Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (23)

21.

Ларсън подкара експлоръра по един съвършено прав междуселски път. На по-малко от четирийсет минути на запад от Сейнт Луис сградите на предградието Макманшън свършваха и отстъпваха място на един нов пейзаж — обработвани от поколения земеделски земи, редуващи се с малки бели къщички и силози, заобиколени от кафява орна земя, заграждения и пасища. Почти геометричният пейзаж изглеждаше познат и на двамата. Преди шест години Ларсън бе завел защитения свидетел Хоуп Стивънс на същото място, принадлежащо на шерифската служба — къщата с овошките, която беше негова цел и сега.

Колкото повече приближаваха последния завой, през дървения мост и нагоре по хълма, толкова повече спомените му натежаваха. Именно там се бяха срещнали за пръв път — и пак там се бяха видели за последно.

В продължение на шест години той избягваше да си припомня това; носталгията не беше сред любимите му чувства, а и не искаше да бъде сред хората, които непрекъснато живеят с единия крак в миналото. Но сега, най-после с нея на седалката до себе си, той можеше да отиде на същото място и доброволно да се предаде на спомените си.

По онова време Ларсън стоеше начело на отряда за сигурност и разпределението на задачите доста удобно го беше поставило вътре в къщата насаме с нея, докато Стъбълфийлд и Хемптън патрулираха отвън. По-късно той се чудеше дали всичко това не е било нагласено и дали Хемп и Стъби не бяха усетили привличането между тях и не бяха уредили тази нощ за него. Но точно в момента не мислеше за тези неща. Вместо това благодареше на щастливата си звезда.

Двуетажната стогодишна къща не бе ремонтирана от трийсетте години и представляваше доста окаяна картина. Леко хлътнала на една страна, тя имаше зелени стени и бели тавани, осеяни с пукнатини, подобни на светкавици, с украса по тавана, зееха отломки. По облегалките на по-голямата част от мебелите и особено по масата в трапезарията, където свидетелите и техните охранители убиваха времето със скоч и игри на покер, се виждаха черни петна от гасените там фасове. Към къщата се отнасяха с пренебрежение, особено откакто бе поверена на Службата. Фасадата отвън, някога в модерен сив цвят, сега се лющеше под въздействието на западното слънце като кожата на влечуго.

Предишното представително и красиво стълбище водеше към тесен коридор на втория етаж, в чийто край се намираха две малки спални и свряна между тях баня, вероятно първоначално замислена като мокро помещение или детска стаичка. Друг, по-малък коридор, пристроен набързо и без да му бъде обърнато внимание като на останалата част от къщата, водеше към работен кабинет и две доста странни по форма спални, свързани една с друга посредством неуместно разположена врата. Стълбище, от което се носеше неприятна миризма, свързваше пристроените спални с малката кухничка долу. Заради тези достроявания къщата създаваше усещане за раздвиженост и свобода на разпределението и изглеждаше по-голяма, отколкото бе в действителност.

Тя го извика от горе:

— Ларс?

И той разбра още преди да се е изкачил, че въпреки всичко това бе моментът да бъдат заедно. Знаеше какво е намислила не заради нещо изречено, а заради едва сдържаната енергия между двамата, докато бяха в компанията на други хора. Не можеше да открие причината за това, което чувстваше, нито пък тя му бе подсказала по някакъв начин своите чувства и желания, но въпреки това той знаеше. Знаеше, че това е грешно, срещу всички правила, но не можеше да му се противопостави. Знаеше, че няма да имат много време.

Всички прозорци в къщата бяха закрити със залепен с лейкопласт черен плат, лесно за махане при нужда. Двете външни врати имаха черни покривала, които се сваляха през деня, но се поставяха нощем за преграждане на светлината. Осветителните тела в къщата, както и всички крушки, бяха заменени с флуоресцентни тръби — представата на правителството за икономия на електричество; резултатът бе синкава или белезникава светлина, но никога такава, каквато трябва.

В спалнята имаше болна от жълтеница нощна лампа. Тъй като къщата бе запечатана отвсякъде, а климатик липсваше, през лятото вътре бе изнемогващо горещо. Единственият ефект от абсолютно безполезните и шумни вентилатори бе, че разбъркват застоялия въздух. Един такъв мелеше въздуха до ъгъла, а перките му припляскваха и стържеха по защитната мрежа. В стаята се налагаше някакъв механичен ритъм, който се прекъсваше за кратко от стенание, подобно на астматичен пристъп, преди да започне отново.

Хоуп стоеше точно пред лампата и затова оставаше в сянка. Беше свалила бледолилавата си блуза, една от двете, които сменяше през ден, а под нея се разкриваше минзухарено оранжевото й потниче, издължената като на чапла шия и силните й ръце, които сякаш блестяха от жегата в стаята.

— Затвори вратата — изкомандва тя.

Да затвориш тежкия въздух в стаята, беше извън всякаква логика. Трябваше да се подчини, за да останат насаме.

Той бутна вратата и тя се затвори с щракване.

— Заключва ли се?

Сърцето на Ларсън отговори вместо него:

— Не мисля.

— Те ще влизат ли в къщата?

— Не преди да дойде време за смяна на патрула.

— А ако трябва да използват тоалетната? Очевидно беше, че тя иска да отстрани всички пречки, които биха възпрепятствали уединението им.

Сърцето на Ларсън заби още по-силно.

— Определено не мисля, че ще се наложи.

Истината беше, че ако им се наложеше, щяха да пикаят в храстите, но не му се искаше да прозвучи толкова безцеремонно точно в този момент. А освен това двамата му подчинени щяха да стоят на разстояние от къщата, за да не демонстрират движение и да не привличат излишно внимание.

Тя разкопча колана, свали ципа на джинсите си и ги остави да се задържат на ширината на великолепния й ханш, където се виждаше част от лилавото й бельо.

— Искам да взема една вана — каза тя. — Топла, не гореща. За да се разхладя малко, ако е възможно.

Застанал точно до затворената врата, Ларсън тръгна към нея.

— През последните няколко нощи спах с дрехите. И двамата имаме нужда от едно хубаво къпане, нали? Омръзна ми от душове.

Той направи още една стъпка.

— Не съм сигурен накъде биеш.

— О, мисля, че много добре знаеш — каза тя, докато плъзгаше джинсите си още по-надолу по ханша и краката си. Тя се подпря и ги свали, а в това време една от презрамките на потничето й се свлече и той можа да зърне светла кожа на мястото на сутиена й.

— Само аз ли на този свят мисля за такива работи? — добави тя.

— Не.

Още една стъпка.

— Чувствам нещо особено, когато свалям дрехите си, когато се събличам. Момент на крайна… уязвимост. Радвам се, че си тук.

— Хоуп… аз…

— Ако някога ти бъде зададен този въпрос, ако те разпитват… познавам те, Ларс. Никога не си ме лъгал. Знам, че може да загубиш работата си и знам колко много означава тя за теб и колко си добър в нея. Всичко това… Както виждаш… има само един начин да се случи. Между нас, имам предвид. Обикновено не съм толкова дръзка — каза тя, като свали потника си и остана само по сутиен и бельо. — Изобщо не съм такава. — Тя се пресегна зад гърба си и пъргаво разкопча сутиена. — Не ми е толкова лесно.

Щом закопчалката се освободи, гърдите й се полюшнаха, а презрамките се свлякоха надолу по ръцете й.

— Но трябва да излезе, че аз те прелъстявам. Всичко трябва да идва от мен, да бъде мое дело. Аз съм измислила нелепото оправдание, че ме е било страх да се съблека сама в стаята — само това ми дойде на ума за толкова кратко време — продължи тя, — издебнала съм те в миг на слабост.

— Предполага се, че аз съм този, който трябва да те защитава — каза той дрезгаво, понеже гърлото му бе пресъхнало, — а не ти мене.

— Значи ще се пазим взаимно — отговори му тя и остави сутиена да падне. Гърдите й бяха високи, а зърната и ареолите много по-тъмни, отколкото загатваше цветът на кожата й. Освободи се от скромните си бикини и той разбра, че е твърдо решена да продължи въпреки притеснението си. Върху нея остана само една тънка сребърна верижка — нещо, с което, все още не й беше казал, щеше да се наложи да се раздели, преди да я включат в Програмата.

Пристъпи напред, горяща от желание за него, деляха ги само ръцете й, които вече разкопчаваха копчетата на ризата му.

Той протегна ръце да я прегърне, но тя едва не му се скара:

— Не… не… не… — Вдигна поглед към него, трудно сдържайки дяволитата си усмивка, докато му обясняваше: — Искам това да бъде изцяло мое дело, Ларс. — Хоуп се престори, че дава показания при един евентуален разпит: — Той се държеше стоически. Беше в стаята, докато аз се събличах. Аз го помолих да остане. Не мога да обясня защо, но не можех да се съблека, без да има някой там, а шериф Ларсън беше този, който трябваше да ме пази онази вечер. И… — Продължи да разкопчава ризата му. След това премина към колана и панталона му. — Мисля, че се почувствах уязвима или просто се нуждаех от компания, безопасност, закрила, но се хванах, че тръгвам не към банята, както възнамерявах, а към флирт с него — продължи с нормалния си тон: — „Флирт“ е твърде слаба дума. Изобщо не е на мястото си. Ще се наложи да измисля нещо по-добро.

— Хоуп…

— Замълчи, шериф. Досието ти трябва да е чисто. А нашата история трябва да бъде… достоверна. — Докато казваше това, тя вече беше свалила панталоните му и го държеше в ръка. Сложи ръката му на гърдите си и прошепна: — Нека този път, нашият първи път, бъде само мой. — От докосването му зърното й се втвърди и щръкна. Тя го досъблече и продължи: — Ще легнеш на леглото и ще направиш всичко възможно да ми устоиш. Ларсън отново се опита да я прегърне, играта, изглежда, му бе омръзнала, но тя го възпря.

— Моля те.

По тона й разбра, че говори сериозно. Може би не бе готова да прави любов. Може би още бе твърде рано за нея. Или желанието й бе породено от първичната нужда да владее положението, след като в продължение на години всеки миг от живота й бе контролиран и направляван от други. А всички около нея бяха мъже.

— Мой ред е — каза тя, сякаш в отговор на мислите му.

Положи го на леглото по гръб и се хвърли отгоре му, триейки горещата си точка в него, докато рисуваше абстрактни очертания с нежното окосмение. Приведе се отгоре му и доближи зърното на гърдата си до устните му. Докато езикът му се стрелкаше в кръг, около розовата пъпка, тя се отпусна назад, докосна го и той се разтресе от глава до пети. Поднесе му другата си гърда, докато пръстите й го изучаваха.

Отлепи гърдите си от него, повдигна се на ръце и се залюля, изпънала краката си, сякаш правеше лицеви опори, после бавно се сниши и той усети допира на горещата й кожа. Докосването на гърдите й го накара да запламти; тя бавно се отпусна върху него с цялата си тежест, сля се с него, ръка в ръка, корем в корем, бедро в бедро. Залюля ханша си, разтвори крака, пресегна се и го хвана; плъзна се надолу по дължината на гърдите му и това движение бе достатъчно да ги съедини без никакво усилие.

Притихнал, Ларсън бе изцяло проникнал в нея. Не помръдваха, никакво движение не нарушаваше допира им, освен засрещащите се удари на сърцата им. Тя го държеше здраво. Той се опита да даде някакъв ритъм, но тя прикова бедрата му и му прошепна страстно:

— Целият си мой. И наистина беше.

Жегата в стаята го замая. Изгуби представа за времето, но не и за нея. Сляха се в едно вибриращо цяло. Една самотна нощна пеперуда летеше под тавана в танц със сянката си. Трябва да бяха лежали абсолютно неподвижно повече от десет минути — никога не бе изпитвал подобно нещо. Веднага щом Хоуп усети, че ерекцията му си отива, с мощен тласък се повдигна и се спусна обратно така, че той отново проникна в нея, изпълваше я, допълваше я, а тя, приведена напред, продължаваше шеметния си танц. Телата им отново се срещаха, устните им шепнеха любовни слова.

— Толкова отдавна го исках — пошушна му тя. — Не можех да пропусна тази възможност.

Отново се изправи, притегли дланите му върху гърдите си и започна да се движи ритмично.

— Гледай ме — каза той, а когато тя го послуша, му се стори, че минават дни, преди очите й да се обърнат назад и светът да експлодира през двамата в точен до секундата синхрон от спазми и стонове на удоволствие.

Той се събуди от шума на течаща вода, идващ откъм банята. Беше готов да повярва, че всичко е било сън, ако не дочуваше стържещия вой на вентилатора.

Пейзажът от хълмчета и долчинки с пожълтяла есенна трева се редуваше с тъмни блатисти локви, свързани с криволичещи поточета, чиято вода хвърляше металически отблясъци. Двойка зеленоглави патици се издигнаха във въздуха и пресякоха шосето. Размахваха криле толкова бързо, че дори не се виждаха, издигайки се високо в сивото като барут небе.

Хоуп седеше с вкаменено лице на седалката до шофьора. Притеснението й се бе отбелязало на челото като родилен белег.

— Как можем да бъдем сигурни, че това ще свърши работа?

— Защото сме го правили и преди — отвърна Ларсън.

— Но все още никой не е звъннал.

— Ще звънне.

Той беше пренасочил разговорите от нейния телефон към своя подсигурена линия, след което го беше изключил, за да предотврати всяка възможност телефонът й да бъде засечен, а тя разкрита посредством сложния радиотелеметричен метод. Ако Пени беше отвлечена, ако похитителите й се обадеха, ако бъдеше направен някакъв опит за водене на преговори, Ларсън знаеше, че това ще бъде с едничката цел да я задържат колкото се може по-дълго на телефона и да я засекат. Не смееше да подценява възможностите на Ромеро. Ако можеха да подкупят федералната съдебна система, а някои казваха, че вече са го направили, тогава мобилните телефони нямаше да ги спрат.

— Това пътуване ми напомня какви ли не неща — каза тя.

— Да. Хубави неща.

— Мислиш ли?

— Напълно.

— Как се казва тя? — попита Хоуп като гръм от ясно небе.

— Няма „тя“. Има просто приятел — Линда. Нещата бяха по-сериозни за няколко месеца преди доста време, но сега сме само приятели и така е по-добре — каза той. — А ти?

— Не. — Опита се да се усмихне подигравателно. — Нищо подобно.

Без да иска, тя беше дочула обаждането на Ларсън до Линда, който й предлагаше да погостува на майка си ден-два. Случилото се в болницата и отвличането го бяха разтърсили. Беше малко вероятно Ромеро да го свържат с Хоуп, а кучето му с Линда, но той никога нямаше да си прости, ако нещо й се случеше заради него.

Не беше чак толкова учудващо, че Линда реагира спокойно, като основната й грижа си оставаше насочена към него.

— Дойде в Сейнт Луис да ме намериш ли? — попита Ларсън.

Трудно бе да си обясни защо не можеше да събере кураж да зададе истинския въпрос — този за Пени. В момента, в който чуеше каква е възрастта на детето, щеше да знае. Тогава защо задаваше заобиколни въпроси?

Тя почти се усмихна.

— Да. Нямах представа, че ще бъде толкова трудно да те намеря. Нямаше те в телефонния указател, в бюрото за справки не те бяха чували. Нищо в интернет. По-потаен си дори от мен по времето, когато бях в Програмата. — Поколеба се за миг, сякаш я беше срам да си признае. — Дори се навъртах пред сградата на федералното бюро няколко дни и се оглеждах за теб. Направо побъркана, а?

— Не, изобщо — отвърна той и се замисли за момент. Много шум за нищо! Това твоят смях ли беше?

— Да не пропуснеш завоя — каза тя, сочейки наляво. Сякаш би могъл да го направи.

— Сигурен ли си, че няма начин да разберат, че съм пренасочила разговорите си? Защо никой още не ми се е обадил?

Добре че смени темата, замисли се той. Но точно в този момент телефонът му изчурулика.

Вместо да отговори веднага, той отби рязко и хвърли един бърз поглед на детайлите на обаждащия се: „Извън обхват“. Обаждания от когото и да било в района на обхвата излизаха като „Личен“, заедно с номера на обаждащия се. Реши, че е за нея, и й подаде телефона, който продължаваше да звъни. После изключи двигателя, а тя грабна притеснено слушалката и я притисна до ухото си.

— Ало? — Погледът й се стрелна първо към Ларсън, после към пейзажа отвън.

Ларсън леко се наклони, за да чува, и за момент главите им се допряха; той усети същото изпепеляващо чувство, което беше изпитал преди толкова много години. Бързо се отдръпна, но тя го погледна и той отново се наведе.

— Изгубили сте един пакет — каза гласът от слушалката. — Един много красив малък пакет.

Начинът, по който бяха подредени думите, както и провлаченият изговор, убедиха Ларсън, че това е просто хитрост, която целеше да се спечели време, за да бъде определено местоположението на Хоуп. Но телефонът на Ларсън — „Блекбъри“ — не можеше да бъде проследен, макар че имаше GPS чип: той трябваше да се включи ръчно.

— Не я намесвайте! — изтърси Хоуп, обратно на това, което знаеше, че се изисква от нея.

— Ооо… Но не е ли малко късничко за това сега, как мислиш? Чудя се какво ли ще кажат Социалните, като разберат, че си я оставила отвън.

Проследяването на обаждания беше нож с две остриета. Ромеро трябваше да са наясно, че цялата технологична мощ и умения на Федералните служби щяха да бъдат призовани, за да намерят момиченцето. Защо тогава не се безпокояха за времето? Номерът на обаждащия се появяваше почти веднага, дори и да беше скрит. А този, който им се беше обадил, вече бе прекарал доста дълго на телефона. Ларсън предполагаше, че е започнало проследяване на местонахождението му: обаждащият се вероятно бе получил инструкции да задържи Хоуп колкото се може по-дълго. Но докато го правеше, сам влизаше в капана.

Ларсън й обясни с жестове, че тя трябва да се опита да го задържи на телефона.

— Какво искате? — попита тя.

— Не става въпрос за това какво те… какво искаме ние. — Мъжкият глас бързо се поправи. — Ако искаш да си прибереш пакета, съветвам те да стоиш близо до телефона. Ще последват указания. — След тези думи той затвори.

Ларсън бе заинтригуван от това, че обаждащият се подхлъзна на местоимението „те“ и веднага го замени с „ние“, а също и от подбора на думите. Звучеше, сякаш човекът чете готов текст, но по средата бе решил да импровизира.

Взе телефона в очакване да му се обадят от участъка в Клейтън. Разговорът бе продължил достатъчно дълго, за да го проследят дори и да бяха използвали някакви устройства за отклоняване. Отново сложи ръце на волана, завъртя ключа и запали.

По лицето на Хоуп се стичаха сълзи. От притеснение бе стиснала ръце толкова силно, че той се почуди дали изобщо може да диша.

— Недей — започна той предпазливо. — Недей да им позволяваш да победят. Те искат да реагираш точно по този начин.

— Млъкни! — каза тя, извърна се от него и се втренчи в геометричните форми на нивите.

— Така им помагаш.

— Престани — каза тя сякаш на разораните полета отвън. След малко попита: — И сега какво?

— Мислят си, че ако оставиш телефона си включен, ще те намерят, и всичко ще приключи. Но ние спечелихме този рунд. Ние ще ги проследим. Може и да знаят това, а може би не.

— И сега какво? — повтори тя.

— Ще те настаним във фермата. По принцип трябва да ни придружават, но Ротем и аз мислим, че е прекалено рисковано точно сега. Съвсем замалко. Дотогава на практика ти се водиш изчезнала, а аз нарушител. Шефът ми трябва да открие къртицата. Дотогава сме сами. Така е най-добре.

— Аз съм добре — каза тя. Отново се движеха по пътя.

— Има си наука за тези работи — за отвличанията. Не очаквам, че ще свикнеш с тази мисъл. Естествено, че не. Но техният план е да си играят с теб, да те манипулират с цел да те накарат да сгрешиш и да им дадеш шанс да те убият. Това е всичко, което искат. Те не се интересуват от Пени по начина, по който се интересуваме ние. Тук той сгреши, но поправи грешката, като продължи бързо: — Нищо, което казват за нея, по какъвто и начин да го кажат, не е вярно. Това, което знаем със сигурност, е колко важна е тя за тях в момента. Тя е техният начин да се доберат до теб. Това е всичко, което ни интересува сега. Тя е средството, с което смятат да постигнат целта си, и докато ние, аз, Бюрото, ги държим далеч от теб, Пени запазва стойността си. Разбираш ли? Важно е да го схванеш. Не трябва да правиш нищо, за което да не знам. Нищо. Не знам как, но те ще се опитат да те вкарат в нещо, все още не знаем в какво, но това, което искам да запомниш, е, че ключът е в твоето несъгласие.

— Май има много неизвестни. Не звучи много обнадеждаващо.

— Докато не попаднеш в ръцете им, Пени е в безопасност — каза той, докато се молеше на Бог да се окаже прав. — И ако изпълниш дори едно нещо от това, което ти кажат, можеш да си сигурна, че ще убият и двете ви.

Колата им се тормозеше, докато завой след завой изкачваше високия хълм, от който се виждаха тиквените бостани, градините с ябълкови дръвчета и ярките цветове, дошли с първите есенни дни. Тук листата се променяха — вихрушка от нюансите на презрели портокали, лутащи се между червеното и кафявото. Множество табели: НАБЕРИ СИ САМ САМО НА 5 КИЛОМЕТРА. Фермата с овошките беше точно зад следващия завой. Тялото й се стегна отново, от което Ларсън разбра, че тя също е познала мястото.