Росен Босев
Портрети на небесни тела (12)

1

През лятото на 1978 година беше настъпило време да искат от хората повече, отколкото те могат.

А хората вече и на това бяха свикнали: поизнервени вътрешно, но иначе прилични, приемаха всичко. Континентите вибрираха с напрежението, предизвикано от търсене на преждевременна истина, въздухът бе натежал от изгорели земни недра, а опустошеното земно кълбо потръскваше краищниците на сушата в умерени, добре узрели амплитуди.

Из пространствата зигзагообразно скитаха извънземни веселяци, които и по време на полет не се разделяха с посудата си. Техните чинии предпочитаха да се появяват по-често пред очите на простия земен човек, но главно интелигентите се интересуваха от тях — едно противоречие, чийто смисъл щеше да стане ясен по-късно.

Гръмотевичните бури се бяха настанили стабилно над разглезения континент, произведен в Европа и наречен също Европа, но светкавиците не падаха върху гръмоотводите. Светкавиците бяха изгубили общия език с гръмоотводите, ала човечеството бе тъй старателно безгрижно, че не забелязваше този неприкрит знак. Вярно, че всеки бе твърде зает със себе си, но поне в повърхността на тревогата можеше да се надникне, а никой не надничаше, за да види колко е ясно всичко — спортистите спортуваха до всеотдайна съсипия на организма си, неспортистите все по-рядко размахваха крайници. Жаждата за дълголетие бе утолена от починалото предишно поколение…

Постепенно хората се отказваха от пътуване с кораби през океана, от кацане на Луната, от разговори за неща, в които те не присъствуват.

Категориите, които човек бе измислил, за да прецапа с тях като с кокили през прибързаните си открития, се оказаха къси, както къси са и краката на лъжата, но нагазил вече в блатото, никой не искаше да захвърли кокилите и тъй, всеки шляпаше през собствения си живот, оставяйки кръгове много различни по диаметър, но изключително еднакви по краткотрайност.

Ето, точно в такава сложна обстановка парашутираха към повърхността на земята Галя, Людмил, Владай, Христо и Данчо след страхотния взрив.

Тъй споменати заедно, тъй заедно вписани в пространствата на един и същи миг, петимата би трябвало да летят и надолу единни, както летяха нагоре, но ето на — вместо да ги обедини, както никога досега, катастрофата ги разхвърля на разни страни, защото моралът си е морал, а стихията си е стихия — двете страни на едно противоречие, накарали доста мъдри несретници да похабят живота си в помиряването им…

В отвесния им път ги подемаха различни веяния, шляеха ги насам и натам. Съдбата, подлата, бе решила вместо героична праволинейна смърт да им поднесе отсрочка. И те, без това да им прави чест, използуваха възможността да отсрочат. С нокти и зъби се ловяха за всеки повей, планираха всякой според способностите си и самообладанието си, кой по-скептично, кой по-ангажирано, а Людмил, разбира се, плуваше в свои води — успя нейде на десет хиляди метра над земята да смъкне сакото, съблече и ризата, а оттук нататък вече нямаше проблеми за този майстор на делтаплана. (От лятото на 1978 година дори делтапланера започнаха да наричат делтаплан.)

Синевата спокойно свистеше през илиците на ризата, ръкавите сполучливо балонираха, компенсирайки разликите в налягането, под нозете на Людмил се очертаваше мек летен ландшафт — пожънати ниви, палметни овощни градини, микроязовири сред кротките селца. Не се виждаше и далекопровод с високо напрежение в този район, та само широката автомагистрала смущаваше Людмил — там само не трябваше да се приземи.

Опитвайки да се отклони от претовареното шосе, той постигна с лек ляв вираж още по-полегато движение, напипа удобен въздушен поток и полуизлегнат върху му, се загледа в земята.

Странно, териториално-селищната система, към която летеше, грабна толкова силно вниманието му, че той в един миг забрави катастрофата. Не че търсеше място за кацане — тук всяко място бе удобно, всяко го мамеше със свойска прегръдка. Имаше нещо непостижимо близко в тези полуравнинни поля и градини, в тези долепени едно до друго селца.

Единственото, което продължаваше да го държи нащрек, бе коварната аутострада — тя му пречеше да се съсредоточи, да разкрие съкровената истина, витаеща в момента под него.

Опита се да свие още малко вляво, но внезапен полъх на нисък вятър го отпрати в обратна посока — към селото, което смяташе да заобиколи. Вятърът, а по-скоро не той, нещо друго, което се намираше в самия Людмил, го адресираше именно към това село, към стопанския двор, към купите със сено.

Бухна се в най-високата, за миг изгуби съзнание от тъй далечния мирис на детство, а сетне отвори очи, пързулна се към земята, прескочи няколко кравешки лайна, облече ризата си спасителка и тръгна към изхода.

Спря го гласът на пазача:

— Милчо, укьовото, ти ли си? Мале, мале, мале, не можах да те позная. Че как си се промъкнал? Нали уж цел ден седа тук у камите. Нали съм пазач, укьовото, нали ме преквалифицираа у ТЕЛК-а, та седа сеги те тук за пенсията, ама оно не бърза. Я влез тук на ладовина, укьовото, я какво си наедрел, макя ти виде ли те, или идеш от спирката. Кам ти багажа? Я седни де, а седни, да пием по ракийка. То нашата, нали си я знаеш, не е за пред ора като тебе, ама като немаме друга… А тъй, дай да му опнем по глътка. Оно е жега, ама нали казаа оня денка по телевизията за топлинния баланс на народите у Средна Азия. Они със зелен чай балансират, ама оно като немаме зелен чай — дай барем с ракийката. То какво ли имаме и ние освен тая магистрала, изгори ни тая магистрала, укьовото, се ни закопа. Я викам на макя ти: „Милчо нема да ни остави, сестро, стана голем човек, ще помогне.“ „Мани — вика ми, — само му е до тая магистрала. Они там големи неща вършат, само им е до нашите пакости.“

Па те го — дойде си на село, че помагаш на назе. Дай по още една. А думай сега, отгоре ли ще я минаваме, или с подлезо. Скина ни нервите тая магистрала, укьовото, изкьорави ни оптимизмо. Бе тръгнала работата, ама оно много добро не е на добро. Ние сме си виновни — зеанааме за голем залък и ни го натикаа. Прости ора сме, укьо, прост народ сме. Да беаме знаяле напреде, да беаме прогледнале, ама нали това ни е на назе, че не моеме да гледаме по-напред. Това му е, укьо, я дай да ти сипа още една, това му е то на селянина, че година напред мое да гледа, а нататик е се окьоравел. То работата ни такава — година напред — това да порасне, това да приберем, онова да посадим, това го засланило, това го била градушка, това го хванала пипка, а те и магистралата сега… Мале, мале, да не беаме я виждале, ама оно не пита. Подлагаа ни — щела да ни води към свето, па ни отрезаа нашио си свет. Прости глави сме, укьовото, ама Зеленгоров е виновен. Да ми е да ми падне, па бой, бой, ама вардат го. И они имат там у съвета на камите таков като мен, ама оня не пуща, па я глей как съм те пуснал…

Людмил в тиха омая слушаше безкрайния монолог на родния си вуйчо, слушаше скъпите а-а-а на позната реч, разбираше, че тази аутострада е напакостила с нещо на селото — та нали още във въздуха бе усетил враждебност към нея.

— Мама вкъщи ли е?

— Дека че е?

Людмил тръгна към тяхната къща. Някои от срещнатите го поздравяваха по име, спираха го за малко да се оплачат от магистралата, други май не го познаваха кой е, но пак си го поздравяваха, а трети, които бяха най-многото, не му обръщаха внимание — все едно че не в родното си село се разминаваше с тях, а на столична улица.

Тази работа го понаскърби. Последния път, когато беше си идвал, всички до един си казваха „здрасте“. Последния път… Людмил се понапрегна — това ще е било в шейсет и девета.

Над гърбицата на улицата засияха железните яркочервени порти на родната му къща. Вместо да се забърза, той ритуално забави крачката…

Цели пет денонощия преминаха в разговори за магистралата. Безкрайната рода, нявгашните познати и собствената му майчица все против магистралата говореха и Людмил постепенно въстана срещу тази съпротива, почувствува магистралата, отделила с крепостна стена селото от землището му, като нещо свое, незаслужено мразено от всички, като нещо, което всеки миг ще рухне под дюдюканията на мнозинството.

И ето го — клекнал над канавката, засмукал стръкче тревица, взираше се сега той в двупосочното движение и се опитваше да си го представи в такъв вид, че да оправдае съжалението си към него.

— Тази например стара „Симка“ — мислеше си той — отдавна би била изхвърлена от движение във всяка друга страна, но тук си пътува, разнасяйки осмата боя върху ламарината си. Вярно, онези, дето все още разчитат на нея, онези вътре, от снобизъм го правят — биха могли да я продадат на части и да си купят запорожка, но значи ли това, че фукнята им трябва да бъде наказана с катастрофа? Та те, горкичките, знаят кое е вседостъпно, кое е конфекция и кое може да грабне окото с извънредността си, но не знаят, че металите в системата за управление вече са преуморени, не знаят, че и най-малкото сътресение може да ги обърне. Правомерно ли е тяхната неосведоменост да бъде наказана с най-тежкото наказание? Не може ли да им бъде простен опитът за индивидуалност? Как прекрасно би било, ако друга някоя причина ги накара да се разделят с колата — е, например, ако симката им откаже веднъж завинаги да запали. Но не — те летят към смъртта си, тези, зле разбрани от желязната логика на съпромата, любители на оригиналното.

Със син пушек измежду задните си нозе, отмина загиващата симка.

Нещо влажно и топло го побутна по гърба и преди да се обърне, Людмил знаеше какво е. Позна — теленце беше. То гледаше отвъд магистралата и мучеше жално.

Човекът го разбра, плачеше теленцето за отрязаната от асфалтовите платна територия, за садината и реката — вечните пасбища на селския добитък от създаването на света до създаването на магистралата. Погали главата му и по мекотата на рогцата разбра — не е пасло това теленце отсреща, в синеещите се от гъстотата на зеленото поля, след магистралата е родено, но, ех, жалее за онази мера. Дали инстинктът на кръвта му подсказваше де е пасла майка му нявга, или пък се бе наслушало в обора на мърморенията на старите крави?

— Това е то лошото на историческата памет — рече си Людмил, — че поколенията, които би трябвало да се родят щастливи в своята неосведоменост, чули-недочули за предишни, е, още отпреди тях пасторални радости, бързат да оплачат реалността на завареното.

Очите на теленцето, взрени в недостъпните ливади, сълзяха не по кравешки, а по детски и Людмил разбра, че няма да може да прости на асфалтовия змей.

— Май наистина тия галфони са проектирали безобразно. Поне подлези за добитъка можеха да оставят.

Телето кимна, сякаш го бе разбрало.

— Щом си толкова чувствителна животинка — каза му Людмил, — ще те прекарам оттатък, да видиш какво е.

В следващия миг той си даде сметка, че това е неизпълнимо, но дал веднъж дума, не обичаше да отстъпва.

Затърси начин да преминат през аутострадата. Да се надява на прекъсване на движението беше безсмислено — дори за миг платното да останеше празно, той не би успял да прекара телето над високите алуминиеви прегради, предпазващи магистралата, да го отведе до средата, където го чакаха още два реда такива прегради, да ги преодолее и тях и тогава чак да се надява, че и отсреща движението ще млъкне за малко.

Набързо, почти без да поглежда към „Елка“-та, която, както винаги, си стоеше в джоба му, въвеждайки допустимите корекции в изчисленията, той стигна до резултата — възможността за успешно преминаване теоретически е по-малка от едно на две хиляди и, значи, практически е сведена на нула.

— Излъгах те май — въздъхна Людмил.

Телето го погледна с тъй ироничен поглед, с такова презрение, че човекът реши да действува. Каквото и ще да става — да действува!

Побутна добичето по задника и то веднага, с палава решимост, стъпи с предните си крака върху преградата. Приличаше така на цирково конче, подпряло копитца върху плюшения бордюр на арената.

Край тях едни коли задминаваха други коли, а трети задминаваха и тез, и онез и отсрещното платно като в огледален образ повтаряше това движение. Телето, концентрирано в хаоса, очакваше пауза и действително пауза настъпи — въздухът над платното утихна, шосето замря. Пет километра по-долу край бензиностанцията се бяха сбили двама шофьори, отминаващите намалявали скоростта, да мярнат нещо от картинката — това тяхно забавяне бе оставило за няколко секунди отсамното платно свободно. Телето се прекатури през преградата, с няколко скока стигна до осевите две бариери, като хърделист ги прескочи и се втурна в отсрещното платно. Людмил, който тичаше подир него, притвори очи, застанал между двете платна — очакваше писък на спирачки, мек удар… Но беше тихо. Отвори очи и видя, че и отсрещното платно е свободно — премина пространството и прескочи последната преграда.

Това беше някакво чудо — запъхтяно си каза той, — само чудото ни спаси.

Всъщност никакво чудо не бе станало — просто някаква симка десетина километра по-горе била изплюла от ръждясалата си каросерия два разголени трупа на мъж и жена и ставайки самата тя на труп, така се нахакала в междинните прегради, че движението от оправдан интерес поспряло, вгледано и към симката, и към разголените й жертви.

— Отървахме се — усмихна се Людмил и побутна теленцето.

Прекрачиха банкета, сринаха се по насипа и нагазиха в гъста трева, сред буренак и цветя.

Зелени връхчета стигаха чак до лицето на Людмил, а теленцето съвсем изчезна сред това богатство…