Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (45)

42.

Ларсън свърна от пътя заради няколко тийнейджъри, които бяха тръгнали за сладки, докато вземаше завоя към игрището за голф на хотела. Бе включил чистачките да почисти предното стъкло от морските пръски, които се бяха наслоили само за няколко часа. Ярките сини и червени сигнални светлини от линейките привлякоха погледа му и се отразиха по лицата на десетките зяпачи, повечето маскирани.

Влезе в обхват чак когато стигна до средата на залива. Нито Хоуп, нито Томи отговаряха на обажданията му и това го накара да подкара корабчето на Томелсън с бясна скорост. В гърлото му се събираше стомашна киселина. Оцени това, което бе свършил, като убийствен провал. Беше дошъл тук с благородното намерение да спаси дъщеря си, да закриля Хоуп, да осигури бъдеще и за двете. Той се виждаше като част от това бъдеще.

Но сега?

Спря колата и измина останалото разстояние пеша. След като провери първия завой и се озова под навеса на хотела, попадна в същинска лудница.

Нямаше го малко повече от три часа. Осъзна, че се е върнал в друг свят.

Нощта на Хелоуин беше достатъчно оживена, но светлините на линейките бяха примамили местните жители като нощни пеперуди. Петдесет, а може би повече се бяха скупчили, задържани да не влязат от персонала, състоящ се от колежани в техните зелени блузи за голф.

Вечерният въздух на Флорида му се стори задушен като нощите в Сейнт Луис през август. Разхлаби яката си, но разбра, че не платът го кара да се задушава. Беше окачил федералната си значка на ремъка за документи около шията. Тя се удряше в гърдите му. С пресъхнало гърло, отправи предупреждение към себе си да не разкрива нищо. Обучен в изкуството да лъже, за да защити самоличността на свидетел, той прекоси навеса и за пръв път привлече внимание върху себе си.

— Вие! — извика по-възрастен мъж, облечен в измачкана униформа. Копчетата на ризата му бяха закопчани накриво, яката се подаваше под разхлабения възел на черна вратовръзка.

Носеше стикер с надпис „Началник“. Имаше костеливата фигура на сержант кашик. Образът се допълваше от късо подстриганата побеляла коса и неизбежния крив нос. Но годините го бяха накарали значително да омекне. Бирите, изпити в задния двор на дома му, бяха накарали бузите му да увиснат като самар. В каменния му поглед се четеше презрение и едва сдържано раздразнение от това, че нощта му е прецакана безвъзвратно.

В тълпата имаше много малки деца. Човекът паяк, Жената котка, Звездните рейнджъри. Ларсън преглътна сухо, разбирайки, че няма начин да изкараш началника на полицията от дома му заедно с всички автомобили за спешна помощ за нещо по-незначително от престъпление срещу личността.

Отвъд тълпата, която задръстваше единствения път до „Гаспарийя“, Ларсън видя подредените броня до броня коли, които се точеха на повече от петдесет метра след знака „Стоп“ на кръстовището. Сред заседналите коли се открояваше микробусът на „Новини 7“, чиято недодялана антена стърчеше през покрива като огромен тирбушон.

Присъствието на микробуса на телевизията подсказа на Ларсън, че е изостанал поне с час от онова, което се е случило тук.

Началникът на полицията примижа към значката му и каза:

— Елате с мен. — Това не беше покана. — На почивка ли сме? — попита началникът саркастично, като забеляза значката на Ларсън от Шерифската служба.

Бледа, изнервена женица в хотелска униформа зад регистратурата привлече вниманието на Ларсън. Изглеждаше зле и той мигновено се почувства по същия начин.

— Какво става тук? — попита Ларсън.

— Мислех, че аз съм този, който задава въпросите — каза началникът, след което направи безсмислен опит да спре и да се ръкува. Стисна ръката му прекалено силно. — Флойд Уотърс — представи се началникът. — А вие сте…

— На гости на приятели — каза Ларсън. — Видях екскурзиантите.

Началникът посочи пътя.

Черно-бели снимки висяха по стените на хотела и говореха за друга ера. Бели рокли и дървени стикове за голф. Деца с три четвърти чорапи и папийонки.

Началникът зави наляво в горната част на стълбите.

— От къде сте?

— Вашингтон. — Ларсън излъга лесно, защото беше използвал този град достатъчно често. Нямаше желание да се идентифицира като човек от Отдел за издирване на престъпници точно сега.

— Къде живеят приятелите ви?

— При залива. Но предпочитам да не ги замесвам в това.

— Обзалагам се, че е така.

Началникът грубо избута един от подчинените си. Ларсън потръпна при мисълта за гледката на просналата се жена. Наведе глава, не можеше да се застави да погледне.

— Докторите стабилизираха белия мъж и го откараха с линейка. Единият куршум беше попаднал в крака му. Другият в белия дроб.

Белият мъж. Описанието отекна в главата на Ларсън: Томелсън.

Мъртвият мъж на земята имаше средиземноморски тен. Явно не бе от достатъчно чистокръвна порода за Флойд Уотърс. Беше получил куршум под брадичката, който трябва да го е убил наместо. Томи или бе стрелял клекнал, или от пода.

— Каза ли нещо? — попита Ларсън — Този, който оцеля.

— Беше в безсъзнание, когато го видях — отговори началникът.

Началникът посочи със зацапания връх на черната си обувка 9-милиметровата берета на Томелсън, която се подаваше изпод леглото, и каза:

— Това е 92FS. Използват го военните и федералните. — Той погледна към Ларсън и каза драматично: — Ще задам този въпрос веднъж и само веднъж. Познавате ли този бял мъж?

— Ще ми дадете ли име, или трябва да позная работата му?

Едрият мъж се приведе с явната мисъл, че може да уплаши Ларсън.

Вратите на шкафа висяха отворени. Ларсън забеляза дистанционното на телевизора на леглото и освен това, за своя изненада, преобърната клавиатура на килима.

Ларсън внимателно огледа стаята. На пода, на не повече от две стъпки разстояние от крака на началника, имаше полуотворен плик за пране. Той разпозна панталоните на Хоуп, които й бе купил от Таргет.

Отвлечена? Избягала? Усети, че дишането му се учестява.

Ларсън трябваше бързо да измисли достоверна причина да излезе. Той помисли, че убитият мъж на пода е липсващият пазач на Марковиц. Мъжът е бързал за залива час след като Хоуп се бе регистрирала. Дали Ромеро имат човек в хотела? Имаше ли някакъв друг начин да са разбрали, че тя е тук?

Погледът му се върна на клавиатурата, чудейки се какво общо има тя.

— В стаята е регистрирана двойка — каза началникът, докато разглеждаше листа, даден му от патрула. — Възможно ли е щатски шериф да е искал да уреди нещо?

Той се опита да въвлече Ларсън в състезание по издръжливост на погледи, но той нямаше намерение да му го позволи.

— Шериф да носи 92FS.

— Аз лично нося глок — каза Ларсън и се потупа отстрани да му покаже скритото оръжие. — Също и всички от екипа ми.

— И този екип е…

— Базиран във Вашингтон.

— В плика за пране има чифт женски панталони четвърти номер.

За човек, който се опитва да се впише в стереотипа, Уогърс бе доста наблюдателен. Ларсън каза:

— Е, къде е тя? Ако това е отвличане, тогава съм длъжен да уведомя Бюрото… както и вашите момчета.

Това беше единственият коз, който можеше да изиграе — заплаха от федерална намеса. Надяваше се, че това ще му осигури привилегията да си тръгне, без повече да му бъдат задавани въпроси.

Началникът изгледа Ларсън, без да му мигне окото. Ако се съдеше по дъха му, човекът се бе почерпил с няколко чашки по-рано вечерта.

— Кои, казахте, са приятелите ви?

Ларсън не беше казал.

— Семейство Кемпър. Имат две красиви дъщери — добави Ларсън. — И двете са омъжени, но нещата се променят. Чуваме се от време на време.

— Е, щом е от време на време — отвърна началникът, мислейки за много остроумен.

— Защо не се приберете при приятелите си и не изчакате утрешния вестник? Ще е по-добре за всички.

— По-добре за мен — каза Ларсън.

— Имате ли лична карта или нещо такова? Ларсън имаше, но на нея пишеше, че адресът му е в Сейнт Луис.

— Ще ви напиша номера си.

Той заобиколи един патрулиращ офицер, който изпълняваше ролята на криминолог на местопрестъплението, и видя едно списание. Ъгълчето на задната корица беше откъснато. Ларсън го погледна за момент и реши, че представлява интерес. Хотелът бе прекалено луксозен, за да предлага скъсани списания.

Той надраска главния номер във Вашингтон — този на Ротем — върху някакъв абонаментен талон и го подаде на Уотърс.

— Имате визитки точно зад значката си — каза началникът, като посочи гърдите на Ларсън.

Той беше забравил, че е закачил значката там. Разбира се, имаше и в портфейла с документите си. Бързо каза:

— И ще съм щастлив да ви дам от тях, в случай че искате да прекарате следващите три дни в Талахаси по разпити.

— Знам кой сте — каза началникът.

Ларсън се съмняваше, че има и най-малка представа, защото много полицаи свързваха Шерифската служба със защитата на свидетели, но не беше невъзможно.

— Значи сме квит. Ще получите обаждане по някое време тази вечер или утре сутрин и ще искате да говорите с мен. Но първо позвънете на този номер, преди да направите грешка.

— Не приемам заповеди от вас, момчета — каза Уотърс.

— Тогава приемете съвет.

Ларсън не каза нищо повече. Той мина покрай мъжа и излезе от стаята с желанието да отнесе панталоните на Хоуп със себе си. Чудеше се дали те щяха да му подскажат какво се е случило с нея.

* * *

Ларсън излезе през задната врата на хотела, спря по средата на учебното голф игрище и се обърна да огледа покрива над стаята на Хоуп. Чудеше се дали няма да я види свита там, скрита в сенките. Не я видя. Попарен от тревога, той заобиколи, остави относителното спокойствие на задната част и се върна обратно отпред при шумната тълпа. Уплаши се от атмосферата, която цареше там, и се върна в наетата кола, без да я е открил.

Чак тогава се сети да провери мобилния си телефон, който не бе издал нито звук през последния час, с изключение на безуспешните му опити да се обади, и разбра, че е забравил да го включи. Иконките показваха, че има седем писма и две гласови съобщения.

Вече зад волана, той се свърза с гласовата си поща. Чу гласа на Томелсън и му се стори, че времето е спряло.

„Ларсън, Томи е. Слушай, някой души около хотела и това не ми харесва. Ще преместя пакета с костюм за Хелоуин. Обади ми се.“

Той изтри съобщението. Електронен женски глас обяви: „Второ съобщение“:

„Ларс… аз съм.“

Тя звучеше задъхано и уплашено.

„Случи се нещо с твоя приятел. Беше ужасно. Каквото и да правиш, не ходи в хотела. Аз съм в един бар. Казва се «Темптейшън». В зелено и бяло. Срещу колелата под наем. Ще остана тук…“

Тя замълча за миг. Той усети как си поглежда часовника.

„… най-много час. След това не съм сигурна. Обади ми се или ела.“

Тя отново замълча.

„Побързай.“

„За да изтриете това съобщение, натиснете седем. За да го запазите, натиснете девет. За да отговорите…“

Ларсън прекъсна линията, провери кутията със съобщения на своя блекбъри и видя двете пропуснати повиквания, второто от които бе направено петдесет минути по-рано, докато още беше на лодката на Томелсън. Ядоса се на себе си, че не е включил звука на телефона.

Докато обикаляше малкото селце в търсене на колела под наем или на тента в бяло и зелено, той й се обади. Този път тя вдигна. Тъкмо започнаха разговора, когато тя изскочи пред очите му.

Влезе в колата и това беше първият момент, в който можеше да се отпусне от часове, и едва не припадна.

— Аз съм виновна за всичко. Прецаках го. Милър ме предупреди, че могат да ме проследят. Но исках да…

— Милър?

— Отбий някъде. Трябва да поговорим.

Ларсън тръгна право към обществения плаж. Хоуп му разказа за кратката си връзка с Марковиц, осъществена с помощта на Милър. И бързото й засичане. Тя описа с детайли действията на Томелсън в хотела. Ларсън й разказа за престрелката в Усепа и спънката, която се получи. Той посочи лаптопа в краката й и Хоуп се приготви да работи на него, докато си говореха.

— Семейството му трябваше да ни осведоми за внука — каза Ларсън. — Това обяснява всичко.

— Марковиц мъртъв? — Осмисли го. Животът на Пени бе обречен. — Трябва да е запазил някакъв диск, да се е подсигурил за всеки случай.

— Огледах. Нищо не видях. Претърсих го, защото мислех, че има USB стик. Нищо. Затова взех лаптопа.

— Списъкът трябва да е на хард диска — каза тя, вече включила лаптопа. — Въпреки че само по себе си това не ни помага особено.

— Може да помогне на други.

Ларсън мислеше за системата, която укриваше невинните от убийците, които бяха на свобода, за извратената логика на всичко това и доброволното си участие в него. Сега плътта и кръвта му бяха станали част от това и му се струваше, че е изкупление за неуспешния му опит да оцени правилно моралната страна на въпроса. Той с такава готовност се беше концентрирал върху Хоуп и върху Пени, че едва сега осъзна огромната значимост на предотвратената продажба на Лаена. Навън сигурно имаше не десетки, не стотици, а хиляди като Пени. Мнозина от тях вероятно се бяха вслушали в предупрежденията и бяха избягали от домовете си и сега бе трудно да ги намерят. Стотици? Хиляди? Но дори и те още носеха имена, които фигурират в онзи списък, на кредитни карти, чекове, банкови сметки, регистрации на коли, училищни документи. Колко от тях притежаваха волята да зарежат всичко това? Колко от тях никога не бяха чували или разбрали за предупреждението? Колко от тях бяха изложени на опасност?

— Ако ти си Ромеро — размишляваше Ларсън — и си скрила този стар човек на отдалечен и недостъпен остров, от който няма път за бягство, какви мерки щеше да предприемеш, за да си сигурна, че човек като мен няма да избяга със списъка?

Тя помисли върху това.

— Ако аз отговарям за това, ще искам да виждам резултат всеки ден. И няма да му оставя единственото копие от този списък.

— Точно така.

Хоуп изведнъж разбра.

— Проследи електронното писмо! Всяка сутрин Марковиц е изпращал най-новата част от дешифрирания списък.

Пръстите й яростно забарабаниха по клавишите. Мониторът обливаше лицето й с бледа светлина.

— И няма да повериш нещо толкова ценно като Лаена в ръцете на подчинените си — каза Ларсън. — Не и когато струва десетки милиони долари. Трябва да бъде изпратено директно на теб. На Ромеро.

— „Проследи писмото“ — повтори тя. Ръцете й замръзнаха над клавиатурата. — Мамка му!

Ларсън я погледна, после отново обърна поглед към тъмния плаж.

— Каза, че с него е имало и компютърен спец.

— Поне така изглеждаше — каза Ларсън. — Млад мъж. Специалист. Не мога да кажа със сигурност.

— Е, това е ясно — каза тя и плесна лаптопа. — Работата на този младеж не е била само да наглежда напредъка на Марковиц, но и да изтрива файловете… да намали шанса Лаена или писмата да бъдат задигнати, ако наистина намине някой като теб.

С показалец тя начерта линия на запотения прозорец. В края на паркинга имаше стара лампа, която хвърляше слаба светлина към морето и осветяваше лицата им при всеки завой. Тя изчезваше от него между присветванията.

— Значи сме прецакани?

— Още не може да се каже — каза тя. — Писмата не са на този компютър. Трябва да ги е изтривал, след като ги е изпращал. Електронната му поща е на сървър — още един начин да се подсигури, в случай че откраднат лаптопа. Изтритата информация може да е тук някъде, но може да отнеме дни, дори седмици, за да се проследи и намери.

— Значи наистина сме прецакани.

— Чакай малко — каза тя, все едно говореше на Пени. — Писмата трябва да са минали по същата линия. През мрежата на университета. Мрежата на Милър. Това е искал да ми каже Марковиц. Писмата генерират дигитален номер при всяка фаза от прехвърлянето. Няма начин напълно да бъде изтрито писмо, което вече е изпратено. Остава знак във всеки сървър, през който е минало.

— Значи Милър може да ни помогне.

Ларсън запали колата. Той отново усети някаква надежда да се надига у него.

— Той стана свидетел на разговора между мен и Марковиц. — Хоуп обърна лицето си към светлината. — Знаеш ли какво си мисля? Човек като него вече се е заел с това.