Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (50)

47.

Филип Ромеро докара лъскавия мерцедес седан на южната рампа 1–5 и откри изоставената спирка за камиони край тъмния, лъкатушещ път, който водеше на запад към някакъв крайбрежен град, някога пристанище за дървесина. Задният паркинг на спирката за камиони бе настлан със светла, наподобяваща глина кал, и бе осеян с дълбоки дупки, които на светлината на луната му заприличаха на открити рани. Разкапани бензинови колонки, от които стърчаха само отрязани тръби, а стена от ръждясали ламарини се издигаше от размекнатата кал като надгробна плоча.

Филип обиколи и спря зад закован с дъски ресторант и минимаркет с лице към ръждясал пикап додж и товарен камион с регистрационни табели от Айова. В кожения джоб на вратата носеше полуавтоматичен пистолет берета с кръгъл пълнител, готов за стрелба. Имаше още едно оръжие, калибър 22, за стрелба по мишени, пъхнато ниско откъм гърба му в черен кожен кобур. Ловен нож поемаше от топлината му в десния чорап.

Спря до влекача и миг по-късно мъжка фигура пристъпи иззад разпадащия се додж. Паоло тръгна към него в светлината на фаровете. Отвори вратата и седна вътре. Лицето му изглеждаше синкаво в светлината на арматурното табло. Миришеше лошо. Лицето му изглеждаше така, сякаш се е опитал да улови с уста ябълка във фритюрник.

— Добре че се обади — каза Филип. — Не ни трябва краден камион в имота.

— В багажника ли я искаш?

— Не. Сложи я на задната седалка и я завържи с колана за деца. Ние сме почтени хора.

Паоло не помръдна.

— Тя е добре, нали?

— Да, добре си е.

— Не си й направил нищо, нали?

Паоло приближи към него спечения мехур на окото си.

— Няма да нараня това дете. Ясно ли ти е? Ако искаш това, трябва да си намериш някой друг.

— Добре, добре. Отпусни се сега. Ще те нахраним и измием, нали? Миришеш на бунище, а лицето ти е като маска за Хелоуин.

— Оставам с момичето.

— Ще правиш каквото ти кажа. — Филип усети, че ръката му пропълзява към кожения джоб. Докосна очертанията на пистолета. — Предстои ни дяволска нощ. Не ми създавай проблеми, Паоло. Справи се добре. Продължавай така. Ще накарам да прегледат лицето ти. Сигурно боли.

— Вземам хапчета.

— Доведи момичето. — Филип се пресегна към таблото и изключи вътрешното осветление на колата, за да не се включи, когато някоя от вратите се отвори. — И никакви имена, докато тя е в колата. Вдяна ли?

Паоло не отвърна. Слезе от колата и затръшна вратата, но миг по-късно отвори задната.

Филип се наведе напред. Усети оръжието на гърба си.

— Сложи я зад мен, за да можеш да я държиш под око.

Паоло затвори вратата, заобиколи и отвори отсрещната. Движеше се тежко под въздействието на силно изтощение.

Филип свали всички прозорци да проветри.

Вонеше.