Росен Босев
Портрети на небесни тела (8)

8

За изминалите четиринадесет години каньонът здравата се бе състарил. Така става. С хората също е така — дълги години младееш, поддържаш теглото, самочувствието и силата, а внезапно се събуждаш една сутрин отпуснат, мрачен и дебел. И с каньоните понякога е тъй — безкрайни векове си бил здраво и бодро образувание в местността, свеж и внушителен си бил — не каньон, а камък, и изведнъж едно десетилетие опоска храсталака от темето ти, пресуши рекичката ти, стените ти започнат да се стичат в каменни ручеи, вертикалът ти се килне, звярът те заобикаля, а за човеците да не говорим. Каньонът много се зарадва на петимата, щом те връхлетяха, и дори се опита да се усмихне, но тази негова безпомощна беззъба усмивка само сви хорските сърца.

— Ех, братлета — въздъхна Галя, — не мога да го позная. Нали мъжът ми има едно приятелче в пенсионното, просто ми иде да съдействувам…

Никой обаче не пое горчивата шега. Мъчно им бе за каньона и се обвиняваха, че са го оставили на произвола на съдбата, захвърлили са го самотен във времето и ето сега резултатите.

— Нищо — рече Владай. — Като почнем новия цепелин, пак ще живне нашето каньонче.

— Ами да, ще се оправи.

— Като бебенце ще стане.

— Ще го излекуваме, ще го спасим!

За пръв път от толкова години някой казваше пред всичките на глас, че пак ще правят цепелин, а ето — приеха това като съвсем естествено, все едно че винаги са си го мислили.

Мушнаха се под скелето. И то, горкото, съвсем се беше смъкнало, окрадено и прогнило. Поохкаха под гредите, припомниха си мястото, дето са заровили гондолата, и засвяткаха с инструмента. Много скоро първи капки пот западаха от челата им и заникнаха първи пришки. Нямаха те още онази опитност на хората от техния кръг, нямаха ги вилните онези местенца, с които човек се обзавежда към четиридесетте в знак на капитулация пред традицията.

Но иначе работеха бързо, научно, би могло да се каже — знаеха под какъв ъгъл да замахнат с кирката, как да подхванат лопата, тъй че лостът първи род да е най-ефикасен, умно разполагаха силите.

Не се мина много време и кирката на Христо звънна в метал. Набързо разчертаха земята по контурите на гондолата, задълбаха от оная страна, дето би трябвало да се падат илюминаторите, стигнаха, поразчистиха — древното купе блесна с различни свои части.

Удариха едно желязо, удариха второ и стъклото неохотно се пропука, за да ги лъхне от тъмното пространство консервираният въздух на тяхната младост. Вдишваха го опиянени — въздухът бе по-селски, по-тих, по-мамещ към нещо.

Дифузията на нявгашната и днешната атмосфера произтичаше бавно: някак внимателно днешната въздушна среда приемаше госта от миналото, но както и да е — и това се свърши, купето се изпълни с пространствата на 1978 година и Владай като най-кльощав се промуши през илюминатора.

Вътре, в полутъмата, той видя, че всичко си е в ред, точно както беше тогава. Но сега то изглеждаше невероятно мизерно и самодейно, тъй домошарско изглеждаше, че Владай си рече: „Само заради тази наша мърлявост не е излетяло тогава — небето не ти е земя, небето не може да приеме всичко.“

Откри касата с напипване и я подаде навън. Измъкна се с усещането, че излиза от място, където не е трябвало никога да стъпва.

Наведоха глави над касата — желязна кутия от кръчмарски тезгях или селска поща — нищо и никаква кутия, а пазеше още творчеството на младостта им, само че бяха загубили ключето към своето минало, в какъвто смисъл се изрази Галя и веднага след това се смути от мелодраматичността на репликата си. Добре, че мъжете или не я чуха, или се направиха, че не я чуват, улисани около касата.

Пробваха с кирките, пробваха с инструменти от колата, пробваха с всички свои ключове — не поддаваше стоманеният паралелепипед и решиха тогава да го закарат в столицата — град, в който и по-големи чуруци са се отваряли.

— Да позатрупаме гондолата, а? — попита Данчо.

Не му отговориха и тогава той рече:

— Защо да я затрупваме. Няма от какво да се срамуваме.

И влезе последен в колата.

В София пристигнаха чак по тъмно, не им се занимаваше с кутията и се разотидоха всеки по пътя си, а Людмил при жена си. Чак в антрето се усети как по погрешка се е прибрал у тях си и за първи път се замисли доколко обича Танчето: зачестиха странни прояви — ето вчера забравиха да се любят, сега пък сбърка и се прибра вкъщи.

Жена му също се учуди, че се връща тъй рано след телеграмата, но с нищо не показа това, размени няколко думи и продължи да чете своята снощна книга.

„Какво ли толкова чете?“ — запита се Людмил, когато тя излезе за малко от хола. Оказа се, че тя чете книгата „Война и мир“ — роман дълбок, велик и непрочетен още от Людмил.

„Как тъй? — рече си той. — В небесата летя, откривам разни неща, а книгата «Война и мир» не съм прочел нито веднъж. Съдържанието знам и филма съм гледал, а самата книга — ето на — сигурно цял живот е била на една ръка разстояние от мен, пък не съм протегнал ръката.“

— Знаеш ли какво — каза той на жена си, — я като прочетеш тази книга, дай да я попрехвърля. От гимназията не съм я разгръщал.

— Че вземи я чети.

— А ти?

— И аз също.

— Аа, да… — отвърна неутрално Людмил, усетил скрита уловка в тази неясност.

Жена му обаче бе съвсем безхитростна:

— Стигнала съм до трети том, първите два са на нощното шкафче.

Ето как за първи път от много време насам те се занимаваха до късно с едно и също нещо в леглото.

И въобще нея вечер след посещението на каньона всички бяха обхванати от небивали настроения, случваха им се странни неща. Владай например пи чай и после си легна.

Галя влезе във входа с неприятната мисъл, че ще трябва да дава на дъщерята и мъжа си обяснение за внезапното си изчезване, но вместо с мрачна тишина апартаментът я посрещна с поток от добре подредени звуци.

Влезе в хола: дъщеря й, това как да е, унесено манипулираше с клавишите, но мъжът й бе невероятен облечен в отдавна забравеното сватбено окъсяло костюмче и сложил черна папийонка, подпрян с лакът на пианото, той очакваше края на интродукцията и своя момент.

Галя също се понапрегна. Мелодията й бе позната, но кой, кой… Верди, онзи, Джузепе, „Трубадур“… Или онзи, Бизе… Онази, „Кармен“…

— Мой капитан… — поде мъжът, без да й обърне внимание.

„Точно тъй, разбира се, арията на контрабандистите“ — светкавично се досети Галя и веднага подхвана заедно с него:

Мой капитан, мой капитан,

май любовта се подигра със вас…

Пяха дълго, до пълно всеотдаване и заспаха със съня на чисти пред небосвода хора.

… Данчо завари своите тримцата заети с трудна задача — правеха плакат за класната стая на другия му син Методи. Плакатът трябваше да внушава на четвъртокласниците любов към положителните науки, ето защо точно на Данчовия човек бе го възложила другарката. Бяха стигнали до огромна колба, изрисувана върху кадастрона в жълто, и червена лента, излизаща от колбата. Лентата чертаеше прочутата формула на Айнщайн и Данчо веднага се досети, че тук поне Кирил си е казал думата. Всичко останало обаче бе слаба работа — доверие не внушаваше, камо ли пък любов.

— Я дайте — размести той семейството си и стиснал здраво четките, не щадейки боите, за не повече от три часа създаде платно в стил хиперреализъм, но по-стоплено, в стил абстракционизъм, но по-предметно и понятно, в стил кич, но кич с авторова дистанция, кич, самоотричащ себе си по тънък начин. С две думи — платното далеч надминаваше малката поръчка на времето, като същевременно я изпълняваше, обобщаваше големите истини, покриваше вкуса на първия естет и радваше окото на простия зорък човек, довел окото си на отдих в изложбената зала.

Конкретното изображение само на пръв поглед можеше да бъде оприличено на нищо, иначе си личеше, че художникът е надникнал във вътрешността му и отвъд нея, защото онова, което бе нарисувано, не бе самото то, а само повод на твореца да сподели какво мисли за този и онзи свят. Личеше си веднага, че ако не точно това, а каквото и да е друго нещо бе нарисувала тази ръка за целуване, пак щеше да е видна глъбината и неподозираността на душата на притежателя на тази ръка.

Жена му дълго не можа да заспи след всеобщите възторзи. Все й се привиждаше как клинка брадат и мърляв нейният мъж по кръчмите с непродадени рамки под мишница, или пък още по-лошо — виждаше го сиятелен и смогнал на харчовете си. Второто видение я накара да се надигне призори, да излезе на балкона, да драсне една клечка и да я доближи до ъгъла на кадастрона. Картината пламтеше бавно и разнолико — всеки цвят по своему. Тя даже и не изгоря, тя се превърна в пъстър прозрачен обем, запазил информацията за това произведение. Сутрешното движение на въздуха отнесе закодираната картина във висините, където вече бяха цепелинът, Толстой, Бах, двамата контрабандисти, Айнщайн, може би Наполеон и Верди и кой знае кои още.

Най-странно обаче прекара тази нощ Христо. Странно и по-иначе. Не че и него не го засегна витаещата над града любов към музите. Напротив — щом се прибра с касата под мишница, той веднага включи телевизора и гледа известно време волната програма от европейското първенство по фигурно пързаляне. Обаче писъмцето от председателя и тази каса не го оставяха да се наслаждава спокойно на двойния аксел и крака. Угаси телевизора, забърника касата без никакъв успех. Няколко микрона стомана го деляха от чертежа на помпите, но останаха непреодолими тези микрони. Ключенцето, ключенцето… Той даже нямаше да краде от Людмил, щеше само да хвърли едно око и после всичко сам. Едно ключенце само му трябваше от чуждите проекти — това само, иначе останалото не му е проблем — винаги неговите чертежи са били по-чисти от тия на останалите, винаги ги е правил по-навреме. „Дар божи е това ключенце — чу той гласа си нейде отстрани. — Дар божи е, моето момче, а теб те е отминал бог. Ако бяха те дарували, ти с твоите способности досега, ехее, къде да си стигнал, да си смогнал на харчовете си досега…“

— Не — възропта си Христо. — Това с харчовете — не! Та тия помпи не са нужни на мен, а на хората. Това е истината, на хората са нужни. Крие се истината, преоблича се като честна мома — уж за тебе е само, уж ти само ще я имаш, а всъщност е такова едно курве, което, преструвайки се, че теб прави щастлив, всичките ги прави щастливи. Ами ако е тъй, курве ли е пък тогава, щом ги прави всичките щастливи, а не теб само? Ама че дилема — ако теб само те радва, значи, е честна, а ако е за всичките — бягай далече. Че защо пък да бягам? Ако е полезна, защо трябва да бягам…

Тук Христо съвсем се оплете, съвсем забрави коя точно истина сравняваше с курве — онази, за помпите, дето все му бяга, или пък истината, че онова, което е от негова полза, е от полза и за другите и по тази причина не бива да бъде сравнявана с лоша жена, а с ключе, каквото Христо няма. — Ето — Людмил го има ключа — и за помпите, и за друго, и любовница има! И Владай го има ключа, защото все ги измисля едни, та го позлатяват, а той си криви капата. И Данчо май го има — посочи си една жена — обвързана и с дете, посочи си я и си я получи. И Галя има ключ, защото… Е, защото е Галя. А той, Христо, нищо си няма — нито ключе, нито любовница, една жена има — и тя по санаториумите.

Ритна с все сила кутията и разхлипан от болка в крака и по себе си, наметна якето и хлопна външната врата зад гърба си.

Тръгна по улиците. Мислеше, че не знае къде отива, а то вече бе известно — като човек, който за хиляден път върви към познато място, той уверено и напряко крачеше към кварталната, но на съседния чак квартал кръчма — заведение, което не бе виждал до ден днешен, камо ли пък да бе стъпвал в него.

Със сигурност бутна вратата и нито жълтеникавите лица на клиентите, нито нездравият шум го смутиха. Отиде направо на рафта и с глас, от който сам се стресна, рече ето така:

— Хей, кръчмарю, дай една ока вино.

„Не му личи — помисли си кръчмарят, — пиян е като кютюк, а въобще не му личи.“

— Седнете някъде, гражданино, ще ви сервирам. Христо се огледа. Масите бяха препълнени, една само предлагаше свободно място и той се упъти натам. Без да пита, се тръшна на стола и чак тогава хвърли поглед към сътрапезниците си. Веднага си личеше, че те са разделени на две компании. Едната се състоеше от мъничко напористо мъжле с бодра мускулеста лисина и завидно пъргави (под масата обаче) ръце. Ръцете шареха по лявото бедро на дебела жена, тъй откровено миловидна, че Христо дълго не можа да откъсне поглед от чипото носле над извезаната горна устничка.

Май съзерцаваше по-дълго от приетото в това заведение, защото мъжлето го кецна по глезена — добре работеше то под масата, няма що.

— Ах, да — съвзе се Христо и се обърна към другата компания, която се състоеше от един само човек. Човекът бе остриган ниско, бе с волеви челюсти и с поглед, отпратен далеч оттук — на нейде, дето бе хубаво, уютно и имаше нужда сега от него.

Тоничко да разбираше от учението на Ломброзо. Христо не би разменил нито дума с човека. Но не разбираше, пък и от половин час насам бе изцяло под властта на външни сили:

— Ще позволите ли, приятелю — рече той на странния си съсед, — да ви налея от моето?

Човекът погледна право през него:

— Ако ще имам възможност да ви го върна. Разменяха по този начин реплики, Додето най-сетне кръчмарят не им припомни, че са последните двама в заведението. Цупиха се четири-пет бутилки за из път и излязоха покорно. Пътят им впрочем се оказа много дълъг — пресякоха улицата и седнаха в отсрещната градинка. Приятелят на Христо отпуши първото шише по странен начин — духна върху тапата, подхвана я с нокът и готово. По същия лек начин те двамата се справиха със съдържанието. Нейде към третата бутилка Велико, така се казваше Христовият побратим, стъпи на пейката и друсна четири стихотворения от Шандор Петьофи.

Разхълца се, от вълнение или друго, и Христо използува паузата — стана, поклони се и изрецитира текста на песничката за цепелина.

Това произведение извънредно много заинтригува Велико, той дори и да хълца престана, а заразпитва за предисторията на стихотворението.

Христо разказа оттук-оттам по нещичко, излъга, че те двамката с Галя, нали разбираш, от гледна точка на секретност не каза какво има в касата, ограничи се с това, да спомене, че е извънредно ценно, но не може да я отключи.

— Любезни! — стана церемониален Велико. — Води ме, води ме веднага натам. Съдбата те изпрати в ръцете на човек, който ще ти бъде полезен.

Христо тутакси поведе своя побратим към дома си и когато взе да търси на стълбищната площадка ключовете, Велико направи великодушен жест:

— Остави това на мен.

Измъкна от ревера си значката на футболния отбор „Палермо“, изви игличката и отключи вратата.

След малко, разположен удобно в креслото и с касата на колене, Велико сърдечно въздъхна:

— Да, случил си, любезни. Ако все още има свободен по тия каси майстор, това съм аз.

— Но хайде, действувай!

— Треперят ми ръцете. Трябва да пийна нещо.

И те пийнаха… И ръцете им спряха да треперят. И им се доспа. Решиха да подремнат някой час и тогава да се заемат с работата.

Когато Христо се събуди, дълго държа главата си под студената струя и едва след туй се зае с рекапитулация.

Първо на първо, липсваха обувките, немските, и винтягата, попивката от бюрото и в комплект — сувенирният нож за разрязване на книги.

Второ на второ, касата, касата я нямаше.

И трето на трето, но не на последно място, побратимът му Велико бе си тръгнал завинаги, без да се сбогуват… Ех!

Христо отвори широко прозореца, подиша, наля си голяма чаша студена вода — изпи я и внезапно се почувствува свеж и чист, както от много отдавна не се беше чувствувал.

Той знаеше — вече няма друг избор — те ще правят нов дирижабъл!