Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (46)

43.

Дясното му око не оздравяваше. Всъщност на Пени й се струваше, че даже е по-зле. Държеше го покрито през повечето време и затова, когато завъртеше глава към огледалото за обратно виждане, изобщо нямаше видимост към леглото отзад. Изобщо не я виждаше. Минаха покрай табела, която ги приветстваше с добре дошли в окръг Колорадо.

Чудовището, както го бе нарекла Пени, откакто бе убил горкия човек, на когото бе камионът, беше уморено и си играеше игрички с лявото око — единственото му здраво око, — за да не заспива. Първо поглеждаше в дясното огледало на камиона, после през предното стъкло, после в огледалото вляво. Съсредоточаваше се върху пътя за няколко минути и повтаряше всичко отново. Винаги правеше едно и също.

Беше я сложил на удобното легло отзад, глезените и китките й бяха омотани с тиксо, но устата й бе свободна почти през целия ден. Беше благодарна, че не й запушва устата и не казва и думица, тъй като бе наясно, че ако го направи, отново ще я запуши. Беше завлякъл мъртвия мъж в някакви храсти до един изоставен път далеч от магистралата, много късно през нощта. Тя правеше всичко възможно да забрави това.

Сега лежеше, коленете й бяха отпред, така че можеше да гледа какво прави и накъде гледа. Носът й все още бе запушен от съсирена кръв, зле пострадал, но не счупен. Сантиметър по сантиметър, тя присви колене по-близо до гърдите си и вече почти достигаше чорапчето си и парчето от счупения съд.

Измъкна парчето, стисна го здраво и започна да реже сребристата лента, като работеше само през онези кратки секунди, когато той гледаше в лявото огледало.

Накрая лентата се разкъса. Той си бе пуснал кънтри музика. Звукът от нея заглуши тихите звуци от разкъсването на лентата, когато глезените й се освободиха. Стори й се невъзможно да освободи китките си. На два пъти изпуска счупеното парче върху окървавените чаршафи, заливаше я паника, докато накрая не осъзна, че той почти я е забравил. Изглежда, се мъчеше да не заспи и да преодолее болката в раненото си око.

Изчака още три часа, докато спре. Дигиталният часовник на таблото й се стори по-бавен отвсякога, мудността, с която времето се точеше, бе мъчителна.

Той никога не спираше на местата за почивка. Пикаеше или си вършеше работата в горите покрай празните пътища, което понякога му отнемаше цяла вечност. Криволичеше по черни пътища, силно отдалечени от магистралата, докато по една или друга причина не спреше на някое място. Излизаше от камиона и първо вършеше своята работа, после се връщаше да вземе пластмасовия съд за храна, от който й даваше да яде, докато той гледаше — единственото време, когато махаше лентата и й позволяваше да раздвижи ръце и крака. Тя никога не бе излизала от камиона. Досега.

Този път той хвърли поглед назад към нея на леглото и каза:

— Програмата е същата, малката ми. — Наричаше я така. — Аз ще изпълня моята, ти — твоята работа, и изчезваме оттук.

Тя кимна и изстена, сега се бе извърнала от него, защото това също се бе превърнало в част от ежедневието им. Той излезе.

Тя седна, дръпна настрани черната завеса и го видя как бързо се отдалечава към скалите с руло тоалетна хартия в ръка. С две резки дръпвания тя махна сребристата лента от себе си. Не можеше да повярва колко я болят крайниците от обездвижването. Претърколи се и падна на предната седалка, плъзна се под огромния волан и отвори вратата на шофьора с изщракване.

Сниши се и скочи на земята, чистият нощен въздух бе първото, което усети.

Но какво щеше да прави сега?

Целият й план се състоеше в това да се освободи. След като това стана, нямаше представа какво да прави.

Нямаше нищо, освен обширна обработваема земя докъдето поглед стига; нямаше къде да се скрие. Единственото място, където можеше да се притаи, бе купчината скали и канари, сред които бе изчезнал той. В далечината видя побелели от сняг планини, но те сигурно бяха на хиляди километри далеч!

Ей там! Зърна мястото. Огромна метална тръба, която минаваше под пътя. Без да мисли и секунда повече, тя притича до нея, встрани от пътя, премина в пълзене и се шмугна вътре. Дъното беше сухо и песъчливо, паяжини полепнаха по лицето и ръцете й, докато преминаваше навътре и стигна средата между големите отвори от двете страни.

Зачака, защото не знаеше какво друго да направи.

Стори й се, че измина вечност, преди да чуе отново звука от отварянето и затварянето на вратата на кабината. После се отвори пак. Затвори се. Чу краката му да се движат напред-назад и разбра, че претърсва под влекача.

Чудовището не я повика и това я изненада най-силно от всичко. Чакаше да го чуе как тръгва да я търси. Но вместо това чу да се приближават стъпки. Чу го… да се смее. Кикотеше се.

После каза високо:

— Наистина ли мислиш така? — След миг беше още по-близо. — Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне! Мислиш, че ще позволя това да се случи, малката ми? Има ли и най-малка възможност да позволя това да се случи? Няма! И колкото по-дълго се криеш от мен, толкова повече ще чакаш до следващото ядене. ЧУВАШ ЛИ МЕ? Изборът е твой, от теб зависи! Така че добре си помисли.

Още една дълга пауза. Сега лицето му се появи в края на дългата тръба, където се беше скрила. Тя потръпна и се сви на кълбо.

Той посмя да й се усмихне.

— Не сме толкова различни, ти и аз. Харесваш ми.

Пени заплака.