Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (24)

22.

В слабо осветената баня на мотела Паоло мажеше зачервената, незаздравяла и възпалена рана на корема си, която сам си беше причинил, с някакъв мазен антибиотичен крем, за да предотврати инфекцията. В огледалото, осеяно с петна от пастата за зъби на предишните обитатели, безразборните белези, хаотичните издутини и линии по гърдите и корема му напомняха размазани по шосето червеи след проливен дъжд.

Погледът му се премести от раните към отражението в омазаното огледало. Зад него вляво се виждаха завързаните глезени, коленете и раменете на момиченцето, навряно в едно малко помещение, което служеше за дрешник. Два от мръсните й чорапи бяха омотани около главата й, краищата им бяха привързани с връзка за обувки, а възелът беше натъпкан в устата й.

Вече бе докладвал за постижението си — отвличането на Пени, на Филип и сега чакаше указания какво да прави. Остави настрана крема. Момиченцето се извърна от него, когато той отново реши да провери дали устата й е запушена, а китките и глезените добре пристегнати с изолирбанд. Този ритуал се повтаряше на всеки пет минути. Децата можеха да бъдат изключително изобретателни и хитри.

— На мен това също не ми харесва — каза й той, макар че може би отново говореше на себе си. — Казах ти го вече.

Момиченцето не показваше никакви признаци да го е чуло.

— Не беше точно моя идеята да те открадна.

За първи път тя го погледна. Тъжните й очи, зачервени, с раздразнени и подути клепачи, сякаш го молеха. Тогава забеляза, че погледът й се премества към мозайката от белези по него.

Тя изскимтя и отново се извърна.

Паоло навлече една черна фланелка. После опита отново:

— Знаеш ли, че мога да махна тези неща? Пени? Слушаш ли ме? Лейкопласта, превръзката на устата ти. Разбираш ли? Можеш да гледаш филмчета по телевизията. К’во мислиш?

Той се изправи и взе дистанционното.

— Искаш ли да гледаш анимация? Прескачаше от канал на канал, но даваха предимно реклами. Нямаше детски. Раздразнен, захвърли дистанционното на кревата.

— Хайде! — каза й той. — Направи нещо. Кимни, ако искаш да махна превръзката на устата ти.

Тя се сви в ъгъла на дрешника — малка, напрегната, пребледняла топка страх.

— Няма нищо друго, което да искам да направя в момента, освен да те отвържа. Разбираш ли това? — Той внимателно следеше реакциите й. — Единственото, от което се нуждаем, е споразумение. Тогава ще те пусна. Без пищене, без съпротива, махам тиксото и превръзката. Става ли?

Той се приближи до нея, протегна шия и застана толкова близко, че можеше да подуши страха й, а после каза:

— Мислиш ли, че така си помагаш?

Главата й бавно се завъртя. Носът й течеше, така че той се приближи, взе хартиена носна кърпичка, след което я постави пред носа й така, че да може да се издуха, и тя го направи. И то не веднъж, а няколко пъти.

— Виждаш ли? — каза й той. — Искам да се чувстващ колкото се може по-удобно. Мисля, че ще се споразумеем.

Тя кимна и се опита да каже нещо. Усмивка от ухо до ухо се появи на лицето на Паоло. Очите му светнаха. Протегна се да я погали по главата, но размисли.

— Като кимнеш, ми обещаваш, че няма да правиш глупости, няма да крещиш или нещо подобно. Разбрахме ли се?

Пени кимна отново.

— Добре тогава… Така… Добре. — Вече махаше превръзката. — Много добре.

Чорапите се свлякоха около врата й. Пени каза тихичко:

— Трябва да пишкам.

* * *

Няколко минути по-късно вече я беше развързал и й беше помогнал да се изправи. Боляха я коленете, глезените, раменете и китките. Тя се подпираше на него първите няколко стъпки, докато започна сама да пази равновесие.

— Можеш да затвориш вратата — каза и той. — Но не я заключвай. Ако чуя, че я заключваш, ще трябва да я разбия. Тогава сделката ни ще пропадне и пак ще трябва да те завържа.

Уплашена, тя едва успя да кимне в отговор.

— Добре тогава. Отивай и си върши работата. Пени влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Свали си панталоните и гащичките и седна да се изпишка на тоалетната чиния, но мислите й търсеха варианти за бягство. Спомни си как майка й я учеше на всички онези неща, които тя никога не си беше правила труда да слуша. Отново и отново все същите досадни неща. Неща от рода на къде да отиде, ако някога се окажат разделени, как да пищи и бяга, как да хапе. Веднъж в кухнята майка й си направи труда да й покаже всичко, което можеше да бъде използвано, за да нарани някого, като повтори няколко пъти, че й показва тези неща само в случай че някой се опита да ги ограби или нещо от този род. Но от начина, по който го беше казала, излизаше, че нещо от този род беше по-важното. Сега се чувстваше като в някой от онези случаи — нещо от този род.

Тя се огледа. Паста за зъби, четка за зъби, тубичка с някакъв крем.

Протегна се и грабна крема, защото едно от нещата, които си спомняше, бе как да използва всички онези неща под мивката, които, ако се изстискаха или пръснеха в очите на човек, биха го заслепили. Изстиска малко на пръста си, приближи го към носа си и го помириса. Не миришеше като онези неща, които биха наранили очите, и затова го остави на мястото му.

— Готова ли си? — попита той през вратата.

— Почти.

Някакво смешно найлоново пликче съдържаше малки бутилчици шампоан, балсам и лосион за коса. До нея имаше кафяв поднос с две чаши за кафе, малка чинийка със захар и завита в найлон купичка със сметана. В ъгъла — кафе машина.

Очите й се върнаха към чашите за кафе.

Тя се изпишка и се обу, но очите й не се отместваха от тези две чаши. Споменът беше пресен, защото именно тя бе съборила чашата от полицата в кухнята и я бе строшила. След това се беше разплакала, а стана още по-лошо, когато майка й се поряза, докато събираше парчетата. Споменът за кървящия пръст бе толкова силен точно сега, защото беше зърнала корема на онзи ужасен мъж — всички онези белези и прясната рана, и по някакъв начин тези две неща се свързаха в ума й. Кръв.

Той почука.

Звукът я прониза като мълния.

— Знам. Знам! — Не й трябваше да се преструва на ядосана пред него.

Обви едната от чашите няколко пъти в кърпа. Усещаше как той всеки момент ще отвори вратата. Вдигна кърпата над главата си с дясната ръка, а с лявата пусна водата на тоалетната, защото имаше нужда от този шум. Точно когато той бе най-силен, тя хвърли кърпата върху постелката на пода и почувства как чашата се троши.

Разгърна кърпата и избра едно прилично по размер, леко закривено триъгълно парче, като го държеше внимателно, спомняйки си колко лесно се бе порязала майка й. Докато водата в тоалетната клокочеше и гъргореше, тя взе кърпата и я уви на топка. А сега какво? Тя потърси място да я скрие. Започна да се върти в паника. „Къде?“ — питаше се тя.

Постави я в кошчето за боклук. Твърде явно.

— Стига вече. Отваряй!

Само дебелината на вратата ги разделяше. Тя изтегли найлоновото пликче с боклуците от кофата и натика под него кърпата и всичко, което се намираше в нея. Единственото, което сега се виждаше, бяха опърпаните остатъци от оранжеви кожички и няколкото смачкани хартиени кърпички. След това намести обратно пликчето по ръба на кофата, уви парчето от чашата в късче тоалетна хартия и го пусна в предния си джоб. След това обаче размисли и го набута в чорапа си, зад глезена, където пасна идеално.