Включено в книгата
Оригинално заглавие
Powrot z gwiazd, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 24 гласа)
Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Станислав Лем. Завръщане от звездите

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №3

Преведе от полски: Веселин Маринов

Рецензенти: Любен Дилов, Агоп Мелконян

Редактор: Огнян Сапарев

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Полска, I издание. Дадена за набор на 28.II.1979.

Подписана за печат на 5.VII.1979. Излязла от печат на 24.VII.1979.

Формат 32/70×100 Изд. №1255 Печ. коли 18 Изд. коли 11,65

Страници: 288. Цена 1,50 лв. Код 08 9536423321/5614–25–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Stanislaw Lem. Powrot z gwiazd.

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1975.

4–884–31


По-долу е показана статията за Завръщане от звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Завръщане от звездите
Powrót z gwiazd
Автор Станислав Лем
Първо издание 1961 г.
Полша
Оригинален език полски
Жанр научна фантастика
Вид роман

Преводач Веселин Маринов

„Завръщане от звездите“ (на полски: Powrót z gwiazd) е известен научнофантастичен роман на Станислав Лем, най-известният полски писател на научна фантастика. Написана през 1961, книгата разказва историята на космонавт, който се завръща в своя роден свят, Земята, откривайки, че се е превърнал в напълно различно място, в сравнение с това, което е оставил. Романът се докосва до идеите за алиенацията (отчуждението), културния шок и антиутопията. Книгата е издадена на руски през 1965, а на английски през 1980. В България книгата е издадена за първи път през 1979 г. от варненското издателство „Георги Бакалов“ под №3 от Поредица „Библиотека Галактика“.

Сюжет

Нарацията в романа е поднесена на читателя от първо лице, това на астронавта, който се завръща на родната Земя след мисия в Космоса. Астронавтът Хел Берг се завръща на Земята след експедиция до Арктур, която за него е продължила десет години. Съгласно т.нар. Парадокс на близнаците обаче, на Земята междувременно са изминали 127 години. За това време всичко в живота на планетата се е променило до неузнаваемост: транспортът, облеклото, храната, езикът, обичаите, дори начинът на измерване на времето. След отказ да прекара шест месеца в център за социална адаптация, Берг се впуска в един свят, който не познава. Това което той не разбира веднага е, че се е изменило нещо много по-важно – самата природа на човека.

Година след началото на експедицията, в която Берг участва, учените Бенет, Трималди и Захаров съобщават за своето откритие на начин, по който да бъде отстранена агресията у хората. Така те ще спрат не само да убиват, но и да извършват каквото и да е било насилие. Очаква се бетризацията, както е наречен процесът, да доведе докрай на войните и престъпността. Седемнадесет години по-късно откритието бива официално признато, а прилагането му става задължително. Протестите на онази част от обществото, която не е съгласна с бетризацията, са смазани.

Очакванията на учените се оправдават. Създава се едно съвършено общество, лишено от въоръжени конфликти, диктатура, глад и бедност. Това, което не предвиждат привържениците на бетризацията, е, че лишен от вродената си агресия и завоевателни стремежи, човекът губи желание и стимул за по-нататъшно развитие. Проектите за пътувания в космоса и изследването му са прекратени като опасни по своя авантюризъм. Изкуството, родено от страстите и стремленията на хората, е изоставено, защото вече не съответства на лишения от рискове и бурни емоции живот на новите поколения.

На този фон Хел Берг и останалите астронавти от мисията се чувстват като възкръснали неандерталци, които изпитват натиска на бетризираното общество да се приспособят към него или да останат негови изгнаници. Някои от колегите на Берг отново напускат Земята в надежда, че ще се завърнат след няколкостотин земни години в един по-познат за тях свят. Но Берг, въпреки че отначало също се бунтува срещу новите реалности, постепенно се променя след женитбата си с родената и израснала в бетризираното общество Ери. И той, като останалите, изразява неодобрение към космическите мисии и дори когато разбира, че членовете на неговата експедиция планират полет към съзвездието Стрелец, остава безучастен и може би доволен, че оставя звездите на другите. Но личната драма на Берг е в това, че макар да приема новия си живот, той не може да се отърси от спомените от миналото, когато се е осмелявал да се впуска в неизвестността и да пътува до далечни планети.

Основни теми в творбата

Романът „Завръщане от звездите“ е смятан за антиутопия, макар и в доста по-смекчен вид от гротескния Конгрес по футурология. Сравнен с другите му творби, романът не е толкова песимистичен по отношение на въздействията, които технологичният прогрес оказва върху социокултурното развитие.

Отношението на Станислав Лем към това му произведение е противоречиво.[1] Идеята за „бетризацията“ той намира за интересна, но смята, че я е предал в твърде опростен вид. Авторът споделя, че има и известни резерви спрямо образа на главния герой. Колкото до нерадостната му съдба, Лем твърди, че писателят не може да определя случващото се с персонажите му, понеже то зависи от естествения ход на събитията в творбата.

Източници

Външни препратки

I

Не взех със себе си нищо, дори шлифер. Казаха ми, че няма да имам нужда от него. Позволиха ми да задържа черния пуловер: можел да ми потрябва. А ризата си извоювах. Казах, че ще отвиквам постепенно. В прохода, под увисналото дъно на кораба, където стояхме, блъскани от тълпата, Абе ми подаде ръка с многозначителна усмивка:

— Само по-внимателно…

Помнех добре и това. Стиснах леко пръстите му, без да ги смачкам. Бях съвсем спокоен. Той искаше да ми каже още нещо. Спестих му това, обръщайки се, сякаш не бях забелязал нищо, и се качих по стъпалата към вътрешността на кораба. Стюардесата ме поведе напред между редицата от кресла. Не исках отделно купе. Дали бяха успели да я предупредят? Креслото безшумно се разтвори. Стюардесата поправи облегалката, усмихна ми се и отмина. Седнах. Възглавниците бяха бездънно меки, както навсякъде. Облегалките бяха така високи, че едва виждах другите пътници. Бях успял вече да свикна с пъстротата на женските тоалети, но неоснователно продължавах да подозирам мъжете в склонност към маскаради и все още хранех плаха надежда, че ще видя нормално облечени — жалка самоизмама. Качваха се бързо, никой нямаше багаж. Даже чанта или пакет. Жените също. Те бяха сякаш повече. Пред мен седяха две мулатки в папагалски премени с настръхнали пера, изглежда, такава беше модата сега — птича. По-нататък някакво семейство с дете. След ярките селенофори на пероните и тунелите, след непоносимо крещящата, фосфоресцираща растителност по улиците светлината на вдлъбнатия таван ми се стори едва мъждукаща. Ръцете ми пречеха и аз ги отпуснах на коленете си.

Всички вече седяха. Осем реда сиви кресла, полъх на елхова гора, тишина на замлъкващи разговори. Очаквах команда за старт, някакви сигнали, заповед за стягане на коланите — нямаше нищо подобно. По матовия таван започнаха да прелитат отпред-назад някакви неясни сенки, сякаш силуети на изрязани от хартия птици. Що за птици са това, дявол да го вземе, помислих си безпомощно. Може би това означава нещо? Целият бях скован от прекомерното усилие да не направя нещо недопустимо. И така вече четири дни. От първия миг. Все изоставах назад от всичко, което се случваше край мен, и непрекъснатото старание да разбера кой да е разговор и ситуация превръщаше това напрежение в нещо отвратително, подобно на отчаяние. Бях убеден, че другите изпитват същото, но никога не говорехме за това, дори когато оставахме сами. Обикновено предмет на шеги ставаха нашите атлетически фигури и излишъкът от сили, който ни беше останал: през цялото време трябваше да бъдем нащрек — отначало, искайки да стана, подскачах чак до тавана, а всяко нещо, което взимах в ръка, ми се струваше безплътно и леко. Впрочем много скоро се научих да владея собственото си тяло. Когато се ръкувах, не мачках вече пръстите на никого. Това беше лесно. Но, за съжаление, не най-важното.

Вляво от мен седеше пълен загорял мъж с неестествено блестящи очи (може би от контактните лещи). Изведнъж той изчезна: креслото му започна да се надува, ръчките се устремиха нагоре и се съединиха, образувайки нещо като яйцевиден пашкул. Още няколко човека изчезнаха в такива кабини, приличащи на набъбнали саркофази. Какво ли правеха в тях? Но с такива неща се срещах на всяка крачка и се стараех да не им обръщам внимание, ако не ме засягаха непосредствено. Интересното беше, че към хората, които се пулеха срещу нас, когато разбираха що за птици сме, аз се отнасях с безразличие. Тяхното учудване не ме дразнеше, макар че веднага ми ставаше ясно, че в него няма нито капка възхищение. Неприязън събуждаха по-скоро онези, които се грижеха за нас — сътрудниците на Адапта. И сигурно най-много доктор Абе, защото се държеше с мен като лекар с ненормален пациент, преструвайки се — и то доста добре, — че има работа със съвсем обикновен човек. Когато това не беше възможно — започваше да се шегува. Неговата изкуствена непосредственост и остроумничене ми бяха омръзнали. Струваше ми се, че ако запитат когото и да било от минувачите, всеки от тях би казал, че нито Олаф, нито аз се различаваме от другите — необикновени бяхме не ние самите, а по-скоро нашето минало. Но доктор Абе, както впрочем и останалите сътрудници на Адапта, знаеше, че всъщност ние сме други. Тази отлика от другите не ни даваше никакви предимства, напротив, тя ставаше пречка в нашите опити за намиране на общ език с околните, ние не знаехме дори как се отварят вратите — старите брави бяха изчезнали, не помня вече, преди петдесет или шестдесет години.

Стартът настъпи неочаквано. Тежестта не се промени ни най-малко, нито един звук не проникна в херметичната кабина, по тавана все така равномерно плуваха сенки — може би многогодишният опит и старият инстинкт ми подсказаха в един миг, че вече сме в пространството, и това беше увереност, а не предположение.

Но нещо друго ме занимаваше. Почивах си полулегнал, с изпънати крака, без да се движа. Твърде лесно се съгласиха да стане това, което исках. Дори Освам не се противопостави много на моето решение. Доводите, които излагаха той и Абе, не можаха да ме убедят — аз бих могъл да представя по-добри. Настояваха само за едно — всеки от нас да лети отделно. Не ми се разсърдиха дори за това, че успях да разбунтувам и Олаф (защото ако не бях аз, той сигурно щеше да остане по-дълго при тях). Това ме накара да се замисля. Очаквах усложнения, нещо, което в последния миг би могло да обърка моя план, но не се случи нищо и ето аз вече летях. Това последно пътешествие трябваше да завърши след петнадесет минути.

Стана ми ясно: моят замисъл и това, че се изправих срещу тях, за да воювам за отпътуване по-рано, не беше неочаквано за тях. Реакции от този тип сигурно фигурираха в техните каталози, това беше стереотип на поведение, свойствен на юначаги като мен, снабден със съответния пореден номер в техните психотехнически таблици. Позволиха ми да летя — но защо? Защото опитът им подсказваше, че няма да се справя? Но това не можеше да бъде вярно, щом цялата тази „самостоятелна“ авантюра се свеждаше само до прелитане от една гара до друга, където щеше да ме чака някой от земния Адапт, и всичко, което трябваше да направя, беше да намеря този човек на уговореното място.

Нещо беше станало. Разнесоха се възбудени гласове. Надигнах се от креслото. Няколко реда пред мен някаква жена отблъсна стюардесата, която със забавено, автоматично движение, сякаш под влияние на този — все пак не толкова силен — тласък тръгна назад между креслата, а жената повтори: „Няма да позволя! Нека тя не ме докосва!“ Не видях лицето на викащата. Седящият до нея мъж докосна рамото й и започна да я успокоява. Какво означаваше тази сцена? Другите пътници не й обърнаха никакво внимание. За кой ли път вече усетих как ме обхваща чувство на невероятно отчуждение. Измерих с поглед отдолу нагоре стюардесата, която спря до мен и ми се усмихна, както преди. Но това не беше задължителната учтива усмивка, която трябваше да скрие раздразнението от инцидента. Девойката не се преструваше на спокойна — тя наистина беше такава.

— Искате ли нещо за пиене? Прум, екстран, мор, сайдер?

Мелодичен глас. Поклатих отрицателно глава. Исках да кажа нещо хубаво, но на края зададох само баналния въпрос:

— Кога ще кацнем?

— След шест минути. Ще си поръчате ли нещо? Няма защо да бързате. Можете да останете и след кацането.

— Не, благодаря.

Стюардесата си отиде. Във въздуха, точно пред очите ми, на фона на облегалката на предното кресло, пламна като написан с върха на запалена цигара надпис: СТРАТО. Наведох се, за да видя откъде се е появил този надпис, и трепнах — облегалката на креслото ми се наведе над мен и меко обгърна раменете ми. Вече знаех, че мебелите реагират на всяка смяна на позата, но все забравях за това. Не беше съвсем приятно — сякаш някой следеше всяко мое движение. Поисках да се върна към предишното си положение, но, изглежда, бях го направил прекалено енергично, защото креслото ми неправилно разбра моите намерения и се превърна в легло. Подскочих. Що за идиотщина! Трябва ми повече самообладание. Седнах отново. Буквите на розовото СТРАТО затрептяха и се преляха в други: ТЕРМИНАЛ. Никакъв тласък, предупреждение, свистене. Нищо. Разнесе се далечен звук, напомнящ пощенска тръба, четирите овални врати в края на прохода между креслата широко се разтвориха и в салона нахлу глух, всепроникващ шум, като бучене на море. Гласовете на ставащите пътници потънаха в него.

Хората излизаха, а аз продължавах да седя. Един след друг на фона на леещата се отвън светлина се мяркаха техните силуети — зелени, пурпурни, виолетови — същински бал с маски. Всички излязоха. Станах. Оправих машинално пуловера си. Беше ми неловко така с празни ръце. През отворената врата вееше прохладен ветрец. Обърнах се. Стюардесата стоеше до преградката, без да се опира. На лицето й светеше все същата блага усмивка, обърната към празните редици от кресла, които бяха започнали бавно да се затварят като някакви месести цветя, едни бързо, други малко по-бавно — това беше единственото движение в този изпълващ всичко, нахлуващ през овалните отвори протяжен шум, който предизвикваше сравнението с открито море. „Не искам тя да ме докосва!“ Изведнъж почувствувах в усмивката й нещо недобро. Вече от прага казах:

— Довиждане…

— На вашите услуги.

Значението на тези думи, толкова странни в устата на млада, красива жена, не успя да достигне до мен изведнъж, защото ги чух едва когато вече се бях обърнал и се измъквах през вратата. Исках да стъпя на стълбата, но стълба нямаше. Между металическия корпус и края на перона зееше цепнатина, широка цял метър. Неподготвен за такава изненада, аз изгубих равновесие, подскочих несръчно и вече във въздуха почувствувах как отдолу ме подхваща някакъв поток от невидима сила, така че преплувах над пустотата и меко кацнах на бялата повърхност, която се огъна под краката ми. Сигурно, когато политнах, съм имал доста глупаво изражение, защото в някои погледи успях да забележа весели пламъчета, поне така ми се стори. Обърнах се бързо и тръгнах по перона. Ракетата, с която пристигнах, лежеше в дълбока ниша, отделена от перона чрез незащитена с нищо пустота. Сякаш без да искам, приближих отново до това място и отново почувствувах невидимата еластичност, която не ми позволи да прекрача белия бряг. Исках да си изясня къде са източниците на тази странна сила и изведнъж сякаш се събудих: това беше Земята.

Вълната на бързащите хора ме повлече: блъскан от тълпата, тръгнах напред. Измина секунда, преди да успея да обгърна с поглед цялата огромна зала. Една зала ли беше това? Никакви стени: бял, искрящ, устремен нагоре размах на гигантски криле и между тях колони, построени от главозамайваща вихрушка. Пръскащи до самия таван фонтани от някаква гъста течност, осветени отвътре от цветни рефлектори? Не, вертикални стъклени тунели, по които се носеха нагоре върволици от разтапящи се в шеметната си скорост машини? Вече нищо не разбирах. Непрекъснато блъскан всред мравешкото суетене на тълпата, аз се мъчех да се добера до някое свободно място, но свободни места нямаше. По-висок с цяла глава от околните, успях да видя, че празната ракета се отдалечава — не, всъщност ние се носехме напред заедно с целия перон. Високо горе избухваха светлини, в блясъка на които тълпата искреше и се преливаше. Платформата, на която се блъскахме, започна да се издига все по-високо и аз забелязах долу вече далечните двойни бели ивици, препълнени с хора, с черни цепнатини покрай неподвижните корпуси на ракетите, подобни на нашата — такива имаше десетки. Подвижният перон завиваше, ускоряваше движението си, издигаше се към горните етажи. Плющейки, разрошвайки с внезапния си вихър косите на стоящите хора, по тях по невероятни, лишени от всякаква опора виадукти прелитаха кръгли, трептящи от високата скорост сенки със сливащи се в безкрайна ивица огньове на сигналните светлини; после носещата ни повърхност започна да се разклонява, да ни разделя по невидими шевове, моята платформа се понесе край някакви помещения, пълни със седящи и стоящи хора — отвсякъде ги заобикаляха множество дребни искрици, сякаш палеха бенгалски огньове.

Не знаех накъде да гледам. Пред мен стоеше мъж в нещо пухкаво като кожух, което искреше на светлината с металически блясък. Държеше подръка жена в пурпур. Роклята й беше посипана с огромни очи, като на паунови пера, тези многобройни очи непрекъснато мигаха. Не, не ми се беше сторило, очите на нейната рокля наистина се отваряха и затваряха. Платформата, на която стоях зад тези двамата заедно с десетки други, продължаваше да набира скорост. Зад плоскостите от матово стъкло от време на време се появяваха разноцветно осветени проходи с прозрачни тавани, по които непрекъснато тъпчеха стотици крака, изкачвайки се към по-горния етаж; всеобхватният шум ту се разливаше, ту отново замираше, когато хиляди човешки гласове и звуци, неразбираеми единствено за мен, се стопяваха в поредния тунел на това пътуване в неизвестна посока; някъде в дълбочина прерязваха пространството прелитащите ивици на някакви машини — може би летателни, — понякога те се издигаха нагоре или се спускаха надолу, врязвайки се в пространството така, че инстинктивно очаквах някакъв ужасен удар, тъй като никъде не се виждаха нито релси, нито носещи опори, ако това беше въздушна железница. Когато тези разливащи се вихри спираха за миг своя бяг, от тях изплуваха огромни, бавни, величествени платформи, пълни с хора — сякаш летящи пристанища, които се движеха в различни посоки, разминаваха се, издигаха се и като че ли се пресичаха — измамно впечатление, създавано от перспективата. Беше трудно да спреш поглед на нещо неподвижно! — цялата архитектура наоколо се състоеше като че ли само от движение, от промени и дори онова, което отначало взех за криловиден свод, се оказа само висящи един над друг етажи, над които започнаха да се появяват други, още по-високи. Изведнъж, прецеждайки се през стъклените сводове, през загадъчните колони, отразено от сребърните плоскости, във всички извивки на пространството, във всички проходи, по лицата на хората заблестя тежко, пурпурно зарево, сякаш някъде далеко, в сърцето на много километровата постройка пламна атомен огън. Зеленият цвят на непрекъснато примигващите неони помътня, млечнобелите параболични подпори порозовяха. В това внезапно насищане на въздуха с червенина имаше нещо, което предвещаваше катастрофа, поне така го възприех аз, но никой друг не обърна никакво внимание на тази промяна и даже не успях да забележа кога изчезна червенината.

В краищата на нашата платформа се появяваха зелени кръгове, които се въртяха като закачени във въздуха неонови обръчи; тогава една част от хората преминаваше на приближилите до нас други разклонения или стълби; забелязах, че през зелените пръстени на този огън можеше да се преминава свободно, сякаш бяха нематериални.

Известно време оставих бялата платформа да се издига свободно нагоре, докато изведнъж се сетих, че може би вече съм извън гарата и този невероятен пейзаж на извитото, сякаш устремено в полет стъкло е именно градът, а онова, което някога оставих, съществува само в паметта ми.

— Извинете — докоснах рамото на стоящия пред мен мъж. — Къде се намираме?

Мъжът и неговата спътница се обърнаха. Вдигнатите им към мен лица изразяваха учудване. Надявах се, че причина за това е само моят ръст.

— На полидукта — каза мъжът. — Какъв е вашият стик?

Не разбрах нищо.

— Още ли сме… на гарата?

— Разбира се… — каза той, като помисли малко.

— А… къде е Вътрешният кръг?

— Вече го подминахте. Ще трябва да дублирате.

— По-добре раст от Мерида — намеси се жената. Стори ми се, че всички очи на нейната рокля се вглеждаха в мен с подозрително учудване.

— Раст?… — повторих безпомощно.

— Там. — Тя показа нататък, където през приближаващия зелен кръг проблясваше пусто възвишение със сребърно-черни бордове на ивици, приличащо на странно боядисан кораб, лежащ на едната си страна. Благодарих и слязох от платформата, но видимо не там, където трябваше, защото резкият тласък ми подкоси краката. Запазих равновесие, но главата ми така се завъртя, че не знаех накъде да тръгна. Замислих се какво да правя, но през това време мястото на моето прехвърляне се отдалечи от черно-сребърното възвишение толкова, че вече не можах да го намеря. Тъй като повече от пътуващите с мен преминаваха върху наклонена платформа, която се издигаше нагоре, реших да направя същото. Когато се изкачих на нея, видях огромен, неподвижно пламтящ във въздуха надпис: ДУКТ ЦЕНТЪР — останалите букви се изплъзваха от погледа поради своята големина. Платформата безшумно ме издигна до един почти километров перон, от който стартираше вретеновиден кораб, показвайки при издигането осеяното си със светещи отвори дъно. А може би точно този чудовищен кораб беше перон, а аз се намерих на „раста“ — нямаше кого да питам, наоколо беше безлюдно. Изглежда, бях сбъркал. Част от моя „перон“ беше застроена с някакви плоски помещения без предни стени. Когато приближих, забелязах нещо като слабоосветени боксове, в които на редици стояха черни машини. Помислих ги за автомобили. Но когато две от най-близките се измъкнаха от нишите си и преди да успея да се отдръпна, профучаха покрай мен, вдигайки изведнъж висока скорост, забелязах, че нямат нито колела, нито прозорци, нито врати.

Бяха обтекаеми — като огромни черни капки. Автомобили или не, помислих си аз, но това все пак е някакъв паркинг. Може би за същите тия „растове“? Реших, че най-добре ще бъде да почакам, докато някой дойде, и да тръгна с него или поне да науча нещо. Но моят перон, леко приповдигнат като крило на фантастичен самолет, беше празен, само от време на време поотделно или по няколко заедно от металическите си хралупи излитаха черни машини и се устремяваха все в една и съща посока. Застанах на самия край на перона и невидимата еластична сила, която осигуряваше безопасност, отново ми напомни за себе си. Перонът висеше във въздуха, без да се опира на нещо. Вдигнах глава и видях още много такива, които бяха застинали неподвижно в пространството с изгасени големи светлини: осветени бяха само пероните, на които кацаха ракети. Но това не бяха ракети — те по нищо не приличаха дори на онази, с която долетях от Луната.

Стоях дълго, докато най-после забелязах на фона на следващите зали — всъщност не зная дали това не бяха огледални отражения на залата, в която се намирах — равномерно плуващи във въздуха огнени букви СОАМО СОАМО СОАМО, пауза, син блясък и НЕОНАКС НЕОНАКС НЕОНАКС — може би име на станции или реклама на изделия. Нищо не ми говореха.

Време е вече да потърся човека от Адапта, помислих си аз, завъртях се на токове, намерих пътуващата в обратна посока платформа и се спуснах с нея надолу. Оказа се, че това не е съшият етаж и дори не е същата зала: познах това по липсата на огромните колони. Всъщност те може би бяха изчезнали някъде — сега всичко ми се струваше възможно.

Озовах се сред цяла гора от фонтани; после попаднах в бяло-розова зала, пълна с жени. Минавайки покрай един от фонтаните, от немай-къде пъхнах ръка в осветената му струя, може би за това, че ми беше приятно да срещна нещо поне малко познато. Но не усетих нищо, фонтанът беше без вода. След секунда ми се стори, че усещам мирис на цветя. Вдигнах ръка — тя ухаеше като хиляда тоалетни сапуна. Неволно започнах да я изтривам в панталоните си. Това се случи тъкмо пред залата, пълна с жени, само с жени. Не приличаше на коридор пред тоалетна, но в края на краищата нима можех да бъда сигурен? Не ми се искаше да питам, затова се върнах обратно. Млад човек, облечен сякаш в застинал върху него живак, бухнал (или може би разпенен?) в раменете и прилепнал в кръста, разговаряше със светлокосо момиче, облегнато на раковината на фонтана. Момичето, облечено в светла рокля, съвсем обикновена — което ми вдъхна увереност, — държеше букет бледорозови цветя и криейки лице в тях, се усмихваше на момчето. В последния миг, когато застанах пред тях, преди да отворя уста, забелязах, че момичето яде цветята, и за миг дъхът ми спря. Тя спокойно дъвчеше листенцата. Вдигна поглед към мен. И застина. Но аз бях вече свикнал с това. Запитах къде е Вътрешният кръг.

Стори ми се, че момчето е неприятно изненадано и даже сърдито, че някой се осмелява да наруши тяхното усамотение. Изглежда, пак бях извършил нещо недопустимо. Погледна най-напред нагоре, после надолу, сякаш се надяваше, че ще открие причината за високия ми ръст в някакви кокили. Но не ми отговори.

— О, там! — завика момичето. — Растът е на вука, вашият раст, ако побързате, ще успеете.

Втурнах се в указаната посока, без да зная къде отивам, тъй като все още нямах понятие как изглежда проклетият раст. Като пробягах десетина крачки, видях сребърен улей, спускащ се отгоре — основата на една от огромните колони, които ме учудиха преди това — летящи колони ли бяха това? Хората бързаха към тях от всички страни и изведнъж се сблъсках с някого в движение. Дори не се олюлях, само замръзнах на място, но другият, нисък, набит дебеланко в оранжев костюм, падна и с него стана нещо невероятно; костюмът му се смали пред очите му, сви се като пробит балон. Стоях над него поразен, без да имам сили да се извиня. Надигна се, погледна ме изпод вежди, но не каза нищо, обърна се и си тръгна с широка крачка, манипулирайки с ръце на гърдите си — костюмът му се изду и отново стана красив.

На мястото, което ми показа момичето, нямаше вече никого. След това приключение аз се отказах да търся всякакви растове, Вътрешния кръг, дуктовете, стика и реших да се измъкна от гарата. Досегашният опит ме научи да не започвам разговор със случайни минувачи, затова тръгнах наслуки по насочената в диагонал синя стрела, без особено вълнение пронизвайки с тялото си два пламтящи един след друг надписа: ВЪТРЕШНИ ЛИНИИ. Попаднах на един ескалатор, пълен с хора. Следващият етаж беше боядисан в кафяви пастелни тонове, изпъстрени със златни удивителни знаци. Плавни преходи на вдлъбнатите стени в тавани. Коридори без сводове, високо горе потънали в светещ пух. Сякаш приближавах към някакви жилищни помещения, всичко наоколо напомняше за система от гигантски хотелски зали: прозорчета, никелирани тръби покрай стените, ниши с хора, работещи в тях — може би това бяха пунктове за обмяна, може би поща, не зная, продължавах да вървя нататък. Бях вече почти сигурен, че няма да стигна до изхода и (това разбрах в продължителността на пътуването нагоре), че се намирам в надземната част на гарата, но въпреки това продължавах да вървя в същата посока. Неочаквана тишина, малинови плочи с искрящи звездички, дълги редици от врати. Най-близката до мен беше открехната. Погледнах вътре. Едновременно с мен същото направи от противоположната страна някакъв грамаден широкоплещест човек. Това бях аз в огледалото, което заемаше цялата стена. Отворих широко вратата. Порцелан, сребърни тръби, никелировка. Тоалетна.

Искаше ми се да се смея, но се чувствувах доста глупаво. Върнах се бързо обратно — друг коридор, млечнобели пътеки, спускащи се надолу. Перилата на ескалатора бяха меки и топли, аз не броях изчезващите етажи, хората ставаха все повече и повече, спираха край емайлирани кутии, които изплуваха от стените на всяка крачка — едно докосване с пръст, и нещо падаше в дланите им, те го слагаха в джобовете си и отминаваха нататък. Без да знам защо, аз направих точно като човека в широк виолетов костюм пред мен: натиснах клавиша с едва забележима вдлъбнатина на върха и в шепата ми падна цветна, полупрозрачна тръбичка, леко нагрята. Разклатих я, приближих я към очите си и видях някакви таблетки. Не, не бяха таблетки. Запушалка? Нямаше никаква запушалка. За какво ли беше това? Какво правеха с него другите? Слагаха го в джоба си. На автомата имаше надпис: ЛАРГАН. Аз стоях и хората ме блъскаха от всички страни. И изведнъж се видях като маймуна, на която са дали автоматична писалка или запалка. За частица от секундата ме обхвана сляпа ярост; стиснах челюсти, притворих очи и леко прегърбен, се слях с потока на бързащите хора. Коридорът се разшири и се превърна в зала. Огнени букви: РЕАЛ АМО, РЕАЛ АМО.

Над главите на хората забелязах отдалеч прозорец. Първият прозорец. Огромен, панорамен. Сякаш цялата дълбочина на нощта се бе простряла върху една плоскост. Чак до хоризонта от искряща мъгла се виждаха разноцветните галактики на площадите, букети от спирални огньове, трептящото зарево над небостъргачите, улиците: пълзене, змиеобразно движение на светещи мъниста и над всичко това вертикално бесният танц на неона, огнени калейдоскопи и мълнии, пръстени, самолети и чаши от огън, червените глухарчета на сигналните светлини върху пилоните, избухващите за секунда слънца и течащите с механическа стремителност огнени жили на рекламите. Стоях и гледах, чувайки зад себе си равномерното шумолене на стотици стъпки. Внезапно градът изчезна и отстъпи мястото си на огромно триметрово лице.

— Предадохме ви монтаж — хроники от 70-те години из цикъла „Пейзажи от старите столици“. А сега започва репортажът на Транстел от студиото на космолитите…

Хукнах да бягам. Това не беше прозорец, а някакъв телевизор. Ускорих крачките си. Малко се изпотих.

Надолу! По-бързо надолу. Златните квадрати на светлините. Вътре — тълпи от хора, пяна в чашите, почти черна течност, не бира, а нещо с отровнозелен блясък, прегърнати момчета и момичета, по шест, по осем наведнъж, преграждащи цялата широчина на проходите, вървяха срещу мен и трябваше да се пускат, за да мога да мина. Изведнъж нещо ме разтърси. Без да искам, бях стъпил на подвижен тротоар. Някъде съвсем близко до мен примигнаха две учудени очи — красиво тъмнокосо момиче в нещо, което блестеше върху нея, като фосфоресциращ метал. Тъканта прилепваше до тялото й плътно — момичето бе сякаш голо. Бели и жълти лица, няколко високи негри и все пак най-високият бях аз. Хората ми правеха път. Горе, зад изпъкналите прозорци, се мяркаха размазани сенки, свиреха невидими оркестри, а странната разходка продължаваше. По тъмните коридори се движеха женски фигури без глави; пухът, покриващ раменете им, светеше и само шиите им се белееха в него като странни стъбла. В косите им мигаха стотици искрящи прашинки. Самосветеща пудра ли беше това? Тесният проход ме изведе при някаква галерия с гротескни, движещи се статуи — коридорът широк като улица с приповдигнати краища, кънтеше от смях. Какво ги разсмиваше толкова? Тези статуи ли?

Огромни фигури в лъчите на прожекторите; от тях се лееше рубинена светлина, медена, гъста като сироп, с необикновена наситеност на цвета. Вървях бавно, премрежвайки очи, и ми се струваше, че ще загубя съзнание… Стръмен зелен коридор, смешни павилиончета, пагоди с мостчета, които водеха към тях, навсякъде малки ресторантчета, натрапчива миризма на пържено, огърлици от газови пламъчета зад прозорците, дрънчене на стъкло, повтарящи се металически неразбираеми звуци. Тълпата, която ме доведе тук, се сблъска с друга, после стана по-свободно, всички се качваха в открит вагон, не, той просто беше прозрачен, като излят от стъкло, дори седалките му сякаш бяха стъклени, но меки. Докато разбера кога съм влязъл вътре — вече пътувахме. Вагонът летеше, хората се надвикваха с високоговорителя, който повтаряше: „Ниво Меридионал, ниво Меридионал, стикове за Спайро, Атейл, Блек и Фросъм.“ Вагонът сякаш се топеше, пронизван от светлини, зад стените прелитаха ивици от огън и цветове, параболични арки, бели перони. „Фортеран, Фортеран, стикове за Гали, стикове за външните растове, Макра“ — продължаваше високоговорителят, вагонът спираше и отново се устремяваше напред. Не се усещаше нито тръгването, нито спирането, сякаш изобщо нямаше инерция. Как ставаше това? Проверих това на три последователни спирки, леко подгъвайки колене. На завоите също не се чувствуваше нищо. Хората слизаха, качваха се, на предната платформа стоеше жена с куче, никога не бях виждал такова куче, беше огромно, с кълбообразна глава, много грозно, в кафявите му спокойни очи се отразяваха отминаващите назад умалени гирлянди от светлини. РАМБРЕНТ РАМБРЕНТ. Започнаха да се мяркат бели и синкави светещи тръбички, стълби с кристален блясък, черни фронтони, блясъкът постепенно застиваше като вкаменен, вагонът спря. Слязох от него и едва не припаднах. Над спускащата се амфитеатрално платформа на перона се издигаше познатото многоетажно съоръжение: все още бях на гарата, в другия край на същата зала, разделяна от крилата на белите плоскости. Отправих се към ръба на перона — вагонът беше вече заминал — и преживях поредната си изненада: не бях долу, както ми се струваше, а още по-високо отпреди — четиридесет етажа над ивиците на проблясващите в бездната платформи, над сребърните палуби на равномерно плъзгащите се перони, между които се вмъкваха продълговати туловища и хората изскачаха от тях през редиците от клапи, сякаш тези чудовища, тези хромирани риби изхвърляха на равни разстояния купчинки черен и цветен хайвер. Над всичко това, някъде отдалече, през мъглата на разстоянието видях пълзящи по невидим шнур думи:

ГЛЕНИАНА РУН, КОЯТО ДНЕС СЕ ЗАВРЪЩА ОТ ЗАПИСА НА ПОРЕДНИЯ СИ МИМОРФИЧЕСКИ РЕАЛ, ЩЕ ОТДАДЕ В ОРАТОРИЯ ПОЧИТ КЪМ ПАМЕТТА НА РАПЕР КЕРКСПОЛИТРА. ВЕСТНИК „ТЕРМИНАЛ“ СЪОБЩАВА: ДНЕС В АМОНЛИ ПЕТИФАРГ ПОСТИГНА СИСТОЛИЗАЦИЯТА НА ПЪРВИЯ ЕНЗОМ. ГЛАСЪТ НА ЗНАМЕНИТИЯ ГРАВИСТИК ЩЕ ЧУЕТЕ В 27 ЧАСА. РЕКОРД НА АРАКЕР. АРАКЕР ПОВТОРИ СВОЯ УСПЕХ КАТО НАЙ-ДОБЪР ОБЛИТИСТ ЗА СЕЗОНА НА ТРАНСВААЛСКИЯ СТАДИОН.

Продължих по-нататък. Значи, дори измерването на времето се е променило. Под светлината на огромните букви, които подскачаха като огнени акробати над морето от глави, металическите тъкани на женските дрехи искряха с хладен безжизнен блясък. Вървях, без да съзнавам това, и нещо повтаряше в мен: дори времето се е променило. Това ме довърши. Гледах с широко отворени очи и не виждах нищо. Исках само едно: да се измъкна оттук, да изляза от тази дяволска гара, да се намеря под открито небе, на свобода, да видя звездите, да почувствувам вятъра.

Привлече ме една алея с продълговати светлини: затвореното в прозрачния алабастър на покрива огнено езиче пишеше някакви думи: ТЕЛЕТРАНС ТЕЛЕПОРТ ТЕЛЕТОН; през островърхата арка на входа (невероятна, лишена от опори арка — сякаш преобърнат нос на ракета) влязох в зала, покрита с вкаменени златни пламъци. В нишите на стените имаше стотици кабинки, хората влизаха в тях, после бързо излизаха, хвърляха на пода парчета от ленти, не бяха телеграфни, това беше нещо друго, с някакви вдлъбнатинки и издатинки, другите стъпваха по тези късчета. Опитах се да изляза, по погрешка влязох в тъмна ниша и преди да се отдръпна, нещо забръмча, мигновено блесна сякаш фотосветкавица и от цепнатината, облицована с метал, като от пощенска кутия изскочи сгънато на две листче блестяща хартия. Взех го в ръце, разтворих го, от него се показа човешка глава с полуотворени, леко изкривени тънки устни и се вгледа в мен с премрежени очи: това бях аз. Отново сгънах листчето и обемното изображение изчезна. Започнах внимателно да го разгъвам — нищо, отворих го по-широко — и отново се появи, сякаш от въздуха, отделената от тялото, сякаш окачена над листчето хартия, човешка глава с не много умно изражение. Взирах се за секунда в собственото си лице — какво ли беше това, може би триизмерна фотография? Сложих листчето в джоба си и излязох. Златният ад, таванът от огнена магма, нереален, но с истинско огнено дихание, заплашваше всеки миг да рухне върху главите на хората, но никой не поглеждаше нагоре, всички бягаха от една кабина до друга, зелените букви подскачаха в далечината, колони от цифри пълзяха по тесните екрани, имаше и други кабини с ролетки вместо врати, които светкавично се вдигаха нагоре, когато някой приближаваше до тях; най-после намерих изхода.

Извит коридор с наклонен, както понякога в театъра под, от стените разцъфваха стилизирани раковини, нагоре стремително се носеха думите ИНФОР ИНФОР ИНФОР, безкрай.

За първи път видях ИНФОР на Луната и го помислих за изкуствено цвете.

Приближих лицето си към зелената чашка и преди да отворя уста, тя застина в очакване.

— Откъде мога да изляза? — не много ясно измърморих аз.

— Къде искате да отидете? — мигновено се отзова топъл алт.

— В града.

— В кой квартал?

— Все едно.

— На кой етаж?

— Все едно, искам да изляза от гарата.

— Меридионал, растове: 106, 117, 08, 02. Тридукт, ниво АЖ, АФ, АЦ, ниво на кръжащите миктове 12 и 16, ниво надир извежда във всяко южно направление. Централно ниво — глидери, червен — местен, бял — далечен, А, Б и В. Ниво на улдери за пряка връзка, всички скали от трета нагоре… — декламираше напевно красивият женски глас.

Имах желание да изтръгна от стената микрофона, който така старателно се навеждаше към лицето ми. Отминах нататък. Идиот! Идиот! — шепнеше нещо в мен с всяка измината крачка. ЕКС ЕКС ЕКС ЕКС — повтаряше пълзящият нагоре, обкръжен от оранжева мъглица надпис. Може би това е Ексит? Изход?

Огромен надпис: ЕКСОТАЛ. Озовах се сред силна струя топъл въздух и панталоните ми заплющяха. Излязох под открито небе. Но чернотата на нощта изведнъж изчезна, отблъсната от безбройните светлини. Огромен ресторант — масички, искрящи в разни цветове, край тях — осветени отдолу лица, някак си зловещи, пълни с дълбоки сенки. Ниски кресла, черна течност със зелена пяна в чашите, лампиони, от които се сипеха дребни искрици, не, по-скоро светлинки — като облаци светещи насекоми. Хаосът на светлините затъмняваше звездите. Вдигнах глава нагоре и видях черна пустота. И все пак, чудно нещо, в този миг нейното сляпо присъствие ме изпълни с бодрост. Стоях и гледах. Някой ме докосна, усетих аромат на парфюм, остър и едновременно деликатен, край мен мина някаква двойка, момичето се обърна към мъжа, раменете и гърдите й бяха потънали в пухкав облак, тя се скри в обятията на мъжа, двамата затанцуваха. Все още танцуват, помислих си, поне това е добре. Двойката направи няколко крачки, един кръг с цвят на живак я издигна нагоре заедно с другите танцуващи, тъмночервените им сенки се мяркаха под неговата бавно въртяща се повърхност; не се опираше на нищо, нямаше дори ос, въртеше се във въздуха под звуците на музиката. Тръгнах между масичките. Меката пластмасова материя под краката ми се свърши, опирайки в грапава скала. През завеса от светлина влязох вътре и се намерих в скална пещера. Като десет или петнадесет готически свода, изваяни от сталактити, разлетите жили от искрящи минерали обгръщаха изходите на пещерите, в тях седяха хора, провесили крака в пространството, между коленете им пламтяха слаби огънчета, долу лежеше невъзмутимото черно огледало на подземното езеро, отразявайки скалните грамади. Върху измайсторени как да е салчета също почиваха хора, обърнати в една посока. Слязох до самата вода и от другата страна, на пясъка, видях танцьорка. Стори ми се, че е гола, но белотата на тялото й не беше естествена. Със ситни несигурни крачки тя затича към водата и когато се отрази в нея, внезапно разтвори ръце и наведе глава — това беше краят, но никой не заръкопляска, танцьорката стоя няколко секунди неподвижно, после бавно тръгна покрай водата, заобикаляйки неравната линия на брега. Беше вече на около тридесет крачки от мен, когато с нея стана нещо. Само миг преди това все още виждах усмихнатото й изморено лице и изведнъж нещо сякаш я обгърна, силуетът й затрептя и изчезна.

— Искате ли плав? — разнесе се зад мен любезен глас. Обърнах се, нямаше никого, само кръгла масичка на смешно препънати крачета: движеше се и чашите с газирана течност, наредени върху страничните подноси, трепереха — едната ръка услужливо ми поднасяше питието, а другата вече посягаше към чинийката с отвор встрани, като малка вдлъбната палитра — това беше автомат, видях тлеещата зад централното прозорче жарава на транзисторното му сърце.

Отминах раболепно протягащите се към мен членести лапички, отрупани с лакомства, и бързо излязох от изкуствената пещера, стискайки зъби, сякаш бяха ми нанесли неразбираема обида. Преминах през цялата тераса, между чудноватите масички, през алеята от лампиони, обсипван с лекия прашец на догарящите златни и черни светлини. На брега, осеян със стари, покрити с жълтеникав мъх камъни, най-после ме облъхна истински вятър, чист и хладен. Наблизо имаше свободна масичка. Седнах до нея малко неудобно, с гръб към хората, взирайки се в нощта. Долу се простираше тъмнина — безформена и неочаквана — и едва някъде на хоризонта, много далеч оттук, проблясваха слаби мъждеещи огънчета, някак странно несигурни, сякаш това не беше електричество, а още по-нататък в небето се врязваха мечове от светлина, студени и тънки, може би някакви къщи или колони, бих могъл да ги взема за лъчи на прожектори, ако не се открояваше много ситна мрежица — така би изглеждал висок до небето стъклен цилиндър, осеян с редуващи се вдлъбнати и изпъкнали лещи. Сигурно бяха невероятно високи, около тях минаваха някакви светлинки, пулсиращи така, че избухваше ту слабо оранжево, ту почти бяло сияние. Това беше всичко, така изглеждаше градът: мъчех се да намеря улиците, да ги отгатна, но мрачното и като че ли мъртво пространство стигаше чак до хоризонта, неосветено от нито една искрица.

— Кул? — чух аз някаква дума, произнесена може би не за първи път, но едва сега я отнесох към себе си. Докато успея да се обърна, креслото ме изпревари. Пред мен стоеше момиче, може би двадесетгодишно, облечено в нещо лазурно синьо, плътно прилепнало, раменете и гърдите му се къпеха в тъмносин пух, който ставаше надолу все по-прозрачен. Нейното красиво, гъвкаво тяло приличаше на статуя от жив метал. В ушите си имаше нещо светещо, толкова голямо, че закриваше ушните раковини, малка, неуверено усмихваща се уста, боядисани устни, ноздрите й отвътре също бяха червени — забелязвах, че така се гримират повечето жени. Обхвана с две ръце облегалката на креслото срещу мен с думите:

— Как си, кул? — И седна.

Стори ми се, че е леко пияна.

— Скучно е — продължи след миг. — Нали? Да забием нанякъде, кул, искаш ли?

— Не съм кул… — започнах аз.

Тя се облегна с лакът на масичката и започна да движи ръката си над напълнената до половина чашка, докато краят на златната верижка, увита около пръстите й, се потопи в течността. Едновременно с това момичето се навеждаше все по-ниско. Чувствувах дъха й. Ако беше пияна, не беше от алкохол.

— Как така? — каза тя. — Кул си, разбира се. Трябва да бъдеш. Всеки е кул. Да забием някъде. Искаш ли?

Ако можех да зная какво означава това…

— Добре — казах аз.

Тя стана. Станах и аз и от това ужасно ниско кресло.

— Как го правиш? — запита тя.

— Кое?

Погледна към краката ми.

— Мислех, че стоиш на пръсти…

Мълчаливо се усмихнах. Тя дойде при мен, хвана ме подръка и отново се учуди:

— Какво имаш там?

— Къде, тук ли? Нищо.

— Пееш — каза тя и внимателно ме задърпа напред. Тръгнахме между масичките, а аз се замислих какво може да означава „пееш“ — може би „измисляш“?

Заведе ме при някаква стена в тъмнозлатист цвят, върху която светеше някакъв знак, приличащ малко на ключ сол. Когато застанахме пред нея, стената се разтвори. Усетих полъха на горещ въздух.

Тесен ескалатор се носеше надолу. Стояхме един до друг. Момичето не достигаше дори до рамото ми. Имаше кръгла котешка главица, черни, със синкав оттенък коси и може би твърде остър профил, но беше хубава… Само да не бяха тези алени ноздри… Момичето ме държеше здраво с тъничката си ръка, зелените му нокти се впиваха в дебелия пуловер. Неволно се усмихнах само с крайчеца на устните си при мисълта за това, къде е бил досега този пуловер и колко малко общо е имал с женските пръсти. Преминавайки под кръглия свод, от червено в розово — ние излязохме на улицата. Тоест, стори ми се, че това е улица, но тъмнината над нас от време на време избледняваше, сякаш от секундна светлина. По-нататък се мяркаха продълговати ниски силуети, като че ли автомобили, но вече знаех, че автомобили няма. Сигурно беше нещо друго. Ако бях сам, щях да тръгна по тази широка артерия (в далечината светеха букви: КЪМ ЦЕНТЪРА), но може би това не беше центърът на града. Но сега се оставих да ме водят. Независимо от края на това приключение, вече имах водачка и си помислих — сега вече без всякаква неприязън — за нещастния човек, който в този момент, повече от три часа след моето пристигане, сигурно ме търсеше по всички инфори на тази гара-град.

Минахме край няколко пустеещи заведения, край витрини, зад които група манекени непрекъснато повтаряше една и съща сцена и аз охотно бих се спрял да ги погледам, но момичето вървеше бързо, чукайки с токчетата си, докато внезапно спря пред неоново лице, което постоянно се облизваше със смешно изваден език, и завика:

— О, има бонси! Искаш ли бонс?

— А ти искаш ли? — запитах аз.

— Струва ми се, да.

Влязохме в малка блестяща зала. Вместо таван тя имаше дълги редици от пламтящи езичета, сякаш газови; отгоре плискаше топъл въздух — това сигурно беше газ. В стените се виждаха малки ниши с пултове; когато влязохме в една от тях, от двете ни страни стената изхвърли седалки, изглеждаше така, сякаш от нея най-напред израснаха неразцъфнали цветни пъпки, разтвориха се във въздуха и препъвайки се, застинаха. Седнахме един срещу друг, момичето чукна с два пръста по металическата плоча на масичката, от стената изскочи никелирана лапичка, хвърли пред всеки от нас по една малка чинийка и с две светкавични движения ги напълни с белезникава маса, която бързо започна да потъмнява и се втвърди; едновременно с това потъмняха и самите чинийки. Момичето зави своята чинийка като палачинка — всъщност това не беше чинийка — и започна да яде.

— О! — каза тя с пълна уста. — Не знаех, че съм толкова гладна.

Направих също като нея. По вкус бонсът не приличаше на нищо, което бях ял преди. Хрускаше между зъбите като прясно изпечена кифла, но веднага се топеше в устата; кафявата маса, която се намираше в средата, съдържаше пикантни подправки. Разбрах, че отсега нататък винаги ще ям бонси с удоволствие.

— Още? — попитах аз, когато момичето изяде своя.

Тя се усмихна и поклати глава. На излизане сложи ръцете си в малка ниша, облицована с плочки — нещо в нея шумеше. Направих същото. Гъделичкащ вихър обгърна дланите ми: когато ги извадих, бяха сухи и чисти. Изкачихме се горе с широк ескалатор. Исках да зная дали още сме на гарата, но не посмях да питам.

Момичето ме въведе в тясна кабина в стената — беше малко тъмно, струваше ми се, че отгоре минават влакове, защото подът трепереше. За секунда стана съвсем тъмно, нещо под краката ни въздъхна, сякаш металическо чудовище изпусна от дробовете си въздух, блесна отново светлина, момичето бутна вратата. Това като че ли беше улица. Бяхме на нея съвсем сами. Ниски подстригани храсти растяха от двете страни на тротоара, по-нататък стояха струпани плоски черни машини, някакъв човек излезе от тъмнината и се скри в една от тях — не видях как отваря вратата, той просто изчезна, а машината се втурна напред с такава скорост, че би трябвало да го сплеска върху седалката; не се виждаха никакви къщи, само гладко като маса шосе, покрито с ивици от матов метал; на кръстовищата, кръжейки над шосето, се движеха продълговати светлини в оранжево и червено; приличаха на макети на военни прожектори.

— Накъде да забием? — запита момичето. Все още ме държеше подръка. Забави крачките си. Червена светлина премина по лицето й.

— Където искаш.

— Тогава да отидем у дома. Няма да вземаме глидер. Близо е.

Тръгнахме направо. Все още не се виждаха къщи, а вятърът, духащ от тъмнината иззад храстите, беше такъв, сякаш там се ширеше празно пространство. Край гарата, в самия център? Стори ми се странно. Носеше се слаб аромат на цветя и аз жадно го вдишвах. Смрадлика? Не, не беше смрадлика.

Озовахме се върху подвижен тротоар: стояхме върху него, странна двойка, светлините плуваха край нас, понякога профучаваха машини, отлети сякаш от цял слитък черен метал, нямаха прозорци, нито колела, нямаха дори светлини и се носеха като слепи, с необикновена скорост. Подвижните светлини се лееха от тесни, вертикални цепнатини, висящи ниско над земята. Не можех да разбера дали имат нещо общо с регулировката на уличното движение.

От време на време по невидимото небе, високо над нас се разнасяше жалостно свистене. Внезапно момичето слезе от подвижната лента и се качи на друга, която се понесе стръмно нагоре, и аз изведнъж излетях високо, въздушното пътешествие трая може би половин минута и завърши върху площадка, пълна с леко ухаещи цветя — сякаш изведнъж се намерихме върху терасата или балкона на тъмна къща, влизайки по опрян до стената конвейер. Момичето влезе във вътрешността на лоджията, а аз с очи, привикнали към тъмнината, различавах в нея огромните силуети на съседните къщи: без прозорци, черни, сякаш измрели, защото липсваха не само светлини — не се чуваше също така никакъв шум освен рязко съскане, придружаващо пресичането на улицата от черните машини; учудваше ме това, по всяка вероятност нарочно затъмнение, както и липсата на рекламни табла след неоновата оргия на гарата, но нямах време да се замисля. „Ела, къде си?“ — чух шепот. Виждах само бледото петно на лицето й. Докосна с ръка вратата, тя се отвори, но не водеше към стая, подът плавно се понесе заедно с нас. Тук и крачка сам не можеш да направиш, помислих си аз. Странно, че все още имат крака. Но това беше жалка ирония, породена от непрекъснатото зашеметение, от чувството за нереалност на всичко, което ставаше с мен от много часове насам.

Бяхме в някаква голяма зала или коридор, широк, почти тъмен — светеха само ъглите на стените, покрити с ивици фосфоресцираща боя. В най-тъмното място момичето отново долепи разтворената си длан към метална плочка върху вратата и влезе първа. Притворих очи: силно осветеният хол беше почти празен — момичето вървеше към следващата врата; приближих към стената, тя внезапно се разтвори и зад нея се показаха полици, пълни с металически бутилчици. Това стана така неочаквано, че неволно спрях.

— Не ми плаши шкафа! — обади се от другата стая момичето.

Влязох след нея.

Мебелите бяха сякаш отлети от стъкло: столчета, ниско диванче, малки масички — из полупрозрачната материя бавно кръжаха снопове светлинки, които от време на време се разпиляваха, после пак се събираха и тогава във вътрешността на мебелите като че ли кръжеше бледозелена, примесена с розови отблясъци кръв.

— Защо не седнеш?

Момичето стоеше в средата на стаята. Креслото се разтвори, за да ме приеме. Не понасях това. Тази стъкловидна маса не беше стъкло — имах впечатление, че сядам върху надуваема възглавница, а поглеждайки надолу, през извитата дебела седалка можех да видя неясно пода.

Когато влязох, стори ми се, че стената срещу вратата е от стъкло и през нея се вижда другата стая, в която има някакви хора и там се провежда някакъв прием, но хората бяха неестествено високи и изведнъж аз разбрах, че виждам пред себе си телевизионен екран, заемащ цялата стена. Звукът беше изключен; видях огромно женско лице, сякаш тъмнокожа великанка поглеждаше в стаята през прозореца; устните й мърдаха, тя говореше, а накитите, закриващи ушите й, примигваха с брилянтен блясък.

Седнах по-удобно в креслото. Момичето, спускайки ръка покрай ханша си — коремът му наистина приличаше на изваян от синкав метал, — ме гледаше внимателно. И вече не изглеждаше пияна. А може би по-рано само ми се беше сторило.

— Как се казваш? — запита тя.

— Брег. Хел Брег. А ти?

— Наис. На колко си години?

Интересни обичаи, помислих си аз. Е, какво пък, сигурно така трябва.

— На четиридесет. Защо?

— Нищо. Мислех, че си на сто.

Усмихнах се:

— Мога и да бъда, ако държиш на това. — Най-смешното, че това е истина, помислих си аз.

— Какво да ти дам? — запита тя.

— За пиене ли? Благодаря, нищо.

— Както искаш.

Приближих до стената и там се отвори нещо като малък бар. Момичето закри с тялото си отвора. Когато се обърна, държеше в ръце поднос с чаши и две бутилки. Леко стискайки бутилката, тя напълни моята чаша догоре — течността изглеждаше съвсем като мляко.

— Благодаря — казах аз, — но аз не…

— Но аз нищо не ти давам — учуди се момичето. Виждайки, че отново съм извършил грешка, макар да не знаех каква, аз измърморих под нос и взех чашата. От другата бутилка момичето наля на себе си. Течността приличаше на олио, беше безцветна, леко газирана и бързо потъмняваше, сякаш от съприкосновението с въздуха.

Наис седна, леко докосвайки с устни ръба на чашата, и запита без желание:

— Кой си ти?

— Кул — отвърнах аз. Вдигнах чашата, сякаш за да я разгледам по-добре — това мляко нямаше никаква миризма. Реших да не го пия.

— Не, сериозно — каза Наис. — Мислиш, че аз наслуки, така ли? Нищо подобно. Това беше просто кале. Бях с шесторка, разбираш ли, но стана ужасно скучно. Не си струваше трудът и изобщо… вече исках да изляза, когато дойде ти.

Струваше ми се, че нещо започвам да разбирам: изглежда, случайно бях седнал на нейната маса, докато нея я нямаше, може би докато е танцувала? Дипломатично премълчах.

— Ти отдалече изглеждаше така… — не можеше да намери точната дума.

— Солидно ли? — подсказвах аз.

Клепачите й трепнаха. И на тях ли имаше металическа ципа? Не, това сигурно беше грим. Тя вдигна глава.

— А какво значи това?

— Ами… ъ… внушаващ доверие…

— Говориш някак странно. Откъде си?

— Отдалече.

— От Марс?

— По-далече.

— Летиш ли?

— Летях.

— А сега?

— Нищо. Върнах се.

— Но сигурно пак ще летиш?

— Не знам. Може би не.

Разговорът някак не вървеше — струваше ми се, че момичето вече съжалява за лекомислената си покана, и ми се искаше да й помогна.

— Да си тръгвам ли? — запитах аз. Все още държах недокоснатото питие.

— Защо? — учуди се тя.

— Струва ми се, че така би било по-добре… за теб.

— Не — каза тя. — Ти си мислиш, не, от къде на къде… защо не пиеш?

— Пия.

И все пак това беше мляко. В този миг и в такива обстоятелства! Бях толкова изненадан, че тя сигурно бе забелязала това.

— Какво, не ти ли харесва?

— Това е… мляко… — казах аз. Сигурно съм изглеждал на пълен идиот.

— Не, това не е мляко. Това е брит…

Въздъхнах:

— Слушай, Наис… все пак да си вървя вече. Така ще бъде по-добре.

— Тогава защо пи? — попита тя.

Гледах я мълчаливо. Езикът не се беше променил много и все пак аз нищо не разбирах. Нищо. Бяха се изменили хората.

— Както искаш — каза тя най-после. — Не те задържам. Не сега… — Тя се смути. Пи от своята лимонада — така нарекох мислено тази шумяща напитка, — а аз пак не знаех какво да кажа. Колко сложно беше всичко това!

— Разкажи ми за себе си! — предложих аз. — Искаш ли?

— Добре. А после ти ще ми разкажеш ли?

— Да.

— Аз съм в Кавута, втора година. Напоследък малко се поотпуснах, не пластирах редовно и… някак си така. Шесторката ми е скучна. Всъщност… нямам си никого. Това е странно…

— Кое?

— Че нямам…

И отново мрак. За кого говореше тя? Кого нямаше? Родители? Любовници? Познати? Значи, все пак Абе беше прав, че без осемте месеца в Адапта няма да мине. Но сега, може би още повече отпреди, не ми се искаше да се връщам засрамен при тях.

— А после какво? — запитах аз и все още държейки чашата в ръце, отпих от нея. Очите на Наис се разшириха от учудване. Нещо като подигравателна усмивчица докосна устните й. Изпи своята чаша до дъно, после протегна ръка към пуха, покриващ раменете й, и го разкъса — не го разкопча, не го свали, а го раздра, а парчетата пусна на пода като ненужна смет.

— В края на краищата твърде малко се познаваме… — каза тя. Сега се чувствуваше като че ли по-свободно. Усмихваше се. Имаше мигове, когато изглеждаше прекрасна, особено когато притвореше очи, а долната устна, свивайки се, откриваше блестящите й зъби. В лицето й имаше нещо египетско. Египетска котка. Косите й бяха невероятно черни, а когато раздра докрай пуха от раменете и гърдите си, видях, че съвсем не е така слаба, както ми се струваше. Но защо направи това? Означаваше ли нещо този жест?

— Щеше да ми разказваш — каза тя, гледайки към мен над ръба на чашата.

— Да — казах аз и почувствувах вълнение, сякаш от моите думи щеше да зависи бог знае какво. — Аз съм пилот… бях пилот. Последния път бях тук… само не се плаши!…

— Не. Говори!

Очите й бяха внимателни и блестящи.

— Преди сто двадесет и седем години. Тогава бях на тридесет. Експедицията… бях пилот на полета до Фомалхаут. Това са двадесет и три светлинни години. Летяхме натам и обратно всичко сто двадесет и седем години по земното време и десет години по корабното. Върнахме се преди четири дни. „Прометей“ — моят кораб, остана на Луната. Аз долетях оттам тази сутрин. Това е всичко.

Тя ме гледаше. Не говореше нищо. Устните й трепкаха, разтвориха се и пак се свиха. Какво имаше в очите й? Изумление? Страх? Възхищение?

— Защо мълчиш? — запитах аз. Трябваше да преглътна.

— И на колко години си… все пак?

Наложих си да се усмихна, но усмивката ми не беше весела.

— Какво значи „все пак“? Биологически съм на четиридесет, а по земните часовници — на сто петдесет и седем години…

Настъпи дълго мълчание и изведнъж:

— Там имаше ли жени?

— Почакай! — казах аз. — Имаш ли нещо за пиене?

— Какво?

— Нещо по-силно, разбираш ли? Нещо замайващо? Алкохол… или вече не го пият?

— Много рядко… — каза тя съвсем тихо, сякаш мислеше за нещо друго. Ръцете й бавно се отпускаха и докоснаха металическия лазур на роклята.

— Ще ти дам… ангеен, искаш ли? Всъщност ти не знаеш какво е това, нали?

— Не. Не знам — отговорих аз с неочаквано ожесточение.

Наис отиде до бара и се върна с малка издута бутилка. Наля ми от нея. В течността имаше алкохол — сигурно съвсем малко — и още нещо — особен, тръпчив вкус.

— Не се сърди — казах аз, обръщайки чашката, и си налях втори път.

— Не се сърдя. Ти не ми отговори. Може би не искаш?

— Защо не? Мога да отговоря. Бяхме общо двадесет и трима. На два кораба. Другият се казваше „Одисей“. По петима пилоти, а останалите — учени. Нямаше никакви жени.

— Защо?

— Заради децата — обясних аз. — Не може да се отглеждат деца на такива кораби, а дори и да може, никой не би искал това. По-млади от тридесет години не взимаха. Трябваше да имаш два факултета плюс четири години тренировка или всичко дванадесет години. С една дума — тридесетгодишните жени обикновено имат деца. Имаше и други… съображения.

— А ти? — запита Наис.

— Аз бях сам. Взимаха самотници. Тоест — доброволци.

— Ти си искал…

— Да. Разбира се.

— И ти не…

Внезапно млъкна. Разбрах какво искаше да каже. Но не отговорих.

— Това сигурно е страшно… да се завърнеш така и… — каза тя почти шепнешком и потрепери. Бързо погледна към мен, бузите й потъмняха, това беше руменина.

— Слушай, това, което казах преди малко, беше само шега, повярвай ми…

— Че съм на сто години ли?

— Казах го само за да кажа нещо, то нямаше…

— Престани — измърморих аз. — Ако продължаваш да се извиняваш, наистина ще се почувствувам на сто години.

Тя замълча. Помъчих се да не гледам към нея. В другия ъгъл, в онази несъществуваща стая, зад стъклото, огромна мъжка глава пееше беззвучно, видях трептящата от усилието тъмна червенина на гърлото, блестящите бузи, цялото лице потреперваше в нечут ритъм.

— Какво ще правиш? — тихо запита Наис.

— Не знам. Още не знам.

— Нямаш ли някакви планове?

— Не. Имам малко такова… премия, разбираш ли? За цялото това време. Когато стартирахме, в банката са открили на мое име сметка, дори че знам колко е. Нищо не знам. Слушай, какво е това Кавут?

— Кавута? — поправи ме тя. — Това е… школа, пластиране, нищо особено, но понякога оттам можеш да се прехвърлиш в реала…

— Почакай… с какво се занимаваш всъщност там?

— Пластирам, не разбираш ли?

— Не.

— Как да ти обясня… просто правим рокли, изобщо дрехи — всичко…

— Шевна промишленост?

— Какво значи това?

— Шиеш ли нещо?

— Не разбирам.

— О, небеса, сини и черни! Проектираш модели за рокли?

— Да… в известен смисъл — да. Не проектирам, а ги правя. Реших да се откажа от това.

— Добре, а какво е реал?

Този път Наис беше здравата учудена. За първи път ме погледна така, сякаш бях същество от друг свят.

— Реалът… това… реал — повтори безпомощно тя. — Това са разни… истории, които се гледат…

— Като това ли? — посочих към стъклената стена.

— Не, това е визия…

— Тогава какво е? Кино? Или театър?

— Не. Театърът — знам какво е това — то е било някога. Там е имало истински хора. Реалът е изкуствен, но е трудно да се различи. Освен ако влезеш при тях…

— Да влезеш при тях ли?

Гигантската глава въртеше очи, люлееше се и ме гледаше така, сякаш се забавляваше, наблюдавайки тази сцена.

— Слушай, Наис — казах аз, — или аз вече ще си тръгна, защото е доста късно, или…

— Предпочитам второто…

— Но ти не знаеш какво искам да кажа.

— Кажи тогава.

— Добре. Бих искал да те запитам още много неща. Най-важните вече ги знам: четири дни прекарах в Адапта, на Луната. Но там всичко беше твърде официално. Какво правите, когато не работите?

— Могат да се правят най-различни неща — каза Наис. — Може да се пътешествува, истински или с помощта на мута. Можеш да се забавляваш, да ходиш на реал, да танцуваш, да играеш на терео, да спортуваш, да плуваш, да летиш — каквото поискаш.

— Какво е това „мут“?

— Това е нещо като реал, но всичко може да се докосне. В него можеш да се изкачваш по планините, по всичко — трябва да го видиш сам, това не може да се разкаже. Но струва ми се, ти искаш да питаш за нещо друго.

— Добре ти се струва. Как е при вас сега… между мъжете и жените?

Клепачите й затрепкаха.

— Ами сигурно така, както е било винаги. Какво би могло да се промени?

— Всичко. Когато отлитах — не ми се сърди за това, — момиче като теб не би ме поканило у дома си по това време.

— Наистина ли? Защо?

— Защото това би имало определен смисъл.

Тя помълча за миг.

— А откъде знаеш, че не го е имало?

Моето изражение я забавляваше. Наблюдавах я: беше престанала да се усмихва.

— Наис… как така… — измърморих аз. — Каниш съвсем чужд човек и…

Наис мълчеше.

— Защо не отговаряш?

— Защото ти нищо не разбираш. Не зная как да ти обясни. Това още е нищо, разбираш ли?

— Аха. „Това още е нищо“ — повторих аз. Не ме сдържа на мястото ми. Станах. Забравяйки за силата си, почти подскочих: тя трепна.

— Прости ми — промърморих аз и тръгнах из стаята. Зад стъклото, под лъчите на утринното слънце, се простираше парк; по алеята, сред дървета с бледорозови листа, вървяха три момчета в ризи, блестящи като брони.

— Съществуват ли семейства?

— Естествено.

— Нищо не разбирам. Обясни ми. Разкажи. Срещаш мъж, който ти харесва, и без да го познаваш, веднага…

— Какво има за разказване тук? — каза тя без желание. — Нима наистина по твое време момичето не е могло да пусне в стаята си никакъв мъж?

— Могло е, разбира се, и дори с такава мисъл, но… не пет минути след запознаването си с него…

— А след колко минути?

Погледнах я. Зададе въпроса си съвсем сериозно. Но, разбира се, откъде можеше да знае; и само вдигнах рамене.

— Не става дума за времето, само че би трябвало да види нещо… в него, да го опознае, да го обикне, най-напред ходеха…

— Чакай — каза Наис. — Струва ми се, че ти… нищо не разбираш. Та нали ти дадох брит.

— Какъв брит? А, да, това мляко. Е, и какво от това?

— Как така какво? Тогава… нямаше ли брит?

Тя започна да се смее; превиваше се от смях. Изведнъж спря, погледна ме и ужасно се изчерви.

— Тогава ти си мислел… ти си мислел, че аз… не!

Седнах отново. Пръстите ми бяха неуверени, искаше ми се да имам нещо в тях. Извадих от джоба си цигара и я запалих. Наис отвори очи.

— Какво е това?

— Цигара. Нима вие не пушите?

— За първи път виждам това… така ли изглежда цигарата? Как може да вдишваш този дим? Не, почакай — онова е по-важно. Бритът не е никакво мляко. Не зная какво има вътре, но на чуждия човек винаги се дава брит.

— На мъж ли?

— Да.

— Е, и какво от това?

— Това, че мъжът се държи — и трябва да се държи прилично. Знаеш ли… може би някой биолог ще ти обясни по-добре.

— По дяволите биолога. Означава ли това, че мъжът, на когото си дала брит, не може вече нищо?

— Естествено.

— А ако не иска да го изпие?

— Как може да не иска?

Тук свършваше всякакво разбирателство.

— Та нали не можеш да го накараш насила — подех аз нетърпеливо.

— Само луд човек би могъл да се откаже — каза бавно тя, — но никога не съм чувала за нещо подобно…

— Това някакъв обичай ли е?

— Не зная как да ти отговоря. Ти не ходиш гол, защото такъв е обичаят, нали?

— Аха. В известен смисъл — да. Но на плажа можеш да се съблечеш.

— Съвсем гол ли? — запита тя с неочаквано любопитство.

— Не. С бански костюм… но имаше хора по мое време, наричаха се нудисти…

— Знам. Но това е нещо друго, мислех, че вие всички…

— Не. Тогава тази напитка е… нещо като носене на дрехи? Също така задължително?

— Да. Когато сте двама.

— Е, а после?

— Кога после?

— За втори път?

Разговорът беше идиотски и аз се чувствувах ужасно, но трябваше в края на краищата да зная това.

— После? Случва се най-различно. На някои… винаги се дава брит.

— Зелен хайвер — подхвърлих аз, без да искам.

— Какво значи това?

— Нищо, нищо. А когато момичето отива при някого, тогава какво?

— Тогава той пие у дома си.

Тя ме гледаше почти със съжаление. Но аз бях упорит.

— А ако няма?

— Брит ли? Как може да няма?

— Е, да кажем, свършил му се. Или… може да излъже.

Наис започна да се смее:

— Та нали това… ти мислиш, че всички тези бутилки аз ги държа у себе си?

— Не? А къде тогава?

— Не знам дори откъде се взимат. По твое време нали е имало.

Може да съм влязъл в ракетата направо от гората. За миг ме обхвана ярост, но после се овладях — в края на краищата тя нямаше никаква вина.

— Виждаш ли? Нима ти си знаел по какви пътища тече тази вода, преди да…

— Разбрах, можеш да спреш дотук. Добре. Значи, това е някакво предпазно средство, така ли? Много интересно!

— Не мисля — каза тя. — Какво е това, бялото, под пуловера ти?

— Риза.

— Какво е то?

— Не си ли виждала риза? А такова — бельо… От найлон.

Завих си ръкава и показах.

— Интересно — каза тя.

— Такъв е обичаят — отговорих безпомощно аз. И наистина, в Адапта ме бяха посъветвали да престана да се обличам така, както преди сто години. Не можех да не призная, че Наис беше права: за нея ризата беше това, което за мен бритът. В края на краищата никой не задължава хората да носят ризи, а ги носят. Изглежда, и с брита беше същото.

— Колко време действува бритът?

Тя леко се изчерви.

— Колко си нетърпелив. Още нищо не се знае.

— Не съм казал нищо лошо — оправдах се аз. — Исках да зная само… защо ме гледаш така? Какво става с теб? Наис!

Тя бавно се надигна. Застана зад креслото.

— Преди колко време каза? Сто и двадесет години?…

— Сто двадесет и седем? Защо?

— А ти… бетризиран ли си?

— Какво е това?

— Нима не си бетризиран?!

— Дори не знам какво значи това. Наис, момичето ми, какво става с теб?

— Не, не си бетризиран — шепнеше тя. — Ако беше, сигурно щеше да знаеш…

Исках да се приближа към нея. Тя вдигна ръце.

— Не се приближавай. Не! Не! Моля те!

Отстъпваше към стената.

— Та нали сама казваше, че бритът… добре, добре, вече сядам. Ето, седя, не виждаш ли, успокой се. Каква е тази история с бе… или как там?

— И аз самата не знам точно. Но… всеки е бетризиран. По рождение.

— Какво е това?

— Струва ми се, че вкарват нещо в кръвта.

— На всички ли?

— Да. Защото бритът… не действува… без това.

— Момиченце, не ставай смешна. — Угасих цигарата си. — Та аз не съм диво животно… Не се сърди, но на мен ми се струва, че… всички вие сте… малко откачени. Този брит… все едно да оковеш всички хора с белезници, защото не се знае кой точно е крадецът. Все пак… може да имаш малко доверие.

— Ти си чудесен. — Наис сякаш си възвърна отчасти спокойствието, но все още не сядаше. — Защо тогава преди малко се обиждаше, че каня чужди хора?

— Това е нещо друго.

— Не виждам никаква разлика. Наистина ли не си бетризиран?

— Не съм.

— А може сега да са ти направили? След завръщането.

— Не зная. Правиха ми най-различни инжекции. Какво значение има това?

— Има. Значи, правили са ти? Добре.

Най-после седна.

— Имам към теб молба — казах колкото може по-спокойно. — Трябва да ми обясниш…

— Какво?

— Своя страх. Уплаши се, че ще се нахвърля върху теб или какво? Та това е безсмислица!

— Не. Знаех, че е невъзможно, но все пак — то се оказа по-силно от мен, разбираш ли? Същински шок. Никога не съм виждала човек, който да не е…

— Но нима може да се отгатне това?

— Може. И още как.

— Как?

Наис не отговори.

— Наис…

— Не мога…

— Защо?

— Страхувам се…

— Да ми кажеш ли?

— Да.

— Но защо?

— Ако ти кажа, ще разбереш. Защото бетризирането не става с помощта на брита. Бритът — това е само допълнение… Става дума за нещо друго… — Беше побледняла. Устните й трепереха. Що за свят е това, помислих аз, що за свят? — Не мога. Ужасно се страхувам.

— От мен ли?

— Да.

— Заклевам се, че…

— Не, не… аз ти вярвам, само че… не. Ти няма да разбереш.

— Няма ли да ми кажеш?

Сигурно имаше в моя глас нещо, което й помогна да се овладее. Лицето й стана непроницаемо. По очите й познах какво усилие й струваше това.

— То е… за това… за да не може… да се убива.

— Не може да бъде! Човек ли?

— Не само човек…

— И животните?

— Не само тях. Никого…

Тя сплиташе и разплиташе пръстите си, не сваляйки очи от мен — сякаш със своите думи ме отвърза от невидима верига и даде в ръцете ми нож, с който мога да я пробода.

— Наис — казах аз едва чуто. — Наис, не бой се. Няма от какво да се страхуваш.

Тя направи опит да се усмихне.

— Слушай…

— Да?

— Когато казах това…

— Да?

— Ти нищо ли не почувствува?

— А какво трябваше да почувствувам?

— Помисли си, че правиш това, което ти казах…

— Че убивам ли? Трябва да си го представя, така ли?

Тя потръпна.

— Да…

— Е, и?

— Нищо ли не чувствуваш?

— Нищо. Та това е само мисъл и аз изобщо нямам намерение…

— Но би могъл? Нали? Би ли могъл наистина? Не — шепнеше тя беззвучно, като че ли на себе си, — ти не си бетризиран…

Едва сега до мен достигна смисълът на всичко това и аз разбрах какво сътресение е могло да бъде това за нея.

— Това е голямо откритие — промърморих аз. — Но може би щеше да бъде по-добре, ако хората отвикнеха от това… без изкуствени средства…

— Не знам. Възможно е — отговори тя. Въздъхна дълбоко. — Сега вече знаеш от какво се уплаших.

— Ако трябва да бъда искрен, то не съвсем. Само отчасти. Но надявам се, не си помислила, че мога да те…

— Ти си някакъв странен. Сякаш не си…

— Човек ли?

Тя затрепка с мигли.

— Не исках да те обидя, но виждаш ли, когато се знае, че никой не може да си помисли за нещо такова и когато изведнъж се появи някой като теб, то самата възможност… това, че е такъв…

— Не е възможно всички — как се казва — да бъдат бетризирани.

— Защо? Всички, уверявам те.

— Не, невъзможно е — упорствувах аз. — А хората с опасни професии? Нали трябва да…

— Няма опасни професии.

— Какво говориш, Наис? А пилотите? А разните там спасители? А тези, които се борят с огъня, с водата…

— Такива няма — каза тя.

Стори ми се, че не съм чул добре.

— Какво-о?

— Няма — повтори тя. — Това правят роботите.

Настъпи мълчание. Помислих си, че няма да ми бъде лесно да възприема този нов свят. И изведнъж ми хрумна мисълта, удивителна с това, че никога не бих достигнал до нея, ако някой би ми представил тази ситуация само като теоретична възможност: струваше ми се, че тази мярка, унищожаваща убиеца в човека, е… осакатяване.

— Наис — казах аз, — вече е късно. Ще си вървя.

— Къде?

— Не знам. Ах, да! На гарата трябваше да ме чака някой от Адапта. Съвсем забравих. Не можах да го намеря, разбираш ли? Ще потърся някакъв хотел. Предполагам, че има?

— Има. Откъде си?

— Оттук. Родил съм се в този град.

След тези думи чувството за нереалността на всичко отново се появи и вече не бях сигурен нито в онзи град, който съществуваше само в мен, нито в този, призрачния, със стаи, от които надничаха глави на великани, така че за секунда си помислих дали не съм още на кораба и дали не виждам насън още един, съвсем отчетлив кошмар на завръщане.

— Брег — чух гласа на Наис сякаш отдалече. Трепнах. Съвсем бях забравил за нея.

— Да… слушам.

— Остани.

— Какво?

Тя мълчеше.

— Ти искаш да остана?

Наис мълчеше. Приближих до нея, наведох се над креслото, обгърнах хладните й рамене и я повдигнах. Тя стана без никаква съпротива. Главата й падна назад, зъбите й заблестяха, не я желаех, исках само да й кажа: нали се боиш, а тя да ми каже, че не се бои. Нищо повече. Очите й бяха затворени, изведнъж бялото блесна изпод ресниците, наведох се над нейното лице и се взрях отблизо в остъклените й очи, сякаш исках да отгатна нейния страх и да го споделя. Дишайки тежко, тя се дърпаше от ръцете ми, но аз не чувствувах това, едва когато започна да стене: „Не! Не!“ — отслабих хватката. Малко остана да падне. Стоеше до стената, засланяйки част от голямото, кръгло лице, достигащо до тавана — лицето, което там, зад стъклото, непрекъснато говореше нещо, прекалено старателно движейки огромните си устни и месестия си език.

— Наис… — казах тихо и отпуснах ръце.

— Не се приближавай!

— Та нали сама ми каза…

Очите й бяха замъглени.

Разходих се из стаята. Тя ме следеше с очи, сякаш бях… сякаш се намираше в клетка…

— Тръгвам — обадих се.

Наис не отговори. Исках да добавя нещо — няколко извинителни думи, някаква благодарност, за да не се измъквам просто така, но не можах. Ако тя се страхуваше от мен, както жена от мъж, страшен, непознат, както и да е — но това беше нещо друго. Погледнах към нея и почувствувах, че ме обхваща гняв. Да я хвана за тези бели, голи рамене, да я разтърся…

Обърнах се и излязох; външната врата се поддаде, когато я бутнах, големият коридор беше почти тъмен. Не успях да намеря изхода към онази тераса, но се натъкнах на пълни с разредена синкава светлина цилиндри — асансьорните шахти. Този, към който се приближих, вече пътуваше нагоре; може би беше достатъчно само натискането с крак върху прага. Асансьорът дълго се спуска надолу. Пред очите ми се редуваха ивици от тъмнина и разрези на сводове — бели с червеникави пластове вътре, като слоеве от тлъстини в мускулите, аз обърках броя им, те се издигнаха нагоре, асансьорът слизаше все по-ниско, приличаше на пътешествие към самото дъно, сякаш бях захвърлен в стерилизационен тръбопровод и този огромен, потънал в сън и безгрижие дом се избавяше от мен. Част от прозрачния цилиндър се отвори и аз тръгнах напред.

С ръце в джобовете, сред мрака, с твърде широка крачка, аз жадно вдишвах хладния въздух, усещайки как се движат ноздрите ми, как сърцето ми бавно работи, изтласквайки кръв, с ниско разположени над шосето цепнатини трептяха светлини, закривани от безшумните машини, нямаше нито един минувач. Между черните силуети проблясваше зарево, помислих, че може би е хотел, но това беше само подвижен тротоар. Стъпих на него. Над мен плуваха белезникавите плетеници на някакви конструкции, някъде далече над черните ръбове на постройките примигваха равномерно светещите букви на новините, изведнъж тротоарът навлезе в някакво осветено помещение и спря.

Широки стъпала плуваха надолу, проблясвайки като вкаменен сребърен водопад. Учуди ме пустотата — откакто излязох от Наис, не бях срещнал нито един минувач. Ескалаторът беше много дълъг. Долу се простираше широка осветена улица, от двете й страни се редяха пасажи, под дърво със сини листа — а може би това не беше истинско дърво — стояха две сенки, аз приближих към тях и отминах. Те се целуваха. Вървях към приглушените звуци на музика, някакъв нощен ресторант или бар, неотделен с нищо от улицата. Там седяха няколко човека. Реших да вляза вътре и да попитам за хотел. И внезапно връхлетях с цялото си тяло върху невидима преграда. Това беше стъкло, съвършено прозрачно. Входът беше встрани. Вътре някой се засмя и ме показа на другите.

Влязох. Мъж в черна блуза, напомняща донякъде моя пуловер, седеше с чаша в ръка и ме гледаше. Спрях пред него. Смехът застина на устните му. Продължавах да стоя. Стана съвсем тихо. Само музиката свиреше, като че ли оттатък стената. Някаква жена издаде странен, слаб звук, аз плъзнах поглед по неподвижната улица и излязох. Едва на улицата си спомних, че исках да попитам за хотел.

Влязох в пасажа. Беше пълен с витрини. Бюра за пътешествия, спортни магазини, манекени в разни пози. Всъщност това не бяха витрини, защото всичко стоеше и лежеше направо на улицата от двете страни на приповдигнатия тротоар, който се движеше в средата. На няколко пъти взех движещите се в дъното силуети за хора. Това бяха рекламни кукли, повтарящи непрекъснато едно и също действие. При една от куклите — на ръст почти колкото мен, със смешно издути бузи свиреше на флейта — се застоях по-продължително време. Тя правеше това така добре, че аз поисках да й проговоря. По-нататък имаше някакви игрални зали, там се въртяха огромни дъгоцветни колела, звънейки като камбанки на шейни, една в друга се удряха висящи от тавана сребърни тръбички, примигваха призматични огледала, но вътре беше празно. В самия край на пасажа в тъмнината светна надпис: ТУК ХАХАХА. И изчезна. Тръгнах към него. Отново просветна ТУК ХАХАХА и изчезна като издухано от вятър.

При следващия блясък видях някакъв вход. Разнесоха се гласове. Влязох през завеса от топъл въздух. В дъното стояха няколко автомобила без колела, светеха няколко лампи, под тях оживено жестикулираха трима души, сякаш се караха. Приближих към тях.

— Хей, вие!

Те дори не се обърнаха. Продължаваха да говорят бързо, аз не разбирах нищо. „Тогава хъркай, тогава хъркай!“ — пискливо повтаряше най-ниският от тях, с малко коремче. На главата си имаше висока шапка.

— Слушайте, аз търся хотел. Има ли тук…

Не ми обръщаха никакво внимание, сякаш не съществувах. Обхвана ме ярост. Без да кажа нещо повече, се вмъкнах между тях. Най-близкият до мен — видях глупаво проблясващото бяло в очите му и подскачащите му устни — зафъфли:

— Жащо аж да хъркам? Ти хъркай!

Сякаш се обръщаше към мен.

— Защо се правите на глухи? — запитах аз и изведнъж от мястото, където стоях — сякаш в самия мен, в гърдите ми — избухна пронизителен вик:

— Ах, ти! Ей сега ще ти покажа!

Отскочих и пред мен се появи притежателят на гласа, оня, дебелият с шапката — исках да го хвана за рамото, пръстите ми преминаха през него и се затвориха във въздуха. Замрях като ударен по главата, а те продължиха да бърборят; изведнъж ми се стори, че от мрака над колите някой отгоре ме гледа, аз приближих до границата на светлината и видях бледите петна на някакви лица; там горе имаше нещо като балкон. Ослепен от светлината, не можах да го разгледам, както трябва, но все пак достатъчно добре, за да разбера в какво смешно положение бях изпаднал. Избягах, сякаш някой ме гонеше. Следващата улица се спускаше надолу и стигаше до ескалатор. Помислих си, че може би там ще намеря някакъв инфор, тръгнах с бледозлатистата стълба и се озовах на малък кръгъл площад. В средата се издигаше колона, висока, прозрачна, сякаш от стъкло, нещо в нея танцуваше, някакви пурпурни, кафяви и виолетови сенки, неприличащи на нищо, като оживели абстрактни скулптури, но много смешни.

Ту един, ту друг от цветовете нарастваше, сгъстяваше се и се променяше по комичен начин; макар и лишен от лица, глави, ръце и крака, в този хаос от форми имаше нещо човешко и дори карикатурно. След известно време разбрах, че виолетовият цвят е като че ли самохвалко — надут и същевременно страхлив, — когато се разпръсна на милиони танцуващи мехурчета, дойде ред на синия. Той беше някак си неземен, скромен и съсредоточен, но малко лицемерен, сякаш се молеше на самия себе си. Не зная колко време съм гледал всичко това. Никога по-рано не бях виждал нещо подобно. Освен мен нямаше никого, само движението на черните автомобили ставаше все по-оживено. Не знаех дали са пълни или празни, защото нямаха прозорци. От кръглия площад излизаха шест улици, едни нагоре, други надолу, те достигаха чак до хоризонта с нежната мозайка на цветните светлини. Нито един инфор. Бях вече порядъчно изморен и не само физически — струваше ми се, че нямам място за повече впечатления. От време на време, вървейки, се спъвах, макар че все още не ми се спеше; и все пак не помня кога и как съм навлязъл в широка алея; на кръстопътя забавих крачките си, вдигнах глава и видях върху облаците отблясъка на градските светлини. Това ме учуди, защото мислех, че съм под земята. Продължавах да вървя нататък, сега вече сред море от примигващи светлини, витрини, лишени от стъкла, сред жестикулиращи, подскачащи като палави дяволчета и въртящи се в самозабрава манекени; те си подаваха блестящи предмети, нещо надуваха — но аз не гледах към тях. В далечината вървяха няколко човека; не бях сигурен дали и те не са кукли, реших да не ги догонвам. Къщите оредяха и аз видях голям надпис — ПАРК ТЕРМИНАЛ — светеща зелена стрела. Ескалаторът започваше в прохода между къщите и изведнъж навлизаше в сребърен тунел, в стените на който пулсираше златно сияние, сякаш зад живачната обвивка действително плуваше благородният метал, усетих горещ полъх, стана тъмно — стоях сред остъклен павилион. Той имаше формата на раковина, начупеният таван мъждееше с едва доловима зелена светлина; това беше блясък на тънички жилчици, сякаш луминесценция на един уголемен треперещ лист — към всички посоки водеха врати — зад тях имаше само тъмнина и дребни, пълзящи край пътя буквички: парк Терминал, парк Терминал.

Излязох навън. Това наистина беше парк. Неспирно шумяха дървета, невидими в мрака, вятър не се чувствуваше, сигурно се носеше някъде много високо, а равномерният тържествен глас на дърветата ме обгръщаше с невидим свод. За първи път се почувствувах самотен, но не както в тълпата, защото ми беше хубаво. В парка сигурно имаше много хора, чувах шепот, понякога като бледо петно се мяркаше нечие лице, веднъж дори едва не се сблъсках с някого. Короните на дърветата се преплитаха така, че звездите се виждаха само в пролуките между листата. Спомних си, че към парка се вървеше нагоре, но там, на оня площад с танцуващите багри и пълните с витрини улици, небето над главата ми беше облачно. Как е могло да стане така, че сега, един етаж по-горе, виждам небе, пълно със звезди? Не можех да си обясня това. Дърветата оредяваха и преди още да я видя, почувствувах мирис на вода, воня на глина, на нещо гнило, на прогизнали листа; замрях.

Гъсталаците обкръжаваха езерото с черен пръстен. Чувах шумоленето на тръстиките и камъша, а в далечината, на другия бряг на езерото, като монолитна грамада се издигаше масив от стъклоподобни блестящи скали, полупрозрачна планина над равнините на нощта. Едва забележимо призрачносинкаво сияние изпълваше хоризонталните бойници, бастиони върху бастионите, застиналите кристали на зъберите и пропастите и този светещ колос, невероятен и невъзможен, хвърляше дългото си неясно отражение в черните води на езерото. Стоях потресен и възхитен, вятърът донасяше едва доловими, замиращи звуци на музика и напрягайки зрението си, различих етажите и терасите на този гигант, внезапно разбирайки, че отново виждам гарата, огромния Терминал, из който бродих през целия вчерашен ден, и може би сега съм на дъното на черното пространство, което така ме учуди, на мястото, където срещнах Наис.

Архитектура ли беше това, или строителство на планини? Сигурно са разбрали, че прекрачвайки определена граница, е трябвало да се откажат от симетрията, от правилността на формите и да се учат от най-великото — прилежни ученици на планетата!

Тръгнах покрай езерото. Колосът сякаш ме водеше, застинал в сияещ полет. Да, това беше смелост — да замислиш такава форма, да й придадеш жестокостта на пропастите, безочието и грапавината на стръмнината и върховете, без да прибягваш до механично копиране, без да унищожаваш нещо, без да го поправяш. Върнах се при стената от дървета. Бледата на фона на черното небе синевина на Терминал известно време просветваше между клоните и постепенно изгасна, закрита от гъсталака. Разтварях с ръце гъвкавите клончета, бодлите се забиваха в пуловера ми, драскаха панталоните, росата, падаща от дърветата, пръскаше лицето ми, сложих в устата си няколко листенца, започнах да ги дъвча, бяха свежи и горчиви, за първи път след завръщането си изпитвах нещо такова, нищо не ми се искаше, нищо не търсех, нямах нужда от нищо, достатъчно ми беше да вървя из тъмнината, сред шумящия гъсталак, където ми видят очите. Така ли бях си представял всичко през десетте години полет?

Храстите оредяха. Показа се извита алейка. Дребният чакъл скърцаше под краката ми, светейки слабо, предпочитах тъмнината, но продължавах да вървя направо, там, където под каменен кръг стоеше човешка фигура. Не знаех откъде се взима светлината, която я заливаше, беше пусто, наоколо някакви пейки, кресла, преобърната масичка, пясък, дълбок и сипкав, чувствувах как краката ми потъват в него и колко е топъл въпреки нощния хлад.

Под свода, издигнат върху попукани, разядени колони, стоеше жена, която сякаш чакаше мен. Вече виждах лицето й, блясъка на искриците в диамантените плочки, закриващи ушите й, бялата, сребрееща се в тъмнината рокля. Невъзможно. Сън ли беше това? Бях вече на около шестдесет крачки, когато тя започна да пее. Сред невидимите дървета гласът й се чуваше слабо, почти като детски, не долавях думи, може би ги нямаше — устата й бяха полуотворени, сякаш пиеше нещо, на лицето й не беше изписано никакво усилие, нищо освен замисленост, сякаш виждаше нещо, което не може да се види, и после пееше за него. Страхувах се, че ще ме види, затова забавих крачките си. Бях вече в обсега на светлината, озаряваща каменния кръг. Гласът й набра сила, тя призоваваше мрака, молеше, замирайки, ръцете й увиснаха, сякаш бе забравила за тях, сякаш нямаше нищо друго освен глас, с който се сливаше изцяло; сякаш се отричаше от всичко и го раздаваше без остатък, и се сбогуваше, знаейки, че с последния отмиращ звук ще свърши не само песента. Никога не бях допускал, че е възможно такова нещо. Тя замлъкна, а аз все още чувах гласа й. Изведнъж зад гърба си долових леки стъпки, някакво момиче бягаше към беседката, някой го преследваше, с кратък гърлен смях то се изкачи по стълбите и премина през певицата, за секунда сливайки се с нея, и вече се носеше далеч напред — този, който я гонеше, се мярна като черен силует край мен, двамата изчезнаха, отново чух призивния смях на момичето и останах като пън на мястото си, зарит в пясъка, не знаейки да плача или да се смея; призрачната певица отново затананика някаква песен. Но вече не исках да слушам. Потънах в тъмнината с посърнало лице, като дете, на което са казали, че приказката е измислена. Това беше нещо като профанация. Аз вървях, а гласът й ме преследваше. Завих, алеята продължаваше нататък, видях слабия отблясък на живия плет, мокрите фестони на листата висяха над металната вратичка. Отворих я. Там беше някак си по-светло. Оградата от храсти завършваше с широка извивка, от тревата стърчаха каменни късове, един от тях се раздвижи, надигна се и аз видях бледите огънчета на две очи. Замръзнах на мястото си. Това беше лъв. Стана, надигайки се тежко, най-напред на предните си лапи, видях го целия, само на пет крачки от мен, гривата му беше къса и рошава, протегна се веднъж, втори път, бавно, полюшвайки бедрата си, приближи безшумно към мен. Вече бях дошъл на себе си.

— Ей, ти, не ме плаши! — казах му аз.

Не можеше да бъде истински — беше по-скоро призрак, както онази певица, като онези долу, при черните автомобили, лъвът се прозя на една крачка от мен, в черната му муцуна блеснаха зъбите, челюстите се затвориха с резкия звук на металическа решетка, почувствувах смрадливия му дъх, що за…

Лъвът изпръхтя. Почувствувах капчици слюнка и преди да успея да се изплаша, той ме блъсна по бедрото с огромната си глава, мъркайки, започна да се трие в мен, почувствувах идиотско гъделичкане в гърдите…

Протягаше шията си с увиснала, тежка кожа. Без да съзнавам какво правя, започнах да го чеша, да го разрошвам, той мъркаше все по-силно, зад него блесна втори чифт очи, друг лъв, не, лъвица, тя го бутна с рамо. В гърлото му нещо забълбука, това беше мъркане, не рев. Лъвицата напираше. Той я удари с лапа. Тя яростно изпръхтя.

Това ще свърши зле, помислих си аз. Бях беззащитен, а лъвовете така живи, така истински, както човек може да си въобрази. Стоях сред тежката смрад на телата им. Лъвицата все още пръхтеше, лъвът внезапно изтръгна твърдите си косми от ръцете ми, извърна към нея огромната си глава и зарева; лъвицата легна на земята.

— Време е да вървя — казах им беззвучно, само с устните си, и започнах да отстъпвам към вратичката бавно, заднишком, не ми беше твърде приятно, но лъвът като че ли бе престанал да ме забелязва. Тежко легна на земята и отново заприлича на продълговат камък, лъвицата стоеше над него и го докосваше с муцуна.

Затворих след себе си вратичката и едва се сдържах да не побягна. Коленете ми бяха леко подкосени, гърлото ми бе пресъхнало и изведнъж моето покашляне се превърна в луд смях, спомних си как казах на лъва: „Ей, ти, не ме плаши!“, убеден, че той е само оптическа измама…

Върховете на дърветата все по-отчетливо се изрязваха върху небето; разсъмваше. Зарадвах се на това, защото не знаех как да се измъкна от парка. Той беше вече напълно безлюден. Минах покрай каменната беседка, където беше се появила певицата, в следващата алея видях робот, подстригваше тревата. Той не знаеше нищо за хотелите, но ми обясни как да стигна до най-близкия ескалатор. Спуснах се надолу, може би няколко етажа, и когато излязох на улицата на долното ниво, учудих се, че отново виждам небе. Но способността ми да се учудвам също беше почти изчерпана. Дойде ми до гуша. Вървях известно време, помня, че после седях край някакъв фонтан, а може би това не беше фонтан, станах, продължих нататък в нарастващата светлина на новия ден, докато най-после излязох от вцепенението си пред огромни пламтящи прозорци с огнените срички: ХО-ТЕЛ АЛ-КА-РОН.

В белия хол, приличащ на преобърната гигантска вана, седеше робот, чудесно стилизиран, полупрозрачен, с дълги, деликатни ръце. Без да пита нещо, ми подаде книгата, аз вписах името си в нея и с малък триъгълен знак в ръка тръгнах нагоре. Някой — не можах да разбера кой — ми помогна да отворя вратата или по-скоро отвори я вместо мен. Стени сякаш от лед; вътре в тях — блуждаещи огънчета, когато приближих до прозореца, изпод него изскочи кресло, намествайки се зад мен, отгоре вече падаше плосък лист, образувайки нещо като бюро, но аз исках легло. Не можех да го намеря и дори не се опитвах да го търся. Легнах на пенестия килим и мигновено заспах под изкуствената светлина на тази стена без прозорци, защото това, което взех отначало за прозорец, беше, разбира се, телевизор, аз губех съзнание с мисълта, че оттам, от стъклената плоча, се криви някакво огромно лице, размишлява над мен, смее се, говори, мърмори… Потънах в сън, непрогледен като смъртта; дори времето в него спря.