Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (79)

75.

Звук от аплодисменти. Сякаш идващ от небето. Или като пляскане с крила. Ангели във вихри бяла светлина, неземни песнопения, преливащи във вой. А сега — мрак, разкъсван от искрящия вятър и лицата на демони в пулсиращо червено, надвесени над него. Той — центърът на внимание, точката на пресичане. Точно така си го беше представял, с изключение на напрегнатите лица на Хемптън, Стъбълфийлд и Ротем, които се мръщеха към него, сякаш бе направил нещо лошо.

— Оставете ме на мира — искаше му се да каже. — Оставете ме да си умра спокойно.

Ако това бе смъртта, то тя бе всичко друго, но не и покой.

— Засекли са отличителните знаци — беше Ротем, чийто глас надвикваше рева на черния хеликоптер „Бел“ — защото той се оказа източникът на повея, на монотонните аплодисменти и на проблясващите червени светлини. Светлините от белите прожектори идваха от хеликоптерите на пресата, надвесени отгоре.

— Лъчът им хвана обозначението на якето ти. — Ротем посочи към белия герб на Братството на полицията върху гърдите на заетата от Ларсън канадка.

— Трепнал е, когато е стрелял — изкрещя Хемптън. — Отнесъл ти е ключицата и част от рамото, но ти е оставил сърцето.

На устата му имаше кислородна маска, на ръцете му — системи. Опита се да каже нещо, но не му достигаше въздух, нито пък можеше да оформи някакви думи. Сякаш бе попаднал в нечие чуждо тяло, което не знаеше как да управлява.

Парамедиците го вдигнаха и го предадоха на колегите си в хеликоптера.

— С теб сме — чу вика на Хемптън.

Ларсън усети, че обръщат носилката му в друга посока и я слагат долу. Вихрушка от ръце в тънки найлонови ръкавици се изви над него, докато премятаха и затягаха ремъци. Само да можеше да проговори, вероятно някой щеше да му каже, затова опита отново, но устните му отказваха да се подчинят, съзнанието му бе плетеница от живот след смъртта, от молитви и от разкаяние. Неописуем миг.

Червените и белите светлини все още ритмично проблясваха — единствената реалност, която го убеждаваше, че наистина може да е жив. Мечта? Пожелание?

Изведнъж разбра, че сигурно е мечта, защото се оказа, че хеликоптерът е подготвен да пренесе двама души, не само един. Две носилки, една до друга, с неръждаеми поставки за системи за венозни вливания над тях. И ето, тя лежеше до него, с отворени очи, които търсеха погледа му. Това означаваше, че тя също трябва да е жива, или че и двамата са умрели, озовавайки се на едно и също място, което ни най-малко нямаше да го изненада.

Забеляза раните по краката й и изпълнената с обич нежност в очите й, което потвърди предположението му, че сигурно е в Рая; нямаше нищо против.

Най-сетне думите си пробиха път или поне той чу собствения си глас; по-късно, през дните и месеците, които щяха да последват, той щеше да се пита дали наистина й го бе казал:

— Тя има твоите очи.

Ръката й потръпна, пръстите се протегнаха от края на обвитата с найлонови ленти ръка. Протегна се към него, към неговата ръка, той също призова цялата си сила да протегне показалеца си към нея. Очите й се наляха, сълзи заструиха по бузите й, като оставяха бели следи сред спечената кал по лицето й.

Пръстите им не се докоснаха, само потръпнаха във въздуха едни към други, когато хеликоптерът се разтресе и затрещя, докато излиташе. Ларсън се опита да накара озъбената си от болката уста да докара някакво подобие на усмивка, но не разбра дали се е получило.