Росен Босев
Портрети на небесни тела (22)

11

Настаниха се за кой ли път на площадката над пропастта, самоубиецът запали цигара, дръпна два пъти, додето се концентрира и додето се увери, че Данчо е готов да слуша, и почна, тоест продължи да размотава безкрайното кълбо на живота си:

— Собствената ми увереност, че съм онемял, бе опровергана на донаборния медицински преглед, където опитен лекар веднага откри гласните ми струни. Помисли си, че е попаднал на истински симулант, дълго ме мъчи в кабинета си — говора ми върна, но от заекването не успя да ме отучи. Въпреки това ме признаха за годен. Не за бойните части, разбира се — там човек трябва ясно да вика „Слушам“, да пее гръмко „Велик е нашият войник“. Признаха ме годен за трудовак.

Е, както предполагаш, и там същото — зли войнишки шеги и гаври или пък пълно пренебрежение. Виждах вече остатъка от живота си като сиво плато, над което дъждът нито спира, нито се превръща в сняг, когато най-неочаквано откриха в мен знаменитостта. Всъщност и аз не подозирах за този си талант — още на първия крос си тичах съвсем нормално, обаче се оказа, че финиширах пръв, и то за осем минути и две секунди.

Още следващите дни ме подгониха по маршрута. Не, не беше случайност — трите хиляди метра си взимах за осем минути, ей така, с подкованите обуща. И заваляха състезанията — вътрешно-редовно, юбилейно в чест на празника, междинно-проверовъчно, общогарнизонно.

След всяко бягане получавах като победител домашна отпуска. Дом нямах, нямаше как да ползувам наградите. Очертаваше се уникално явление в армейската юриспруденция — за една година служба да събера една година отпуска.

Един ден ме извика самият полковник.

— Пращаме те на общоармейското първенство. Ти си спортист човек и разбираш от една дума. Знаеш какво място искаме. Това е — посочи ми един изпънат в ъгъла офицер — майор Делков, твоят придружител. Действувайте.

Още същия следобед се качихме във влака.

— Ти единствен стигна до финалите — говореше ми майорът в акордеона, който свързваше моя второкласен с неговия първокласен вагон. (Макар че ако е за работа, той бе само придружвач, а аз придружаван, уставът си бе устав.) — Твоят резултат позволява да се явиш на спартакиадата. Тъй стана, че футболистите ни отпаднаха, волейболистите също не ни зарадваха, а по-скоро ни огорчиха с тия четири поредни загуби. В тениса също не набрахме точки. При яхтите съвсем закъсахме, хайде, това как да е, сред трудоваците рядко са се срещали добри яхтсмени, но борбата, борбата… Ти сам знаеш, Алчо и Малчев паднаха по точки, Савриев и Асенов ги тушираха и дори този бе, все му бъркам името с онзи, този бе — Киркорян, беше дисквалифициран за пасивност. А аз разчитах на тия момчета, сигурен бях, че рано или късно ще защищават честта на нацията, но не! Съдийството също си каза думата, но основната причина е другаде. Дали в дажбата не е, дали не е в методологията — и аз се обърках вече. Ти, ти само ще ни представиш. От теб се иска всичко, което те не можаха.

Ей тъй ме обработваше моят личен майор и аз усещах, че работата няма да е лека — предстоеше ми двубой не с разни смотани трудовачета, а с истински спортисти.

Още от първия ден се втурнах в непрекъснати тренировки. Трябваше бързо да вляза във върхова форма. Пробягвах своите трийсет километра за ден, а после тръгвах из града. Градът бе окръжен — с библиотеки и читални, с киносалони и дори с театър. Крепнех и физически, и духовно в този чуден град…

Видях я няколко дни преди състезанията. Седеше на скамейките по къса тенисна поличка. Тичах по пистата, не знам какво ме накара да се обърна, когато минавах край нея. При следващото ми минаване разбрах, че не само аз съм я забелязал — едри гюллетласкачи, дългуни скачачи, сухи маратонци — като антична група бяха накацали край нея яките голокраки войничета.

— Ела бе — подвикна ми някой, — стига си препускал!

Забих поглед в пистата и увеличих крачката. Засрамих се, като си помислих, че тя е погледнала към мен след това подвикване. Кръжах чак докато видях, че си е отишла. В банята заварих няколко момчета. Плискаха се на душовете и си говореха за нея, разбира се. Превъзбудени от собствената си голота, дрънкаха такива мръсотии, че побързах да се измъкна навън.

Пътят ми към казармите минаваше през парка. Седеше на една от първите пейки. Като ме видя, се изправи и се усмихна:

— Чаках вас.

Щях да припадна, честно ти казвам.

— Накъде отивате?

— Къ, къ, къ…

— Все едно — прекъсна ме момичето, — ще ви изпратя дотам.

Тръгнахме.

— Вървите много хубаво — каза ми по едно време, — почти както тичате. Вие сте мъжът с най-благородната крачка. Знаете ли, за мен най-важното в човека е крачката. Останалото се придобива, останалото се имитира, а крачката е неподражаема — тя разкрива целия характер. Ето, престъпниците ги откриват по следите им. Не може ли по стъпките да откриеш добрия човек, сърдечния човек. Днес два часа гледах как тичате и ми стана толкова спокойно, толкова ведро.

Бяхме наближили казармата. Над оградата й, като набучени на колове, се наредиха ококорени войнишки глави. Зачуха се подсвирквания, здравеняшки солдатски подмятания.

Май й стана неприятно.

— Ето — хвана ме под ръка, — аз ви изпратих, хайде сега вие да ме изпратите.

До късно обикаляхме града по всичките му посоки. Тя говореше, аз мълчах. Два пъти отминавахме нейната къща — беше в тясна уличка с много липи. Третия път тя спря пред входа.

Подаде ръка, която се оказа мъничка, но корава.

— Утре ще дойда да ви гледам.

През листата се промъкваше светлина от лампа, жужаха пчели, забравих да пусна ръката й, тя вдигна лице към мен и устните й светеха…

… Към края на своя разказ самоубиецът ставаше все по-кахърен и щом стигна до устните, се разтрепери целият. Хлипаше със сухи очи, вибрираше така, сякаш се мъчеше с тази вибрация да пробие твърда стена. Данчо усети, че е опасно да стоят повече тук.

— Да тръгваме — твърдо каза той. Самоубиецът въобще не го чу и Данчо помисли, че краят е дошъл. Но след няколко минути онзи се изправи и някак наклонен на една страна, тръгна към скалата.

Вечерта ресторантът бе необичайно шумен, бумтеше музика, славянките и техните комари май бяха се настървили — от всички страни ги пробождаха канещи погледи, но самоубиецът не вдигна глава от масата. Очите му постепенно се изпълваха с онази страшна светлина, която Данчо помнеше от деня на тяхното запознаване. Пи много малко, но остана на масата и след като затвориха. Данчо напразно се опитваше да изкопчи дума от него — онзи все по-дълбоко потъваше в себе си. Бе два след полунощ, когато се надигна и се упъти към бунгалото си. Призори почука на Данчовото бунгало. Беше облечен в същия онзи блейзър, който не бе слагал от първия ден, панталоните му бяха неизвестно как огладени.

Данчо потръпна от тежко предчувствие.

— Днес е мъгливо — каза той, — хайде днес да не ходим горе.

Самоубиецът тръгна сам и Данчо забърза подире му. Горе, седнал на самия ръб на площадката, той подаде дебел плик:

— Чети. Чети внимателно — това бяха първите му думи от снощи насам.

Данчо измъкна от плика няколко пожълтели страници.

„Другарю професор,

Освен официалната история за протичане на заболяването, изпращам ви някои лични допълнения, които, надявам се, ще ви бъдат от полза.

Пациентът бе докаран при нас с фрактура на черепа, пълна липса на съзнание и тежък комоциум, получени след удар по главата с гюлле, в момент, в който той е тичал на пистата в стадиона. След операциите, които поставиха живота му извън всяка опасност, регистрирахме пълна загуба на памет. Постепенно след стационарно и санаторно лечение амнезията бе ограничена в рамките на два месеца. Въпреки че физическото и умствено състояние на пациента е без особености, въпреки всичките ни усилия, не сме в състояние да ликвидираме тази частична ликвидна амнезия. Познавайки и високо уважавайки вашия метод на терапевтична хипноза, изреждам по-долу в хронологичен порядък някои моменти, които пациентът абсолютно не си спомня, но които биха могли да бъдат опорни пунктове за възстановяване в съзнанието му на този период от неговия живот.

1. Границите на амнезията са ясно очертани и постоянни — последното, което пациентът си спомня, е сбогуването с Ирина, момичето, с което същия ден се е запознал. Първият му следващ спомен е от два месеца по-късно — идването му в съзнание в нашата болница. Оттам нататък помни всичко, както помни всичко от преди деня на запознаването. По-долу са епизоди от онова, което напълно е забравил:

2. Следващия ден те се срещат с Ирина и се разхождат из града.

3. След няколко дни Ирина го запознава със своите родители — баща й Веселин Динев е виден юрист в града, майка й Деяна е завеждащ учебната част на гимназията. Родителите посрещат пациента в своя дом много добре.

4. Пациентът печели златен медал на общоармейската спартакиада, включен е в отбора, който се подготвя за международно състезание, и остава в града.

5. Тъй като през цялото време извън тренировките пациентът е в дома на Ирина, началник отбора му позволява да нощува там. Семейство Диневи му отстъпва мансардата на своя дом. (И досега Диневи, с които многократно съм говорил, си спомнят За изключителното възпитание и обща култура на пациента — изглежда, той категорично ги е спечелил.) Мансардата има капандура с изглед към балкана, диван, магнетофон, маса с три стола. Любимите записи на пациента и Ирина са били песните на Пол Анка.

6. При едно посещение на двамата заедно с нейните родители в ресторанта на Балкантурист, изпадайки в много радостно настроение (без помощта на алкохол, какъвто той въобще не употребява), пациентът се качва при оркестъра и изпълнява две песни. Учудването на Диневи е, че той за първи път не е заеквал. Ръководителят на оркестъра е изумен от прекрасното изпълнение на младежа.

7. Управителят ангажира пациента за певец-изпълнител. (Тук мога да допълня, че пациентът действително пееше много хубаво и с огромен успех.) Той се бе превърнал в звездата на града. Идваха да слушат изпълненията му от съседни окръзи, опитаха се да го ангажират за столично заведение, но той отказа.

Тази покана обаче му даде кураж да се кандидатира на приемните изпити в консерваторията, където кандидатствуваше и неговата приятелка. През периода на изпълнителската си кариера той не запусна тренировките, дори сам молеше треньора всеки ден да хронометрира времето и ако то падне с една десета дори, да му забрани да пее. Разказвам тези неща от свое лице, защото, както споменах, пациентът бе по онова време звездата на града и всички подробности от живота му бяха обществена тайна.

8. Пациентът заедно е Ирина заминават за няколко дни на кандидатски изпити. И двамата са приети в консерваторията — тя в класа по флейта, той — вокално майсторство.

9. Завръща се в града. На състезания преди заминаването на отбора за чужбина печели втори златен медал.

10. Насрочват датата на сватбата след завръщането му от чужбина.

11. Два дни преди заминаването зле изтласкано гюлле удря пациента.

12. След идването му в съзнание той не се интересува от никого, никой от близките си не познава.

13. Постепенно възстановява паметта си. Изпратен е в санаториум. Там получава писма от Ирина, които не чете. На телефонните й обаждания говори като със съвсем непознат човек. При първото й посещение в санаториума също се държи като с непозната. При следващото й идване на свиждане реагира като на досаден човек, който го преследва. Лекарите забраняват на Ирина да идва и да му се обажда повече.

14. Предмети, свързани с този му период: студентска книжка от Държавната консерватория (където той не е стъпвал след приемните изпити), два златни медала от състезанията, афиши-реклами за изпълненията му в ресторанта на Балкантурист, часовник, подарък от родителите на Ирина, годежна халка. Тези предмети прилагам, но досега пациентът не е реагирал на тях като на свои.

15. Евентуални предметни и звукови асоциации могат да предизвикат яркочервени рози (почти всичките си добри доходи от пеенето той е превръщал в огромни букети рози за Ирина), грамофонни плочи — главно от предкласиката, — също подаръци за: Ирина. Коронната му песен в неговото изпълнение, за която много пъти е викан на бис — «Никога, никога».

Заб. Не е подходящо да се намеква за интимен живот. Според Ирина те не са влизали в полова връзка — пазили са се за брачната нощ.

Заб. Не е подходящо да му се припомня за заекването — дефектът е изчезнал след удара.

Надявам се още веднъж, уважаеми другарю професор, че вашата метода ще възстанови някои от тези събития в паметта на пациента. Те би трябвало да са заседнали там, тъй като цялото му детство, целият му живот до срещата с Ирина е низ от нещастия и пълно отсъствие на каквато и да е радост. Искрено ви желая успехи.

С дълбоко уважение:

доц. д-р Стоядинов“

Данчо, от обърканост навярно, се взря в печата. Самоубиецът видя това и грабна обидено писмото.

— Не те ли излекуваха?

— Не разбираш ли? Чета тези неща като писани за друг човек — каза самоубиецът, — все едно че за теб са писани или за друг, само и само не и за мен.

— Но тогава! — Данчо чак трепна от радост, открил бе логиката, с която ще избие веднъж завинаги мрачните мисли от главата на този странен човек: — Тогава излиза, че няма никакъв смисъл да свършваш със себе си. Щом всичко това не е станало с тебе, щом нямаш спомени, усещания, чувство — какво те засяга тогава. Живей си твоя си живот.

Онзи криво се усмихна:

— Нали четиринадесет години с тази логика изкарах. Какво ми е лошо — казвах си, — работя в книговезница, вярно, че мирише, но падат добри пари. Женичките не ме отминават. Вървя напред. Изкарах с тази логика, ама свърши. Логиката свърши.

— Не те разбирам.

— Виждам. Благодарен съм ти — продължи с толкова дни живота ми. Ако не беше ти онази сутрин, вече да съм изгнил. Благодаря ти. Отивай си сега.

Той стана, протегна крак над пропастта, поразмърда го — така човек, който се кани да влезе в морето, опипва водата.

— Недей — каза му Данчо, — това е пълна безсмислица.

— Наистина нищо не разбираш. Виж сега — всеки човек се крепи в живота си не от минаването от ден в ден, а от нещо цялостно и хубаво, нещо, което е гръбначният стълб на настроението му, нещо, дето колкото и трудно да му стане, като си го спомни — съвзема се. Това нещо у едни хора е пред тях — достигането на тяхното нещо ги крепи. У други е отминало — крепи ги споменът. Някои може и да не са го забелязали, но то е в тях и си върши работата. А мойто не е никъде. Мойто хубаво е извън живота ми. Значи, къде е?

Лицето му стана съвсем детинско, щом си зададе въпроса.

— В бъдещето ти е — каза Данчо, — то е пред теб.

— Не, не е там — четиринадесет годинки се рових из бъдещето си — дори следа няма. Край, свършило е моето. Дали са ми и на мен като на всекиго два месеца щастие да си ги разпределя за целия живот, аз съм ги изгубил. А не мога без тях. Дотук можах, повече не мога…

Лицето му сега бе лице на смъртник — сурово и светещо.

— Сбогом!

Не скочи в пропастта, а се килна към нея с едното рамо напред.

Данчо се вкопчи в другото му рамо, миг-два вярваше, че ще го удържи, а после се срутиха и двамата, стана черно наоколо, засвистя вятър в ушите. Усещаше вече твърдостта на земята, когато нещо пресече пътя му, дръпна го отново нагоре, над парашутната площадка, над тия диви скали.

Данчо се огледа. Беше в плетена от въжета люлка, окачена за огромно, позахабено, но свое и близко тяло — онзи древен техен дирижабъл, който се беше блъснал в тях. Докторът седеше до него мълчалив, стиснал здраво ръката му, и тъй летяха, преодолявайки дисковете на облаците, впивайки се във все по-черно небе — движеха се към отвора на сребрист тунел. През тунела преминаха, побутвани от топъл, осезаем ветрец, и излязоха през другия край на зелена полянка. Дирижабълът се спусна, стъпиха на меката трева и тръгнаха през тънещата в глуха тишина природа. Данчо видя ручей, наведе се, изпи шепа сладка вода — направи крачка по течението и разбра, че течение нямаше — и двете посоки се стичаха към него. Тръгнаха отново, но където и да спираха, все стояха в центъра на обърнат конус, носеха този център със себе си, все едно че крачеха върху опънатата гумена плоскост. Данчо поиска да се ориентира по слънцето и вдигна глава. Видя в небосвода всички познати и непознати светила на вселената. Светеха посред бял ден, без да пречат на слънцето и без то да им пречи, светеха с еднаква и равна светлина, все едно че бяха на едно и също разстояние оттук.

— Къде се намираме? — попита Данчо. — Ето я полярната, ето го южното съзвездие Центавър — това не може да бъде земята, но ето го слънцето, значи, това не може да не бъде земята?

Докторът сви рамене.

Зърнаха най-после ориентир — дим в далечината, — тръгнаха натам, стигнаха до огъня, а край огъня видяха Галя и Владай, Христо и Людмил — грееха се, въпреки че бе топло и лицата им бяха успокоени, но озадачени.

Не ги посрещнаха с радостни думи, а само се по-сместиха да им сторят място край огъня.

 

ДАНЧО. Разбирате ли нещо?

ВЛАДАЙ. Мисля, че започвам да разбирам. (Към доктора.) Докторе, възможно ли е при падане от двадесет и няколко хиляди метра, след страхотен взрив да оживее човек?

ЛЮДМИЛ. При това не един човек, а пет души?

ДОКТОРЪТ. Не е възможно.

ХРИСТО. Но тогава излиза, че…

ГАЛЯ. Така излиза.

ДАНЧО. Каква беше тази парашутна кула, този нещастник?

ДОКТОРЪТ. Значи, и ти си имал? ДАНЧО. Какво съм имал?

ДОКТОРЪТ. Питай другите, ще ти кажат. А аз нямах, аз почти нямах…

ДАНЧО. Докторе, не можеш ли да бъдеш по-ясен?

ДОКТОРЪТ. Някои мои пациенти са ми разказвали, че в миг на смъртна опасност са виждали целия си живот. Като на кинолента — така казваха те… Чувал съм го от хора, които са прехвърлили опасността. От онези, които не са я прехвърлили, досега нищо не бях чувал, а ето че вие…

ХРИСТО. Докторе, и без това всичко е твърде мистично, бъди поне ти разбираем.

ДОКТОРЪТ. Онези, на които им е съдено да се върнат, виждат в миг досегашния си живот, а другите… Другите виждат в миг онова, което им е предстояло. На вас повече ви е предстояло — повече сте видели. На мен по-малко, по-малко видях.

ДАНЧО (след пауза). Сигурно е точно така… (Той се обръща с гръб към огъня и избърсва сълза от бузата си.) Да станем тогава, да помълчим.

 

Всичките се изправят, стоят, вгледани в огъня, потънали в едноминутно мълчание. Галя прекъсва мълчанието.

 

ГАЛЯ. Добре, няма ни вече, добре, приемам това. Но така ли ще стоим цяла вечност край огъня, без нищичко да правим?

 

Всички са пребледнели и мрачни и постепенното угасване на сцената подсилва безкрайната безизходност. И внезапно от посоката на южното съзвездие Центавър започва да просветлява. И усмивки засияват по бледите им лица. През ливадата като верен кон препуска към тях дирижабълът и макар че въжетата се мотаят под тумбака му, той бърза, бърза.

А щом бърза към тях, значи, ще ги поведе на нейде. Значи, има нейде. Значи, има живот.