Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992


1.

Окотильо Уелс, Калифорния

8 февруари 2023

 

Джей Джей Бекуърт, президентът на „Мегалоуб индъстрис“, беше смутен, макар упражняваният с години самоконтрол да му помагаше да не дава никакъв външен израз на безпокойството си. Не беше разтревожен, нито уплашен: просто озадачен. Той обърна стола си така, че да може да се полюбува на величествения залез в пустинята. Откъм запад пурпурното небе зад масивите на веригата Сан Исидро хвърляше червеникава светлина върху планините Санта Роса, простиращи се на север по продължение на хоризонта. Вечерните сенки на окотильото[1] и кактусите чертаеха дълги линии върху сивите пясъци на пустинята пред него. Обикновено тази сурова красота го успокояваше и отморяваше, но не и днес. Тихото звънване на вътрешния телефон прекъсна мислите му.

— Какво има? — попита той.

Машината разпозна гласа му и се включи. Търсеше го секретарката.

— Д-р Маккрори е тук и би желал да разговаря с вас.

Джей Джей Бекуърт се поколеба, тъй като знаеше какво иска Бил Маккрори и се изкушаваше да го накара да почака. Не, по-добре веднага да го постави в течение на нещата.

— Пуснете го.

Вратата забръмча и Маккрори влезе, после премина през цялата просторна стая — безшумно, понеже стъпките му заглъхваха в дебелия килим от чиста вълна. Беше сух, кокалест човек и редом с набитата, едра фигура на президента изглеждаше като върлина. Не носеше сако, а връзката му бе разхлабена: по върховете на „Мегалоуб“ твърде често не обръщаха внимание на формалностите. Но затова пък носеше жилетка, чийто джобове бяха пълни с писалки и моливи — тъй важни за всеки инженер.

— Извинявай, че те безпокоя, Джей Джей — той започна да сплита нервно пръсти в желанието си думите му да не прозвучат като упрек към президента на компанията, — но сме готови за демонстрацията.

— Зная, Бил, и съжалявам, че те задържам. Но изникна нещо непредвидено и в момента не мога да тръгна.

— Всяко отлагане ще доведе до трудности с охраната.

— Това ми е добре известно. — Джей Джей Бекуърт не издаваше с нищо раздразнението си: не го правеше никога пред хора, стоящи по-ниско от него в йерархията на фирмата. Навярно Маккрори не беше наясно, че президентът лично бе ръководил проектирането и строителството на всички охранителни системи в комплекса. Той приглади за миг копринената си връзка, модел на дизайнера Сулка, студеното му мълчание се превърна в упрек. — Но просто ще трябва да почакаме. На нюйоркската борса започна неочаквано и страшно масирано изкупуване на наши акции.

— Наши акции ли, сър?

— Наши. В Токио още е отворено, сега там търгуват денонощно и изглежда при тях става същото нещо. От финансова гледна точка това е лишено от всякакъв смисъл. Нашата компания е основана от петте най-големи и най-мощни електронни корпорации. Те имат абсолютен контрол върху „Мегалоуб“. По закон част от акциите трябва да се търгуват, но е изключена всяка възможност някой да успее да ни погълне.

— Какво става тогава?

— И аз бих искал да зная. Скоро ще постъпят доклади от нашите брокери. После можем да слезем в твоята лаборатория. Какво е това, което искаш да видя?

Бил Маккрори се усмихна нервно.

— Мисля, че ще е по-добре да оставим Брайън да ти обясни. Казва, че било важното откритие, което очаквал. Страхувам се, че аз самият не разбирам какво точно представлява. Голяма част от тази материя за изкуствения интелект не е по силите ми. Моята област са комуникациите.

Джей Джей Бекуърт кимна с разбиране. В изследователския център сега ставаха много неща, които не бяха предвидени в първоначалния план. „Мегалоуб“ беше създадена някога с една-единствена цел — да се настигнат и ако може да се надминат японците в областта на ТВРС, телевизията с висока разделителна способност, която бе започнала с използването на по-широк екран и малко повече от хиляда реда за разлагане на образа. САЩ почти бяха изпуснали влака в този сектор. Само закъснялото прозрение, че световният телевизионен пазар се намира под чуждо господство, събра корпорациите-основателки на „Мегалоуб“ и Пентагона — и то едва след като министърът на правосъдието се направи, че не вижда как Конгресът променя антитръстовото законодателство, за да стане възможно създаването на този нов вид промишлен консорциум. Още през осемдесетте години на двадесети век министерството на отбраната — или по-точно един от малкото му компетентни в техническо отношение отдели, Агенцията за водещи изследователски проекти за отбраната, АВИПО — бе видяла в новата разработка не само важно средство за воденето на евентуална война, но и фактор от огромно значение за напредъка на промишленото производство на технологии за бъдещето. Ето защо, дори след като години наред бе карала на окастрен бюджет, Агенцията успя да намери отнякъде нужните пари за изследвания.

Още щом взеха решенията по финансирането, светкавично на избраното място в голата калифорнийска пустиня бяха приведени в действие всички сили на модерната техника. Там, където някога имаше само сухи пясъци — и няколко ферми за плодове, напоявани с подпочвени води, — сега се издигаше голям и модерен изследователски център. Джей Джей Бекуърт знаеше, че в него се работи по разни нови и перспективни проекти, но не беше наясно с подробностите на някои от тях. Като президент имаше други, по-спешни отговорности — и шестима шефове, пред които да отговаря. Червената мигаща светлина на телефона прекъсна мислите му.

— Да?

— Мистър Мура, японският ни брокер, чака на линията.

— Свържете ме.

Той се обърна към образа на екрана пред себе си:

— Добър ден, Мура-сан.

— Добър да е и за вас, мистър Джей Джей Бекуърт. Извинявайте, че ви безпокоя в този късен час.

— За мен винаги е удоволствие да общувам с вас. — Бекуърт потисна нетърпението си. Това беше единственият начин да работиш с японците. Първо задължително се разменяха любезности. — И сигурно не бихте ми се обаждали сега, ако въпросът не беше важен.

— Важността му трябва да бъде преценена от собствената ви високопоставена персона. Като обикновен служител аз мога само да докладвам, че трескавото изкупуване на акции на „Мегалоуб“ се преустановява. Последните данни вече са на път към мен. Очаквам да ги донесат на бюрото ми… всеки момент.

За част от секундата образът на екрана застина, устните спряха да се движат. Това бе първият знак, че Мура всъщност говори на японски, а думите му бързо се превеждат на английски — като в същото време компютърът симулира движенията на лицето и устните му така, че да съвпадат с думите. Той се обърна и получи листче хартия, усмихна се, докато го четеше.

— Новините са много добри. Цифрите показват, че цената е паднала отново до старото ниво.

Джей Джей Бекуърт потърка брадата си.

— Имате ли представа за какво е било всичко това?

— Със съжаление признавам пълното си неведение. Освен за факта, че страната или страните, предприели този ход, са загубили близо един милион долара.

— Интересно. Много благодаря за помощта и ще очаквам с нетърпение следващия ви доклад.

Джей Джей Бекуърт докосна копчето за изключване на телефона и зад гърба му начаса оживя воксфаксът — бръмчеше тихо и изхвърляше разпечатка на проведения разговор. Неговите думи бяха написани с черно, а на Мура с червено, за да се разпознават веднага. Системата за превод беше добре програмирана: докато преглеждаше текста, забеляза не по-голям брой грешки от обикновено. Секретарката му щеше да заведе записа от воксфакса като готов за използване. По-късно преводачът на „Мегалоуб“ щеше да провери точността на превода, направен от компютъра.

— За какво беше всичко това? — попита Бил Маккрори озадачено. В електрониката той плуваше в свои води, но тайнственият свят на борсите представляваше за него пълна загадка.

Джей Джей Бекуърт сви рамене.

— Не зная. Може и никога да не узная. Навярно някой амбициозен брокер е гонел бърза печалба или някоя банка е решила нещо, а после е размислила. Във всеки случай това не е важно — засега. Мисля, че можем вече да видим какво предлага геният от твоя отдел. Брайън, нали така се казваше?

— Брайън Делейни, сър. Но първо ще трябва да позвъня, става късно.

Навън беше тъмно. Изгряваха първите звезди и осветлението в кабинета се бе включило автоматично.

Бекуърт кимна в знак на съгласие и посочи телефона на масата в другия край на стаята. Докато инженерът се обаждаше, Джей Джей извика на екрана дневника за срещите си, изчисти приключените през изтеклия ден, после провери ангажиментите си за утре. Щеше да бъде напрегнат ден — досущ като всеки друг — и той включи към терминала часовника си със запаметяващо устройство. На екрана се изписа „Чакай“, а миг по-късно „Край“ — беше прехвърлил срещите си за утре в часовника. Това бе всичко.

Всяка вечер по това време, преди да си тръгне, той обикновено изпиваше по едно уиски — петнадесетгодишно шотландско малцово „Гленморанджи“. Погледна към скритото барче и леко се усмихна. Не още. Ще почака.

Бил Маккрори натисна копчето за изключване на звука на телефона и се обърна към него.

— Извини ме, Джей Джей, но лабораториите са затворени. Ще ни отнеме няколко минути, докато уредим посещението си.

— Чудесно — каза Бекуърт и наистина го мислеше.

Изследователският център беше построен тук в пустинята поради няколко основателни причини. Липсата на замърсяване и ниската влажност бяха две от съображенията — но самата безлюдност на местността се оценяваше като фактор от най-голямо значение. Още през четиридесетте години на миналия век, когато промишленият шпионаж едва прохождал, безскрупулни корпорации открили, че е далеч по-лесно да откраднеш тайните на друга компания, отколкото да хабиш време, енергия — и пари! — за да разработиш нещо сам. С напредъка на компютърните технологии и електронното наблюдение промишленият шпионаж се бе превърнал в една от най-бързо развиващите се индустрии. Първият и най-голям проблем за „Мегалоуб“ още в самото начало беше сигурността при строителството на новите съоръжения. Това означаваше, че веднага след като откупиха няколкото ферми и площи от безлюдната пустиня за терен на обекта, около цялата зона бе издигната непристъпна ограда. Всъщност не беше само една — и не абсолютно непристъпна, такава не би могла да съществува. Съоръжението се състоеше от няколко огради и стени с бодлива тел отгоре, окичени с детектори — детектори бяха заровени и в земята; отвсякъде бяха покрити с датчици за холографските изменения и буквално целите осеяни с тензометри, вибросензори и други устройства. Те очертаваха периметър, който казваше: „Влизането забранено“. Да се проникне през него бе почти невъзможно, но ако някой човек или уред все пак успееше да се промъкне, тогава неизбежно щяха да го посрещнат прожектори, камери, кучета — и въоръжена охрана.

Строителството на сградата не започна дори и след като всичко това бе завършено. Заеха се да изровят от земята старите кабели и водопроводни тръби, прегледаха ги внимателно и ги изхвърлиха. Попаднаха на една удивителна находка — праисторическо гробище на индианското племе юмани. Спряха строителството, докато археолозите внимателно го разкопаят и пренесат в индианския музей на юманите и шошоните в Сан Диего. Едва тогава бе започнал зорко надзираваният строеж. Повечето от сградите бяха сглобени от готови конструкции на строго охранявани места. После ги заключваха с електронни системи, проверяваха ги и ги заключваха отново. След като ги докарваха на площадката в запечатани контейнери, целият процес на проверката се повтаряше още веднъж. Джей Джей Бекуърт лично бе ръководил този етап от строителството. Цялата операция щеше да е безсмислена, ако не се поддържаше възможно най-строга охрана.

Бил Маккрори вдигна нервно поглед от телефона.

— Съжалявам, Джей Джей, но заключващите часовникови механизми се задействаха. Сега ще ни трябва поне час, за да уредим посещението. Можем да го отложим за утре.

— Невъзможно е — Бекуърт показа на часовника си срещите за следващия ден. — Графикът ми е пълен, включително обяда тук в управлението, имам и полет извън района в четири часа. Сега или никога. Повикай Тот. Кажи му да го уреди.

— Може да си е тръгнал вече.

— Едва ли. Той идва първи и си отива последен.

Арпад Тот беше началникът на охраната. Нещо повече, лично бе ръководил планирането на всички охранителни мерки — те изглежда единствени представляваха интерес в неговия живот. Докато Маккрори му се обаждаше, Джей Джей реши, че времето е дошло. Отвори шкафчето с напитките и си наля три пръста от малцовото уиски. Добави същото количество натурална вода — без лед разбира се! — отпи и въздъхна доволно.

— Почерпи се, Бил. Тот не си е отишъл, нали?

— Благодаря, ще пийна само малко минерална вода. Не само че не си е отишъл, но и лично ще наблюдава посещението.

— Налага се да го направи. Всъщност ние с него трябва заедно да закодираме всеки достъп, разрешен след часа за влизане. И ако някой от нас натисне някоя погрешна цифра — случайно или умишлено, — ще се вдигне ужасна врява.

— Не съм предполагал, че охраната е толкова строга.

— Това е добре. Не би трябвало да знаеш. От неделя движението на всеки, който влиза в лабораториите, се следи по десет различни начина. Точно в пет часа вратите се затварят по-здраво и от банковите трезори във Форт Нокс[2]. След този час е все още сравнително лесно да излезеш, тъй като учените имат навика да работят до късно или дори по цяла нощ. Сигурно и ти си го правил. Сега ще се увериш, че е почти невъзможно да се върнеш, след като си излязъл. Ще видиш за какво става дума, когато дойде Тот.

Докато чакаха, тъкмо можеше да хване новините по спътника. Джей Джей натисна няколко бутона на бюрото си. Тапетите — и картината — на отсрещната стена изчезнаха и на мястото им се появи надписът на информационната емисия. Шестнайсет хиляди-редовият телевизионен екран с висока разделителна способност, разработен в тукашните лаборатории, поразително наподобяваше действителността и бе толкова сполучлив, че завладя голям дял от световния пазар както на телевизионна техника, така и на развлекателните и специализирани компютърни продукти.

Този екран се състоеше от десетки милиони микроскопични механични регистри, продукт на развиващата се наука нанотехнология. Детайлността и цветът на изображението при Бекуърт бяха толкова добри, че досега никой не бе забелязал, че тапетите и картината са просто дигитални изображения — докато не ги изключеше. Джей Джей отпиваше от питието си и гледаше новините.

Това бе всичко, което гледаше — интересуваше се точно от тези новини. Никакъв спорт, реклами, никакви мили животинки или скандали с поп-звезди. Телевизионният компютър откриваше и записваше по зададен ред на важност само тези вести, от които той се интересуваше. Международни финанси, борсов преглед, акции на телевизионните компании, обменните курсове на валутите — само новини, свързани с търговските взаимоотношения. Всички те се записваха непрекъснато, обновяваха се незабавно, двадесет и четири часа в денонощието.

Когато шефът на охраната пристигна, тапетите и картината се появиха отново, а двамата мъже довършваха питиетата си. Металносивата коса на Арпад Тот беше все така ниско подстригана, както през годините на службата му в разузнаването на морската пехота. В онзи мъчителен ден, когато най-накрая принудително го пенсионираха от корпуса, той бе отишъл направо в ЦРУ — там го бяха посрещнали с отворени обятия. След няколко години, през които той бе взел участие в редица тайни операции, се появи голямото разногласие между него и новите му работодатели. Джей Джей трябваше да задейства цялото си влияние на индустриалец плюс връзките на фирмата с военните, за да разбере какво е предизвикало спречкването. Сведението бе унищожено веднага след като Джей Джей го прочете. Все пак в паметта му остана запечатан фактът, че ЦРУ бе отхвърлило някакъв план, предложен от Тот като съвършено безскрупулен! И това бе станало тъкмо преди закриването на оперативния отдел на ЦРУ, чиито акции се отличаваха с отчаяно безразсъдство. „Мегалоуб“ бързо му бе направила щедро предложение да оглави службата за сигурност на запланувания проект. Оттогава работеше при тях. Лицето му се бе покрило с бръчки, косата бе оредяла, но по стегнатото му мускулесто тяло нямаше и грам тлъстина. Немислимо беше да го попиташ за възрастта или да му предложиш да се пенсионира. Той влезе в кабинета безмълвно и застана мирно. Изражението на лицето му бе намръщено както винаги, никой никога не беше го видял да се усмихва.

— Готов съм, щом вие се приготвите, сър.

— Добре. Да тръгваме. Не искам да стоим цяла нощ.

Докато казваше това. Джей Джей Бекуърт се извърна с гръб към тях — нямаше защо някой да научава, че държи секретния си ключ в специално тайниче в катарамата на колана си, — после прекоси кабинета си и отиде до един стоманен панел, вграден в стената. Когато превъртя ключа, той се отвори и вътре запримигва червена светлина. Имаше на разположение пет секунди, за да набере кода си. Чак когато светна зелена светлина, той махна на Тот да се приближи. Докато Джей Джей прибра ключа в скривалището му, шефът на охраната въведе собствения си код. Пръстите му се движеха бързо в кутията на електронното табло. Веднага щом свърши и го затвори, телефонът иззвъня.

Джей Джей потвърди устно уговорената среща пред контролния център по охраната. Затвори телефона и тръгна към вратата.

— Сега компютърът обработва заповедта — каза Джей Джей. — След десет минути ще ни даде кодове за достъп при външния терминал на лабораторията. После ще имаме една минута, за да влезем, след което цялата операция ще се анулира автоматично. Да вървим.

Ако през деня охранителните мерки не се забелязваха, то през нощта съвсем не беше така. Докато изминат късото разстояние между управлението и сградата на лабораторията, срещнаха двама патрули — и двамата със зли на вид кучета, изпънали каишките си. Районът бе ярко осветен, а докато вървяха, телевизионните камери се завъртаха и ги проследяваха. Друг човек от охраната с приготвен автомат „Узи“ чакаше пред вратите на лабораторията. Макар да ги познаваше добре, включително и собствения си шеф, той трябваше да види личните им карти, преди да отключи охранителното табло. Джей Джей изчака търпеливо, докато вътре светна зелена светлина. Той набра нужния код и после притисна палеца си до една пластинка. Компютърът свери отпечатъка му. Тот повтори цялата процедура, после в отговор на въпрос от компютъра зададе броя на посетителите.

— Компютърът се нуждае и от вашите отпечатъци, д-р Маккрори.

Чак след като свършиха и това, вратите забръмчаха и се отвориха с щракване.

— Ще ви заведа до лабораторията — каза Тот, — но този път в нея на мен не ми е разрешен достъп. Когато сте готови за тръгване, обадете ми се по червения телефон.

Лабораторията беше ярко осветена. През вратата от бронирано стъкло се виждаше слаб, нервен младеж, малко над двайсетте.

Докато чакаше, той прокарваше нетърпеливо пръсти през буйната си рижа коса.

— Вижда ми се малко младичък за такава отговорност — обади се Джей Джей Бекуърт.

— Млад е, но трябва да имаш предвид, че е завършил колеж, преди да стане на шестнайсет години — поясни Бил Маккрори. — А преди да навърши деветнайсет, е защитил докторат. Ако досега не си виждал жив гений, ето ти един. Нашите ловци на мозъци следяха кариерата му много отблизо, но той е саможив, не се ангажираше с никакви фирми, отхвърляше всичките ни предложения.

— Как тогава стана тъй, че работи за нас?

— Започна да се простира много нашироко. Този вид изследвания са и скъпи, и трудоемки. Когато личните му средства взеха да привършват, му предложихме договор, изгоден и за двете страни. Отначало отказваше, но накрая нямаше избор.

Двамата посетители трябваше да покажат личните си карти на още един пропуск, преди да се отвори и последната врата. Щом влязоха, Тот отстъпи встрани; компютърът внимателно преброи посетителите. Те тръгнаха и чуха как вратата се затваря и заключва след тях. Джей Джей Бекуърт мина първи, защото знаеше, че колкото по-непринудено потръгне срещата, толкова по-бързо ще получи резултатите. Протегна ръка и се здрависа енергично с Брайън.

— За мен е голямо удоволствие, Брайън. Ще ми се да бяхме се запознали по-рано. За работата ти чувам само хубави неща. Моите поздравления! И ти благодаря, че отдели време да ми покажеш какво си направил.

Бледата ирландска кожа на Брайън порозовя след тази неочаквана похвала. Не беше свикнал да го хвалят. Нито пък познаваше достатъчно добре света на бизнеса, за да разбере, че президентът умишлено пуска в ход своя чар. Умишлено или не, но той постигна желания резултат. Младежът се поуспокои, с охота отговаряше и обясняваше. Джей Джей кимаше и се усмихваше.

— Казаха ми, че си направил важно откритие. Вярно ли е?

— Абсолютно вярно! Може да се каже, че доведох до успешен край една десетгодишна работа. Или по-точно, стигнах до началото на края. Ще има още много да усъвършенствам.

— Обясниха ми, че е нещо, свързано с изкуствения интелект.

— Да, наистина. Мисля, че най-накрая създадохме истински ИИ.

— Почакай, младежо. Аз си мислех, че ИИ съществува от десетилетия?

— Разбира се. Съществуват някои доста остроумно направени и използвани вече програми, които само наричаме ИИ. Но това тук е нещо много по-усъвършенствано — с възможности, които обещават да си съперничат с тези на човешкия мозък. — Той се поколеба. — Извинете, сър. Не искам да ви изнасям лекция. Но доколко сте запознат с работата в тази област?

— Чистосърдечно си признавам, че не зная нищо. И ми казвай Джей Джей, ако нямаш нищо против.

— Да, сър… Джей Джей. Ами тогава елате с мен и ще ви запозная в общи линии с новостите. — Той ги заведе до редицата от внушителни апарати, които изпълваха цялата лабораторна маса. — Това тук не е мое дело, а проектът, над който работи д-р Голдблум. Но може чудесно да послужи за илюстрация на ИИ. Хардуерът не е нищо особено, стар „Макинтош“ SE/60 с централен процесор „Моторола“ 68050 и копроцесор на база данни, който увеличава бързината му сто пъти. Самият софтуер се базира на подобрена версия на самообучаваща се експертна система за ренален анализ.

— Почакай, синко! Аз не знам какво е „ренален“. Знам малко за експертните системи, но ти какво каза там — самообучаваща се експертна система ли? Ще се наложи да ме върнеш в точка А, ако не искаш да се оплета съвсем.

Брайън неволно се усмихна.

— Извинявайте. Прав сте, по-добре ще е да се върна в самото начало. „Ренален“ означава „свързан с функциите на бъбреците“. А експертните системи, както знаете, са информационно базирани компютърни програми. Това, което наричаме компютърен хардуер, са машините пред нас. Изключваш тока и какво ти остава — куп скъпи железа. Включваш го отново, но компютърът може само да провери с помощта на вградените си програми дали работи добре, после се подготвя да го заредят с инструкции. Тези компютърни инструкции за работа се наричат софтуер. Това са програмите, които зареждаш в хардуера, за да му кажеш какво да прави и как да го направи. Ако заредиш текстообработваща програма, можеш да използваш компютъра, за да напишеш книга. Ако заредиш счетоводна програма, същият компютър ще извършва с голяма скорост счетоводни операции.

Джей Джей кимна.

— Дотук следвам мисълта ти.

— Старите програми за експертни системи, тези от първо поколение, можеха да правят само по едно нещо, само едно — например да играят шах или да поставят диагнози за бъбречни заболявания, или пък да проектират компютърни интегрални схеми. Но всяка от тези програми правеше само и винаги едно и също нещо, дори ако резултатите бяха незадоволителни. Експертните системи станаха първата крачка по пътя към създаването на ИИ, защото те могат да мислят — по много прост и стереотипен начин. Самообучаващите се системи бяха следващата стъпка. А сега мисля, че моята нова програма за развитие на знанията ще бъде следващата голяма стъпка, защото може да прави толкова много неща, без да се разваля и обърква.

— Дай ми пример.

— Имате ли лингвафон и воксфакс в кабинета си?

— Разбира се.

— Ето, те представляват два чудесни примера за това, за което говоря. Свързвате ли се често с чужди страни?

— Да, доста често. Преди малко говорих с Япония.

— Случвало ли се е в някой момент човекът, с който говорите, да спре за малко?

— Мисля, че да. Лицето му някак си застива за миг.

— Това е, защото лингвафонът работи в режим „Реално време“. Понякога няма как да преведеш дадена дума веднага, защото не можеш да разбереш смисъла й, докато не видиш следващата дума — например думи, като „син“ — „дете“ и „син цвят“. Същото е и с прилагателното „крещящ“, което може да означава „викащ високо“ или пък „ярък“. Понякога може да се наложи да почакаш до края на изречението — или дори началото на следващото. Затова и лингвафонът, който оформя изражението на лицето, може да се наложи да изчака, докато се преведат думите на японеца на английски — и да анимира образа така, че да има синхрон между движенията на устните и английските думи. Преводаческата програма работи невероятно бързо, но въпреки това понякога трябва да спре живия образ, докато анализира звуците и словореда на постъпващото съобщение. После трябва да го преведе, още веднъж, на английски. Чак тогава воксфаксът може да започне да записва и отпечатва превода на разговора. Обикновеният факс просто отпечатва всичко, което му се подаде от другия край на връзката. Той приема електронните сигнали от другия факс, и пресъздава копие на оригинала. Докато вашият воксфакс е нещо много по-различно. Не притежава интелект, но използва аналитична програма, с която слуша преведените или английските думи от постъпващите телефонни разговори. Тя ги анализира, после ги сравнява с думите в паметта си и разбира кои са. После ги разпечатва.

— Звучи доста просто.

Брайън се засмя.

— Това е едно от най-сложните неща, на които сме научили компютрите. Системата трябва да вземе всеки елемент от японската реч и да го сравни със съхранената в паметта му мрежа от информация за това как се използва всяка английска дума, фраза или израз. Вложени са хиляди човекочасове програмиране, за да се имитира нещо, което става в мозъка ни за миг. Когато кажа „куче“, вие веднага разбирате значението на думата, нали?

— Естествено.

— Знаете ли как става това?

— Не. Просто разбрах.

— Това „просто разбрах“ е първият проблем, пред който се изправя изследването на изкуствения интелект. Сега да видим какво прави компютърът, когато чуе „куче“. Помислете за диалектните произношения и чуждите акценти. Може да звучи „кучъ“ или „кучи“ или в някой друг от безбройните варианти. Компютърът разделя думата на съставните й фонеми или звуци, после преглежда други думи, казани наскоро от вас. Сравнява ги със звуците, връзките и значенията, които съхранява в паметта си; после използва дадена схема, за да види дали първото значение има смисъл, ако ли не — започва отново. Щом се натъкне на нови проблеми, си спомня кога е успял и го използва. За щастие работи много, много бързо. Може да се наложи да направи милиарди изчисления, преди да напише „куче“.

— Дотук те разбирам. Но не виждам какво е експертно в тази система на воксфакса. Струва ми се, че няма разлика между нея и някоя текстообработваща програма.

— Има, и още как, вие сам назовахте основната разлика. Когато аз запиша буквите к-у-ч-е в обикновен текстообработващ процесор, той просто ги съхранява в паметта. После може да ги движи от ред на ред, или да ги раздалечи, за да ги нагоди към дадено място или шрифт, но всъщност не реагира гъвкаво, като следва непроменящи се инструкции. Програмите на вашия лингвафон и воксфакс обаче се учат. Когато някоя от тях направи грешка, тя я отхвърля, после опитва нещо друго и запомня какво е направила. Извършва се първата стъпка в правилна посока. Това е самокоригираща се запаметяваща програма.

— Значи това е вашият нов изкуствен интелект?

— Не, това е само малка стъпка, направена преди години. Решението при разработката на истинския изкуствен интелект е нещо напълно различно.

— Какво е то?

Брайън се усмихна на директния въпрос.

— Не е толкова лесно да се обясни, но мога да ви покажа какво съм направил. Лабораторията ми е ей там.

Той ги поведе през преходните помещения. На Бекуърт всички те му се сториха твърде безинтересни, просто системи от компютри и терминали. Не за първи път се почувства доволен, че е свързан с бизнеса на предприятието. Много от апаратите бяха включени и работеха, макар и без надзор. Когато минаха покрай една маса с голям телевизионен екран, той се спря като закован.

— Господи! Това да не е триизмерен образ?

— Да — каза Маккрори, обръщайки се недоволно намръщен с гръб към екрана. — Но на твое място нямаше да го гледам чак толкова дълго.

— Защо не? Това ще направи революция в телевизионния бизнес, ще станем световен водач… — той прокара пръст по челото си, защото почувства, че започва един от редките му пристъпи на главоболие.

— Ако работеше идеално — да, бихме станали. Както виждаш, на пръв поглед е чудесен. С изключение на това, че никой не може да го гледа повече от минута-две, без да го заболи глава. Но смятам, че сме намерили добър начин да оправим нещата при следващия модел.

Джей Джей се извърна и въздъхна.

— Как са казвали някога? „Връщаме се на чертожната дъска.“ Както и да е, усъвършенствайте този модел и ще завладеем света — той поклати глава и се обърна отново към Брайън:

— Надявам се, че имаш да ни покажеш нещо, което работи по-добре.

— Имам, сър. Ще ви покажа новия робот, който ще преодолее повечето от ограниченията на старите ИИ-машини.

— Това ли е роботът, който може да усвоява нови начини за придобиване на знания?

— Това е. Ето там. Робин-1. Роботен интелект номер едно.

Джей Джей погледна, накъдето му сочеха, и се опита да скрие разочарованието си.

— Къде?

Всичко, което видя, беше работна маса с някакви електронни системи и голям монитор. Изглеждаше точно като всяка друга част от лабораторията. Брайън посочи към една поставка за електронни уреди, голяма горе-долу колкото шкафче за папки.

— Повечето от управляващите схеми за Робин-1 са там. Той се свързва чрез инфрачервени лъчи с механичния си интерфейс, онзи робот ей там.

Телероботът не приличаше на никой друг от тези, който Джей Джей беше виждал дотогава. Както бе поставен на пода, наподобяваше на дърво, обърнато с короната надолу, и стигаше до кръста му. При върха имаше два изправени нагоре ствола, завършващи с метални сфери. Двата долни израстъка се разклоняваха веднъж, а после всеки от тях отново и отново, докато се стигнеше до най-миниатюрни клончета, тънки като спагети. Джей Джей не остана очарован.

— Малко метални пръчки, залепени за две метли. Нищо не разбирам.

— Едва ли могат да се нарекат метли. Пред вас е най-новото постижение на микротехнологията. То преодолява повечето механични ограничения на предишните поколения роботи. Всяко разклонение е манипулатор с обратна връзка, който дава възможност на програмата за управление да получава входящи данни и…

— Какво може да прави? — попита рязко Джей Джей. — Нямам много време.

Кокалчетата на пръстите на Брайън побеляха, толкова силно стисна юмруците си. Опита се в гласа му да не прозвучи гняв.

— На първо място, може да говори.

— Да го чуем — Джей Джей погледна многозначително часовника си.

— Робин, кой съм аз? — попита Брайън.

Във всяка от металните сфери в края на изправените стволове се отвори по един ирис. Забръмчаха миниатюрни двигателчета и „очите“ се насочиха към Брайън. После се затвориха с щракане.

— Ти си Брайън — каза бръмчащ глас, излизащ от говорителите, вградени в сферите.

Джей Джей пое въздух дълбоко.

— Кой съм аз? — попита той.

Не последва никакъв отговор. Брайън се намеси бързо.

— Отговаря само, когато чуе името си — Робин. Вероятно не би могъл да разбере и гласа ви, защото е получавал гласови данни само от мен. Аз ще го попитам. Робин, кой е този? Фигурата до мен.

Диафрагмите се отвориха и очите се раздвижиха отново. После се чу леко съскане, тъй като безбройните метални иглички се задвижиха в синхрон и машината тръгна към Бекуърт. Той отстъпи назад и роботът го последва.

— Не е нужно да се движите, не се страхувайте — каза Брайън. — Използваните засега оптични рецептори имат близък фокус. Ето, спря.

— Обект непознат. Деветдесет и седем процента вероятност човешко същество. Име?

— Правилно. Име — фамилно — Бекуърт. Инициал Джей.

— Джей Джей Бекуърт, възраст 62 години, кръвна група нулева. Номер на социалната осигуровка 130-18-4523. Роден в Чикаго, Илинойс. Женен. С две деца. Родителите му са били…

— Робин, прекрати — нареди Брайън и бръмчащият глас секна, диафрагмите се затвориха с щракане.

— Извинявайте, сър, но когато подготвях някои експерименти по идентифициране, той получи достъп до личните досиета на персонала.

— Тези игри са без значение. Не съм доволен. Какво друго по дяволите може да прави това нещо? Може ли да се движи?

— В много отношения по-добре от вас и мен — отговори Брайън. — Робин, дръж.

Брайън взе шепа кламери и ги подхвърли срещу робота. Той забръмча и с неуловимо бързо движение плавно насочи и разпредели множеството си пипала, които се превърнаха в стотици малки заострени нокътчета. Разпервайки се, те уловиха едновременно всички кламерчета, без да изпуснат нито едно. После ги подредиха в спретната купчинка.

Най-после Джей Джей остана доволен.

— Това е добре. Мисля, че може да намери търговско приложение. Но какво ще кажеш за неговата интелигентност? Може ли да мисли по-добре от нас, да решава проблеми, които ние не можем да решим?

— И да, и не. Той е нов и още не е успял да научи много неща. Разпознаването на предмети и решението как да се постъпва с тях беше проблем цели петдесет години и най-накрая ние накарахме една машина да се научи да го прави. Важното беше изобщо да я научим да мисли. Сега тя се усъвършенства много бързо. Всъщност, като че ли капацитетът й за познания се увеличава експоненциално. Нека да ви покажа.

Джей Джей беше заинтригуван, без да очаква кой знае какво. Преди обаче да успее да каже нещо, рязко иззвъня телефон, с висок и настойчив звук.

— Червеният телефон — каза Маккрори стреснат.

— Аз ще отговоря.

Бекуърт вдигна слушалката и някакъв непознат глас задращи в ухото му.

— Мистър Бекуърт, имаме извънредно произшествие. Трябва да дойдете веднага.

— Какво е станало?

— Линията не е сигурна.

Смръщен от досада, Джей Джей затвори телефона.

— Има извънредно произшествие, не зная какво. Вие двамата чакайте тук. Ще видя какво става, колкото се може по-бързо. Ако се очертава голямо забавяне, ще ви се обадя по телефона.

Стъпките му заглъхнаха, а Брайън мълчеше ядосан, втренчил поглед в машината пред себе си.

— Той не те разбира — каза Маккрори, — просто няма нужните познания, за да разбере значението на това, което си постигнал… — той млъкна внезапно.

Чуха се три задавени изпуквания, последвани от шумно поемане на въздух, трясък на апаратура, падаща на пода.

— Какво става? — извика той, обърна се и хукна към другата лаборатория.

Изпукването се чу пак. Маккрори се обърна с лице, превърнато в кървава маса и се свлече на пода.

Брайън побягна. Подтикван не от логика или съобразителност, а от простия инстинкт за оцеляване, болезнено изострен през детството му, белязано с тормоз и побоища от по-големите деца. Мина през вратата тъкмо преди касата й да се взриви току до главата му.

Право пред него се намираше малкото хранилище за бекъп-носителите[3]. Прибираха ги там всяка вечер, но сега беше празно. Беше огнеупорно и бронирано. Малко убежище, колкото за едно момче, тъмно място, където можеше да се скрие. В мига, в който блъсна вратата, пареща болка проряза тила му, отхвърли го напред, завъртя го. Изохка от гледката пред себе си. Вдигна ръка безсилен да се защити.

Брайън дръпна бравата, после падна възнак. Куршумът го бе изпреварил. Изстрелян отблизо, той мина през ръката му и заседна в главата. Вратата се затвори.

— Измъкни го! — кресна дрезгав глас.

— Вратата се заключи, но той е мъртъв. Видях как куршумът се заби в главата му.

 

 

Рохарт тъкмо бе паркирал колата си и слизаше от нея, когато телефонът вътре иззвъня. Той го вдигна и включи звука. Чу глас, но не можа да разбере думите поради оглушителния рев на кацане на вертолет. Той вдигна поглед удивен и запремига от блясъка на прожектора, докато гледаше как машината се спуска от небето върху ливадата пред къщата му. Шумът затихна и той успя да долови какво крещяха в ухото му.

— … внезапно… невероятно… извънредно произшествие!

— Не мога да ви чуя, тук един проклет вертолет току-що кацна и ми разрови моравата!

— Качи се! Побързай… идвай веднага!

Прожекторът угасна и той видя черно-бялата маркировка на полицейския вертолет. Вратата се отвори и някой отвътре му помаха да се качи. Рохарт не беше се издигнал до поста административен директор на „Мегалоуб“ с помайване и бавни рефлекси. Той хвърли телефона обратно в колата, наведе се и хукна към чакащата машина. Спъна се в стъпалото и две здрави ръце го вмъкнаха вътре. Вертолетът излетя още преди да затворят вратата.

— Какво по дяволите става тука?

— Не зная — каза полицаят, докато му помагаше да закопчее колана. — Знам само, че се вдигна голяма врява по целия ви обект. Обявена е тревога в три щата, повикаха и Федералното. Всички свободни хора и вертолети до един са на път за там.

— Експлозия, пожар… какво?

— Не знаем подробности. Двамата с пилота наблюдавахме движението по магистрала 8 край Пайн вали, когато получих нареждане да ви взема и да ви закарам в „Мегалоуб“.

— Може ли да се обадите и да разберете какво става?

— Не, всички честоти са заети. Но ние почти стигнахме. Можете да видите светлините. Ще кацнем най-много след шейсет секунди.

Докато се приземяваха на площадката за вертолети, Рохарт се огледа за разрушения — не видя нищо. Но районът, обикновено безлюден, сега гъмжеше като разбунен мравуняк. Беше пълно с полицейски коли. Вертолети бяха накацали, други кръжаха отгоре и претърсваха с прожекторите си района. Пред сградата на централната лаборатория бе спряла пожарна кола, но той не забеляза никакви пламъци. До площадката чакаше група хора; щом вертолетът докосна земята, той отвори вратата и скочи навън, приведе се и хукна към тях, а стихията от перката заплющя в дрехите му. В групата имаше униформени полицаи и други хора без униформи, но със значки. Единственият, когото познаваше, беше Джизъс Кордоба, шефът на нощната охрана.

— Това е невероятно, невъзможно!

Кордоба надвикваше заглъхващия шум на вертолета.

— За какво говориш?

— Ще ти покажа. Никой още не знае как и какво точно се е случило. Ще ти покажа.

Рохарт преживя следващия си шок, когато изтичаха нагоре по стълбите на лабораторията. Осветлението не работеше, камерите на охраната тъмнееха, винаги затворените врати сега зееха широко. Полицай с батерия им махна с ръка и ги поведе през залата.

— Заварих всичко така, когато дойдох — каза Кордоба. — Още нищо не е пипано. Аз… аз просто нямам представа как е станало. Всичко беше тихо, нищо необичайно не се забелязваше от централата на охраната, където се намирах. Рапортите на пазачите пристигаха навреме. Вниманието ми бе насочено към лабораторията, защото там влезе късно една група заедно с мистър Бекуърт. И това беше, както обикновено. После всичко се преобърна.

По лицето на Кордоба струеше пот и той я бършеше с ръкава си, почти без да съзнава какво прави.

— Всичко гръмна изведнъж. Сякаш всички алармени инсталации изгоряха, стражите ги нямаше никакви, дори кучетата. Всъщност не всички алармени инсталации, в другите сгради работят. Само на периметъра и на лабораторията. За секунда беше тихо — после вече изглеждаше така. Не зная…

— Говори ли с Беникоф?

— Обади ми се, когато получил сигнала за тревога. Сега пътува от Вашингтон насам със самолет.

Рохарт влетя в залата през вратите, които би трябвало да са затворени.

— Когато дойдохме, всичко си беше така — каза един от полицаите. — Никакво осветление, всички врати отворени, тук — празно. Изглежда някои от нещата са били счупени. Освен това вътре изглежда е имало апарати и компютри, така смятам, — много кабели са прекъснати. Сякаш нещо доста тежко е било измъкнато оттук много набързо.

Административният директор огледа празното място, спомни си последния път, когато беше идвал тук.

— Брайън Делейни! Това е лабораторията, където работи. Неговият експеримент, експериментите му — всички са изчезнали! Незабавно се обади по радиото! Прати няколко души в дома му. Предупреди да са тежковъоръжени или каквото се прави в такъв случай, защото хората, извършили това, ще отидат и там.

— Сержант! Елате тук! — провикна се един от полицаите. — Намерих нещо. Ето там — посочи той. — На плочките има прясна кръв, точно пред вратата.

— Също и на касата — добави сержантът. После се обърна към Рохарт: — Какво е това тук? Някакъв сейф ли?

— Нещо такова. Тук държим бекъп-носителите. — Той извади портфейла си. — Имам комбинацията за него.

Докато набираше цифрите, пръстите му трепереха; завъртя ключалката, дръпна дръжките и рязко отвори вратата. Тялото на Брайън прогизнало от кръв, се свлече в краката му.

— Обади се на лекарите! — изрева сержантът, потопил пръсти в лепкавата кръв по гърлото на ранения, за да напипа пулса: опитваше се да не гледа разбития му череп.

— Не, не мога да разбера — да! Още е жив! Къде са тези санитари?

Рохарт се отстрани, за да им направи път, оставаше му само безучастно да наблюдава суетенето и подвикванията на медицинските екипи. Разпозна венозната система, спешната помощ, почти нищо друго. Изчака, докато пренесоха набързо Брайън в линейката и лекарят започна да прибира нещата си в чантата.

— Дали ще се… изобщо можете ли да ми кажете нещо?

Човекът поклати мрачно глава, щракна ключалката на чантата и се изправи.

— Още е жив, едва. Прострелян е бил в гърба, куршумът е отскочил от ребрата му, нищо сериозно. Но вторият куршум, той е минал през ръката му, после… причинил е масивно разрушаване на мозъка, травма, с пръснати фрагменти от костта. Всичко, което можах да направя, бе да прибавя паравин към венозния разтвор. Той намалява степента на поражение в случаите на мозъчни травми — забавя церебралната обмяна на веществата и клетките не умират толкова бързо от липса на кислород. Ако оживее, вероятно никога няма да дойде в съзнание. Много е рано да се каже нещо по-определено. Сега ще го откараме с вертолет в болницата в Сан Диего.

— Търся мистър Рохарт — каза един полицай, влизайки в стаята.

— Тук съм.

— Казаха ми да ви предам, че предположението ви е правилно. Само че е много късно. Става дума за жилището на мистър Делейни. Било е напълно опразнено преди няколко часа. Пред дома му е бил забелязан таксиметров камион. Опитваме се да открием следите му. Натовареният с разследването каза да ви предам, че всички компютри, файлове и записи са отнесени.

— Благодаря, благодаря, че ми казахте. — Рохарт стисна силно устни, усещайки, че гласът му трепери. Кордоба бе още там, слушаше.

— Делейни работеше върху проект за изкуствен интелект — каза той.

— Проектът ИИ. Беше в ръцете ни, беше. Машина с почти човешки способности.

— А сега?

— Сега е в ръцете на други. Някои безскрупулни, хитри и безскрупулни хора. Щом са планирали такова нещо и са успели да се измъкнат. Машината е у тях.

— Но ще ги разкрият. Не могат да се измъкнат.

— Разбира се, че могат. Няма да разгласят кражбата. Нито пък ще обявят новия си ИИ още утре. И това ще стане — но не веднага. Не забравяй, че доста изследователи работят върху ИИ. Ще видиш, ще стане някой ден, без явна връзка със случилото се тази нощ, както е логично да се предполага — и после нищо няма да може да се докаже. Някоя друга компания ще притежава изкуствения интелект. Това е сигурно, както е сигурно, че тя няма да е „Мегалоуб“. Брайън очевидно е мъртъв, а с него умря и работата му.

Кордоба внезапно бе осенен от ужасяващо прозрение:

— Защо непременно друга компания? Кой още се интересува от изкуствения интелект?

— Кой наистина! Само всички държави до една върху лицето на тази земя. Не биха ли се зарадвали японците, ако можеха да се докопат до истински, функциониращ ИИ? Ами германците, а иранците — или който и да е?

— Ами руснаците — или някой друг, който опитва да си играе на велика сила? Не ми се иска да видя нападаща армия с танкове, карани от машини с интелект, които не познават страх и умора и атакуват непрестанно. Или торпеда и мини с очи и мозъци, които си плават в океана и само чакат нашите кораби да минат покрай тях.

Рохарт поклати глава.

— Тези страхове са вече минало. Танковете и торпедата нямат значение. Новото име на играта е производителност. С истински ИИ в ръцете, всяка страна може лесно да ни съсипе икономически, да ни натика в ъгъла при бедняците.

Той огледа с покруса разсипаната лаборатория.

— Сега е в техни ръце, които и да са те.

Бележки

[1] Ocotillo — кактусоподобно дърво в Мексико и югозападните области на САЩ. Б.пр.

[2] Форт Нокс — хранилището на златните запаси на САЩ. Б.пр.

[3] От „backup“ (англ.) — второ, резервно съхраняване на информацията за допълнително осигуряване. Б.пр.