФБР. Двамата поддържаха връзка колкото Ларсън да научи, че жена му е починала от рак, след което той си е взел едногодишен отпуск от Службите. После за кратко започнал да пие, но накрая изтрезнял дотолкова, че да понесе изпълнената с печал работа на капитан на корабче под наем. В момента работеше на риболовна лодка извън „Милър Марина“. Това идеално устройваше Ларсън.

Томи стоеше на верандата, пушеше марлборо и пиеше някаква тъмна течност. Наблюдаваше стегнатите дупета и широките деколтета на преминаващите туристки, докато чакаше Ларсън да изясни нещата. Беше едър мъж с тен на рибар и рамене на футболен защитник, а над изсушеното му от слънцето лице сега ясно си личаха негодуванието и самотата.

— Когато я намеря, ти ще узнаеш първа. Разбрано? Тя го прегърна.

— Слушай Томи и прави каквото ти каже.

— Ако не мен, вземи поне него. Моля те, не отивай сам! — Тя се притисна до ръката му.

— Това не е героизъм, прости сметки. Томи остава с теб.

Беше го премислял хиляди пъти. Най-умно бе да изчака Хемптън или Стъбълфийлд да пристигнат. Може би и двамата. След това да атакуват заедно къщата на остров Усепа с цялата мощ, която можеха да съберат. Но като имаше предвид, че Марковиц влиза в мрежата нощем, а срещата на престъпните фамилии е насрочена за утре, декодирането на списъка трябваше да е приключило. Ларсън не разполагаше дори с двайсет и четири часа.

— Обади ми се веднага щом разбереш нещо.

— Ти също — отвърна той. — Ако Милър се обади…

— Ще научиш — каза тя.

Отдръпна се от него, но после се изкуши да го целуне. Ларсън посрещна устните й. Не бе особено романтично, но той си го спомняше дълго.

— Не прави нищо необмислено.

— Като че ли имам избор — отвърна той. — Все пак става въпрос за мен.

Тя понечи да му се усмихне, но умело се прикри. Спря да говори и открехна вратата на колата.

— Ако я намериш — щом я намериш, — тя няма да иска да ти се довери. Говорехме си с нея да си вземем кученце. Щяхме да го кръстим Кайро. Като столицата на Египет. Използвай го. Може да помогне.

— Кайро.

— Да. Откакто видя снимка на пирамидите, иска да отидем там. — Погледът й се отнесе, като че ли връщаше лентата в съзнанието си.

Ларсън я придружи до входната врата и я представи на Томи Томелсън. Когато тръгна, се почувства ужасно самотен.

* * *

Томи Томелсън беше използвал част от застраховката, получена след смъртта на жена му, да си купи двумоторната „Кристина“, чийто двигател от 440 конски сили можеше да се монтира и отвътре, и отвън. Имаше GPS навигационна система, сонар, синоптичен радар и интернет връзка. Ларсън преглеждаше пощата си на своя блекбъри, докато управляваше лодката през плиткия канал между Гаспарийя и Усепа. Рибарски лодки, лъскави моторници и яхти задръстваха пренаселения канал. Ларсън даде пълна мощност веднага щом премина местата с ограничение на скоростта. След час щеше да се стъмни, слънцето грееше жестоко от запад, а въздухът бе наситен с онова странно предчувствие за промяна, което настъпва със здрача.

Ларсън се надяваше да се върне, преди мракът да се е спуснал окончателно. Не искаше да изпробва мореплавателските си умения върху шестцифрената инвестиция на приятеля си.

Усепа беше ивица частен островен лукс, дълга не повече от четири километра, а за да акостираш, бе нужно специално разрешение. Томи, който често ходеше до там с туристите, беше предупредил за Ларсън. Без никакви мостове, които да го свързват със сушата, и само заливът като точка за достъп, трудно можеше да се намери по-затънтено място. Идеалното убежище на Марковиц.

Щом слезе на безупречния док и тръгна към вътрешната част на острова, Ларсън се озова в миналото; навлезе в място, каквото никога досега не бе виждал. Тук нямаше коли, само голф картове, които се използваха за всичко — от поддръжка до транспорт. Ларсън се изкачи по пътека сред пищни ботанически градини с диви орхидеи, мангови дървета, тропически плодове и пъстри цветя. Гущерчета, които Ларсън помисли за плъхове, се стрелкаха в шубраците. Едноетажни, бели като мидени черупки къщи с имена на вратите вместо номера, тъмни капаци на прозорците и остъклени веранди. „Къщата на бегониите“, „Вила Бугенвилия“, „Къщичката на розите“. Ларсън се приведе под един натежал клон, който бе пуснал мустачки до земята като накъсано перде. В някои от къщите вече се виждаха светлинките на лампи. Въздухът ухаеше на парфюм. Малки вълнички се разбиваха в изкуствено изградения плаж под формата на полумесец. Няколко лодки се полюшваха закотвени там. Припадащият здрач скъсяваше разстоянията и изглаждаше очертанията на предметите и всичко придобиваше вид, типичен за след втория или третия коктейл.

Той отстъпи встрани от пътеката, за да пусне двойка тенисисти на средна възраст с наперена дъщеря, която се влачеше след тях, удостоявайки Ларсън с усмивка от зъбни шини. Пътеката свършваше пред стогодишна кръчма, от която долитаха звуци на оживление. Наситен живот. Тони Бенет пееше за изгубената любов.

Късче по късче, байт по байт, информацията на доктор Милър ги бе довела до тук — остров Усепа. Бяха обяснили технологията на Ларсън — бяха използвали интернет доставчиците, за да проследят дигиталната самоличност на Марковиц до директната му високоскоростна интернет регистрация.

Адресът беше „Пясъчния долар“, остров Усепа. Ларсън очакваше това да е хотел, а не частна резиденция.

Той намери мястото за интригуващо, уединението му вършеше прекрасна работа за скривалище. Идеално място за декодирането на Лаена.

Когато пътеката свърши, той влезе в кръчмата „Усепа“. Вентилатори и ленени покривки. Дървен бар с дузина различни бутилки ром, окачени надолу на металния рафт. Ларсън седна на един стол и поръча „Апълтън Естейт ром“ и тоник с резен лимон. Две жени стояха на маса до прозореца и отпиваха нещо, което приличаше на студен чай, докато възрастна двойка, поръчали бира, гледаше запис на голф мач. Една от жените носеше шапка на вещица и зелен нос. Другата беше с очила в стил Хари Потър и жезъл, подпрян на масата. Хелоуин за възрастни.

След десетина минути Ларсън поръча още един ром. Знаеше, че не бива да пие на празен стомах, и затова добави и пържени картофи към поръчката, това бе вечерята му. Завърши с еспресо. Влезе осемдесетгодишен мъж, седна и си поръча водка и севън ъп.

Ларсън мечтаеше за клуба по гребане „Сейнт Луис“ на езерото Крев Кьор, липсваше му както духовното, така и физическото изживяване. Почувства се уморен до смърт, въпреки че картофките му помогнаха малко да се разсъни.

Тамошният детектив, Харолд Монтгомъри, на когото Томелсън се беше обадил, беше стар, с румени бузи и миришеше на лимонов одеколон и джин с тоник. Привечер съвместяваше длъжността с тази на управител на хотела. Подаде на Ларсън влажната си, отпусната ръка и двамата се здрависаха, като размениха по няколко приказки за Томелсън. Монтгомъри носеше черни панталони, бяла риза, морскосиня вратовръзка на котви и ивица пот на челото. Спортното му сако бе в отблъскващо зелено, подходящо за работниците по магистралата. Късче храна бе заседнало между предните му зъби. Беше пропуснал да се избръсне на няколко места. Бялата му коса бе сресана напред в опит да прикрие растящата му плешивина. Вдигна показалеца на дясната си ръка, за да привлече вниманието на бармана, и веднага поръча джин с тоник.

— За отсъстващите приятели — каза Монтгомъри със строг глас, след което се чукнаха с чаши.

— Да поговорим за разпределението на „Пясъчния долар“ — започна Ларсън.