Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (72)

69.

Филип прекъсна търга при седемнайсет милиона и петстотин хиляди, като две от фамилиите се бяха съюзили набързо под масата, обединявайки парите си срещу хотелиера от Рино, който спря да наддава. Бащата, братът и двамата първи братовчеди на този хотелиер бяха загинали при гангстерски схватки и той вярваше, че имената на убийците им са в този списък.

Филип обяви десетминутна почивка, като покани всички да си вземат от приготвената храна. Не го направи от алчност, а защото този път един от хората му го бе извикал навън. Първо Рикардо, сега и него: ставаше нещо притеснително. Но няколкото думи, които прошепнаха в ухото му, го убедиха, че няма избор.

— Онази жена, Стивънс, е на горния етаж.

За миг онемя, новината бе направо покъртителна. Беше изпратил хора навън да претърсват терена, докато онази Стивънс се бе промъкнала в резиденцията.

Заобиколи площадката на първия етаж тъкмо навреме, за да види какво става отвън: Рикардо се качваше в черния навигатор. Филип забърза да види по-добре. Катрина бе положена отзад, завита в одеяла, с изцапано с кръв лице и очи, които примигваха, но не виждаха. Вратата се затръшна и автомобилът потегли, докато Рикардо крещеше:

— През задната порта!

— Какво, да му… — попита Филип най-близкия охранител.

— Конят я е хвърлил — докладва мъжът.

Беше по-вероятно да са извикали Рикардо от срещата, защото са заловили Катрина, докато е бягала от него, и това да е било наказанието й.

— Какво е състоянието й? — В този миг Филип осъзна: щеше да убие Рикардо.

— Прободна рана точно под гърдата — каза човекът. — Като че ли с някакво гадно мачете, така поне чух.

Филип изкачи трудно следващата площадка, обезпокоен за състоянието на Кати, и нареди на своя човек да следи положението във всеки един момент. Стигна до празния апартамент на третия етаж и видя Хоуп Стивънс, настанена в удобен стол. Беше напъхала ръката си в процепа на стола и Филип даде знак на своя човек да я провери. Той се върна с мобилния телефон.

— Оставили сте това у нея?

— Кое? — попита младежът. — Изобщо не съм го забелязал.

— Обискира ли я?

— Разбира се, че я обискирах.

— Но не и онази й работа, нали?

— Какво? — Човекът разбра въпроса неправилно и реши, че го обвиняват. — Вижте, господин Ромеро, изобщо не съм я докосвал по такъв начин.

— Разкарай се оттук — нареди Филип отвратен. Точно преди да излезе от стаята, Филип го спря и поиска пистолета му. Останали сами, той пристъпи към нея.

— От доста време ни ходиш по нервите, госпожо Стивънс.

Тя бе навела глава, стиснала здраво ръце, притиснати между краката й.

— Пуснете дъщеря ми.

— Затваряй си устата.

— Правете каквото искате с мен, но нея я пуснете.

— Затваряй си устата.

— Тя е дете. — Погледът й, който вдигна към него, бе застинал, но нямаше сълзи. — Каква е ползата да убиете едно дете? Какво ще спечелите от това?

— Нямам какво да обсъждам с теб. Изгуби прекалено много от времето и ресурсите ми. — Той мина зад гърба й.

* * *

Хоуп не можеше да се владее повече. Цялото й тяло се тресеше. Зъбите й тракаха и се чу как скимти. Толкова й се искаше да е по-силна в този момент, да намери думите, с които да се защити и да го постави намясто, чудовището в човешки облик, което стоеше зад отвличането на дъщеря й, зад годините в бяг, зад това, че макар да бе жива, бе лишена от живот. Успя да произнесе:

— Вече ми отне живота веднъж. — И добави думите, които бяха най-трудни за изричане; думи, които се бе упражнявала да повтаря от момента, когато я бяха намерили в коридора: — Нека Бог ви прости — каза тя.

Отначало си помисли, че той е стрелял и е пробил дупка в главата й, че по някакъв начин се е преобразила, без да усеща болка, че се е издигнала над собственото си тяло и чува изстрела отдалеч, по-скоро като пукот на фойерверки, а не като последния звук, който някога щеше да чуе.

Изведнъж в стаята избухна светлина и тя осъзна, че може да види тази светлина. Последваха още фойерверки. И тя разбра, че не той е дръпнал спусъка. Беше се извъртял към прозореца, застинал пред спектакъла, който се разиграваше отвън.

По-младият мъж, който я бе открил, нахлу през вратата с паника в очите:

— Шефе?

Сега и тя чу стрелбата — кратки приплясквания и отсечен пукот.

Филип се бе вцепенил, докато си представяше как гостите му изпадат в паника при звука от стрелбата и как хукват към колите си.