Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (54)

51.

— Говори — каза Филип, като прекрачи прага на кабинета. Двамата незабележими мъже отзад пазеха гърба му. В стаята се носеше мирис на смазана кожа и книговезко лепило. Три хиляди тома редки книги обрамчваха стените от пода до тавана, поставени във вносни библиотечни шкафове, снабдени с врати от непрозрачно стъкло и месингов обков. Един-единствен килим „Хериц“ покриваше паркета на пода. Античен глобус и флотското бюро на някой английски боцман бяха поставени с лице към два износени кожени фотьойла от времето на Войната за независимост. Паоло седеше в единия и изглеждаше съвсем чужд на мястото — помияр сред чистокръвните животни. Лекият полилей, четири кълба от матово стъкло, беше приспособен да работи на електричество, а не газ, към края на двайсети век. Барон земевладелец с помръкнало изражение се открояваше върху масления портрет с рамка от ковано желязо, окачен над камината.

— Каза, че ще ми доведеш лекар — отвърна Паоло. С деликатен жест докосна кожата до окото си, после дръпна ръка.

Филип плъзна ръка под сакото си и измъкна двайсет и два милиметровия пистолет иззад гърба си. Не беше кой знае какво оръжие, но разполагаше с пет изстрела и бе точен. Остана извън обсега на Паоло, защото познаваше бързите му реакции. Не го провокира, не насочи оръжието право към него, но наличието му говореше красноречиво.

— Изпразни джобовете си.

— Веднага.

Смутен, но без намерение да възразява, Паоло направи каквото му бе наредено. Постави няколко кредитни карти, няколко банкноти и дребни пари на ръба на бюрото. Огризка от молив. Малък джобен часовник със силно издраскан циферблат. Мобилния си телефон.

— Каквото има зад колана.

— Каза джобовете.

— Всичко.

— Щом казваш.

Паоло измъкна бръснача иззад колана си и го постави върху бюрото. Погледът му не го изпускаше, като едновременно следеше пистолета в ръката на Филип.

— Покажи ми телефона.

Паоло вдигна телефона от масата. Беше от типа с капак, не беше включен и не светеше. Това не пасваше с информацията, която Филип току-що бе получил.

— Включи го.

— Но… — реагира Паоло. — Помисли! Ако са ме засекли, ще определят местоположението ми. Защо да рискуваме?

Филип се пресегна и събори телефона от ръцете му; той прелетя през стаята, а батерията му изхвърча, когато срещна пода.

— Кога и къде мина на тяхна страна?

— Какво…

Сега Филип насочи пистолета право към него.

— Кога… и къде?

— Да кажеш нещо за кой?

— Имал си нужда от лекар — каза Филип. — Разбирам. Паоло извърна пострадалата страна на лицето си към Филип.

— Изглежда ли ти да съм търсил лекар? Какво става тук?

— Колкото повече време ми губиш, толкова повече ме вбесяваш. — Посочи оръжието. — Никога не вбесявай…

— … човека, който държи оръжието. — Паоло познаваше характера на Филип по-добре от самия него. — Не съм имал контакт с тях. Чуваш ли ме? Не съм техен. — Говореше сериозно. — Не разбираш ли? Всичко, което искам… това, което искам повече от всичко, е да ти свърша работа. Тази жена… тя ми стори това. — Той отново докосна лицето си. — Сега е мой ред.

— Какво направи с мобилния й телефон?

— Не съм взимал мобилния й. Ако го бях направил, щеше да е мъртва и щях да ти го предоставя като доказателство.

Филип бе обучил човека добре — не даваше признаци, че се пречупва дори под заплахата от оръжие.

— Помогни ми да запълня някои празнини — предложи Паоло.

— Това е целта. Паоло разпери ръце.

— Ще го правиш ли, или не?

Филип свали оръжието. Паоло може да бе скрил мобилния й телефон в мерцедеса, за да не го намерят у него. Но му предложи второ обяснение, колкото и невероятно да звучеше.

— Ако не си къртица, значи е тя. Тя е тук. Възможно ли е да са те проследили?

— Няма начин.

— Възможно ли е момичето да е подало някакъв сигнал, да е казало дума на някого?

— Невъзможно.

— Защото, ако тя е тук, ще трябва да ми обясниш как ни е открила, нали разбираш? — Филип си говореше сам, докато се опитваше да го осмисли. — Предполагам, че някой от нашите хора може да ни е предал. — В отговор на озадаченото изражение на Паоло той продължи: — Снощи във Флорида нещата се объркаха жестоко. Стана мокро. Двама от нашите и професорът. Телефонът може да означава, че е тя и онзи шериф, както си мисля. Може дори да е преднамерено. Или просто небрежност. Ще излезем глупаци, ако не разберем, ако пропуснем шанса и се окаже така, както си мисля.

— Ако тя е проникнала в имота, тогава се пада на мен — каза Паоло. — Възложи ми това!

— Лицето ти? Окото?

— Могат да почакат.

— Събирай си нещата — каза Филип. — Побързай!

Паоло загреба принадлежностите си от бюрото и ги натика по джобовете си. Всичко, освен бръснача, който деликатно върна на мястото му зад токата на колана. Ръката на Филип леко се тресеше, докато прибираше двайсет и две калибровия пистолет във вдлъбнатината на гърба си. Да се случи точно тази вечер…

— Ако тя се окаже толкова глупава да се появи пред къщата, ще ти се обадя. Напълно сме обезпечили всичко за срещата. Един шериф и една свидетелка не би трябвало да се окажат особен проблем. Покрий бараката, просто в случай че шерифът има още малко късмет.

— Считай, че е свършено.

Филип се бореше със себе си дали да не отмени срещата, но ако го направеше, щеше да бъде проява на слабост. Разполагаше с десет души; Рикардо и още някъде между шест и десет души. Ако останеше време, щяха да претърсят терена още веднъж преди срещата. Можеше да отложи решението си за тогава. Ако междувременно заловяха и убиеха Хоуп Стивънс — единственият останал жив свидетел, който можеше да им докара реална присъда, щеше да направи важно съобщение, с което да открие търга. Това би му помогнало да прикрие факта, че списъкът, с който разполага, не е пълен: осемстотин свидетели и три хиляди близки. За него лично това щеше да е съществен успех.

— Каза ли нещо? — Паоло стоеше пред вратата на кабинета.

Не бе сигурен.

— Бараката — каза той, после се загледа в Паоло, който енергично се отдалечаваше.

Човек с мисия.