Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (5)

3.

Ротем го върна с редовен полет. Ларсън трябваше да го предвиди. Неотложността го бе довела, но нямаше да го върне. Трета класа, естествено, затова коленете му се опираха в лицето и през целия полет усещаше болки в кръста.

Прекачване в Чикаго, естествено, защото ТУА бе продадена на „Пан Американ“ и това бе краят на транзитния курс до Сейнт Луис. Прогрес.

Проблеми с времето, естествено, защото това бе летище „О’Хеър“ в Чикаго. Ларсън не бе сигурен дали изобщо някога е осъществявал нормална връзка тук.

Умора, естествено, защото цяла нощ бе на крак. Успя да подремне малко повече от час в самолета; това му бе спестило главоболието, но не му помогна да преодолее лошото настроение и усещането, че сякаш се движи под вода.

Не можеше да спре да мисли за това, че Хоуп вероятно е следващата мишена. Ромеро нямаше откъде да знаят, че е избягала от Програмата. Но ако не бе организирала всичко както трябва, това щеше да ги улесни.

Когато обявиха второто отлагане на неговия полет, Ларсън вече бе говорил два пъти с Ротем и най-сетне се бе свързал с Трил Хемптън. Трябваше да го заблуди, за да прикрие собствените си намерения да се впусне по следите на Хоуп Стивънс и по някакъв начин да й осигури безопасност. Освен това трябваше да действа, без да нарушава секретността, която Ротем изискваше от него. „Положението е доста ветровито“, бе предупредил той подчинения си. Беше го осведомил за изчезването на Марковиц и за убийството на помощника му, но не и за ролята на професора в създаването на Лаена. Бе останал непреклонен по отношение на секретността. Бъдещето на самата Програма зависеше от способността на техния екип да опази съдържанието на Лаена, както и новината за нейното компрометиране. И все пак Ларсън разбираше, че хората му работят по-добре, когато знаят залога. Да издирваш престъпници, изискваше особена нагласа. Хората заслужават да знаят какво ги очаква, когато прекрачат прага. А и на Ларсън му се искаше да им даде предимството на съмнението. Но за да спази обещанието си пред Ротем, трябваше да насочи Хемптън така, че той сам да открие ролята на Марковиц. Хемптън и Стъбълфийлд не бяха толкова навътре, че да знаят за чичо Лео. Ларсън каза:

— Съобщиха ми, че тази сутрин няколко от нашите са пресели сътрудниците на Марковиц. Били са доста несловоохотливи. Твърдят, че той пътувал толкова често, че било невъзможно да му хванат дирята и че никой не знае да е изчезнал.

— Човек на неговата възраст и да пътува толкова много?

Хемптън, който още нямаше четирийсет, свързваше всичко с възрастта. Ларсън отдавна бе решил, че това е някаква негова фобия. Страхуваше се да остарее и считаше всеки над петдесетте за отдавна презрял. Толкова се бе съсредоточил върху възрастта, че не можа да схване намека. Затова опита отново.

— Марковиц извършваше или извършва — все още не знаем кое от двете, — значителна по обем консултантска работа, освен това изнася лекции. Трябва доста да е печелил.

— И никой не знае програмата му? Ларсън пусна въдицата:

— Нашите хора не са научили нищо от разпитите. Искаше да наблегне на обстоятелството, че Отделът за задържане на издирвани, а не ФБР, е провел разговорите. Това трябваше да бие тревога за Хемптън.

— Последно къде е бил? — Хамптън отново не го разбра.

— Малко е хлъзгаво. Тук помощникът му можеше да помогне. За нас остава да попълваме празнините, а непосредствената му програма е една от тях. Имаме потвърждение за Пало Алто, Райли-Дърам и нашия Вашингтонски университет. Информацията от летищата говори, че редовно е пътувал между тези три места и обратно до „Принстън“ през изминалите няколко месеца. Вие със Стъби започвате оттук. Ще проведете разговори по телефона с трите университета. Ако е необходимо, ще отидете намясто.

— Този тип като беглец ли се води? От какво е избягал, от старческия дом ли?

Топло, помисли си Ларсън.

— Ще имаме нужда от пълните му финансови извлечения, от медицинската документация, както и от психиатрична експертиза. — Тонът на Хемптън прозвуча почти като оплакване. — Би ли могъл такъв старец да има любовна връзка?

Ларсън обмисли внимателно следващите си думи. Искаше Хемптън сам да свърже фактите, че по случая не работи никоя друга специална служба, а Леополд Марковиц е изложил на риск списъка на защитените свидетели. Поне това дължеше на момчетата си. Опита друг заобиколен начин. Добре.

— Раната на помощника му е почти идентична с тази на Бени.

Мълчанието от другата страна на слушалката бе красноречиво.

— Не спомена ли, че нашите хора извършват разпитите? — Бинго! — Както и да е, защо ние разследваме това? — запита Хемптън. — Къде е мястото на федералните в това?

Ларсън кимна от своята страна на линията.

— Те не участват в това, което би трябвало доста да ти говори. А също и предположението, че зад изчезването могат да стоят Ромеро, и то точно по времето, когато Дони се явява за разглеждане на излизане в изпитателен срок.

— Защо, мамка му, на Ромеро би им пукало за някакъв дърт компютърен маниак? — попита Хемптън. — Какво не ми казваш, Роло?

— Почваш да стопляш.

— Не ти позволяват да си отваряш устата.

Заля го вълна на облекчение. Помисли, че вероятно по същия начин „хора, близки до разследването“ позволяват информацията да изтече в медиите. Не е нужно да изречеш нещо, за да го съобщиш. Можеш да оставиш нещата да говорят сами.

— Кого още е консултирал този умник освен трите университета? Дали не надушвам федералното правителство?

— Нюхът ти е страхотен, Хемп.

— Ромеро — каза Хемптън. — Звеното за организирана престъпност?

— Студено. Мисли за Бени.

— Правосъдието?

— Горещо, та чак пари.

— Програмата за защита на свидетели? — Въпросителна интонация. Хемптън бе превърнал въпроса в твърдение. — Задръж! Той не беше ли въвлечен в реорганизацията на основния списък?

Направо поезия. Ларсън бе наясно, че сега Хемптън ще успее да нареди пъзела. Не издирваха някакъв старец, който не се явява на лекциите си в колежа, а — ако Хемптън успееше да направи и следващата крачка — човека зад списъка Лаена, отговорен за живота на повече от две хиляди защитени свидетели и пет хиляди техни близки. От това произтичаше високото ниво на личния риск, различен от този в ежедневната им работа да преследват избягали затворници и издирвани от закона.

— Основната ни цел е Марковиц. Счита се, че ще има нужда от достъп до суперкомпютър. Искат да говорим с хората, занимаващи се с компютри по тези места, с надеждата да го прихванем.

— Суперкомпютри? Хващаш ли се на това? — попита Хемптън.

— Има някакъв смисъл.

— Пари, жени и работа — каза Хемптън. — Така се открива един мъж.

— В това спор няма.

— Защо му е притрябвал компютър?

— Това не подлежи на обсъждане, както и подробностите по въпроса.

— Ромеро?

— Топло!

Хемптън щеше да сглоби мозайката. Просто му бяха нужни ден-два.

— Скротъм получава нареждания от Програмата? Какво значи това? Откога?

— Ако този самолет изобщо някога излети, трябва да кацна преди обяд.

Но една нова идея се бе оформила в главата му. Той нямаше да се качи на следващия полет.

— Искаш да те взема ли?

— Няма да е зле. Колата ми е в центъра. Но ще ти се обадя, като тръгна. Междувременно ти и Стъби започвате да действате. Ротем е подготвил списъка с контактите ви.

— Това ме озадачава, Роло — каза Хемптън, докато още осмисляше получената информация. — Дали си в Чикаго да смениш полета, или защото регионалната служба на Програмата е там? Доколко са набъркани в тази история? Не биха се разделили с нещо, нали? Нещо, което личният им Бен Франклин е създал за тях преди около пет години?

На Ларсън му се дощя да го поздрави, но каза само:

— Ще ти се обадя.

Завръщането му в Сейнт Луис щеше да почака с няколко часа.

Първо най-важното.