Росен Босев
Портрети на небесни тела (5)

5

Времето през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година е странно, с температурни номера, незапомнени дори от най-старите жители на страната. Топлините започват внезапно, в края на месец март — следват великолепни месеци. През юни слънцето се разпуща съвсем, разперва лъчи и планира над типичните за ширината юли и август, септември с няколко краткотрайни превалявания подлъгва, че най-сетне иде есен, но нищо подобно — през измитото небе слънцето изглежда още по-добре. Октомври връхлита с дни, които карат термометъра да побеснее, рядко се случва живакът да получи почивка там, в ниското деление под тридесет градуса, нощите са необичайно къси, а дните безпощадни. Хората, уморени от безкрайното лято, очакват с нетърпение развалянето на времето. Но всяко следващо утро е по-горещо от предишното. Чак към седем слънцето се скрива зад някой хълм, гора или покрив и настъпва краткотрайно спокойствие, през което нито нервите, нито кожата успяват да си отдъхнат.

При четиримата и Галя слънцето не изчезва в шест и половина. Тогава то само се докосва до платото и цял час, червено и съскащо, се търкаля по безжизнената каменна повърхност, докато най-сетне не го погълне следващият каньон. Но дотогава цялата жега продължава да се изсипва в каньона, в който са се настанили петимата, и това е една гъста, омаломощаваща топлина.

Те отдавна вече знаят, че за тази хоризонтална топлина няма препятствие — не слънцето ги бие, а милиардите рикошети от лъчите му. През цялото време те седят върху влажното дъно на пресъхващата през деня и появяващата се за кратко в края на нощта рекичка. Пипат мокрия пясък, търкат го по тъмните си кожи, дишат тежко, с големи уста, и гледат към тялото на цепелина.

Цепелинът най-сетне е готов, макар все още да е зад решетките на дървеното скеле. Но вече е издул лъскави хълбоци и ако е пълен не с обикновен въздух, а с хелий, ще изскубне скелето от земята и заедно с него ще се издигне нагоре. Понякога става толкова горещо, че усещат как въздухът в цепелина се е загрял достатъчно и става по-лек от околния. Случва им се, както работят върху скелето, да си помислят, че цепелинът се вдига. Тогава някой от тях, трудно плюнчейки химически молив, изчислява направо върху гредите възможно ли е това, доказва, че не е възможно, и те продължават работа до следващото поклащане на огромното тяло.

Но това е денем, а сега те седят върху влажното дъно на изменчивата рекичка и мислят всеки за себе си, за останалите, за Галя и за цепелина.

Те са тук от началото на юни и през това жестоко лято са успели да цивилизоват своя каньон, да издигнат това голямо скеле, да го заредят с мъртвата обвивка на цепелина, да напълнят обвивката с въздух, да построят гондолата и да я монтират към тялото, да приспособят към опашката на гондолата двигател с витло.

Мъжете изглеждат така, като че ли себе си са вградили в цепелина, под тъмната прозрачност на кожите им се вижда всяко мускулно влакънце и когато някой по-силно си поеме въздух, по тялото му заиграват безкрайно много подкожни движения.

Приличат на мъже от древна немногобройна цивилизация, загинала от гордостта им да любят само жени, които обичат.

Идва време за вечеря, но нищо не им се яде, а мисълта да запалят огън ги отвращава. Насила напъхват по някой задължителен залък, почиват си от него и после тръгват да спят: Галя в своята малка, яркожълта в началото на лятото, а сега белезникава палатка, Людмил, Данчо и Христо, към отсрещната стена на каньона, където са си построили голям навес.

Владай остава сам. Прехвърля през очите си целия изминал ден. Това вече не му е необходимо, но го прави по навик. После, изцедил онова, което му се струва най-съществено от деня, се надига и тръгва към скелето. Катери се рисковано в тъмното и се вмъква през кръглия люк на гондолата. Гондолата е бивш автомобил „ЗИМ“, но само който знае това, може да го долови — сега огромната кола се е облагородила в сребристи аеродинамични форми, купето, разнасяло навремето тежки мъже, вече пенсионери, е добре проветрено и прередено — тясна предна седалка за пилота и щурмана, успоредна на стената алуминиева пейка и тънка масичка. Владай в тъмното отключва касата, вади дневника и тогава чак пали фенерчето.

Разгръща корицата.

„21 февруари, 1964 година*

(Звездичката е отправка за текст под линия. Текстът е следният: «От 21 февруари до 26 април дневник не е воден, нещата са възстановявани по памет.»)

Няма човек, който да не е помислил да лети — насън или наяве. Между тази мисъл и откъсването от земята е гравитацията, която малцина са преодолели: онези само, които са посветили живота си на летенето. Данчо не е съгласен с това. Той смята, че е достатъчно човек да си купи билет от бюрото на ТАБСО и да се качи в самолет — това му стига, за да литне. Подал е удобна реплика, за да почне спорът. Дълго се надвикваме, докато стигнем до единомислие: едно е возене във въздуха, друго е летене.

Цялото това дрънкане е, защото нямаме стотинки дори за студентския дом, защото сме свикнали на подобни абстрактни спорове и, разбира се, защото Галя е сред нас.

22 февруари.

Съквартирантът на Христо е получил колет и ни кани на вино и пръжки. Цяла вечер си прекарваме човешки, но по едно време пак се появява в разговора категорията летене. Съквартирантът на Христо (този с пръжките) следва философия и споделя, че от гледна точка на неговата наука не може да се постави разграничение между пътник и управляващ апарата — те или и двамата летят, или, което е по-точно, и двамата се возят. Според Людмил от гледна точка на физиката нито возенето, нито управляването на апарат, по-тежък от въздуха, може да се нарича летене. Според Христо и Данчо може да се нарича летене. Тримата започват караница (не спор този път, защото Галя я няма), а истинска караница — с повечко псувни, с по-малко аргументи.

Философът не се спуска до вулгарната физическа терминология, спокойно си пийва, надменно замезва.

Аз също не се обаждам — в себе си съм на страната на Людмил, но нямам много с какво да го подкрепя, пък и няма смисъл.

23 февруари.

Галя ни кани след упражненията във «Варшава». Лошо е, че е с нейния, но няма как — той ще черпи. Няколко часа очаквам да започне спорът от последните два дни, защото имам готова мисъл, никой обаче не вдига глава към небето. Ето защо ни в клин, ни в ръкав казвам така:

— Абе тази сутрин ми хрумна, че придвижването в апарат по въздуха може да бъде полет не за возещите се и управляващите апарата, а само за неговите създатели.

Изглежда, съвсем не на място съм се обадил. Другите само ме поглеждат и продължават своето си. Поизложих се.

24 февруари.

Днес Христо и Данчо ми казаха, че са решили да направим свой самолет.

25 февруари.

Данчо домъкна от библиотеката цял кашон въздухоплавателна книжнина. Разпределяме я помежду си и до пети март само това правим — четем, записваме, разменяме си книгите, чертаем по нещичко.

5 срещу 6 март.

Някъде призори най-сетне разбираме, че не е по нашите сили да правим самолет. Разотиваме се да поспим.

8 март.

Честитим на Галя, а тя се сърди: жената не била еднократно събитие, за да има определен ден. За самолета нито дума.

9 март.

Людмил снощи е сънувал дирижабъл!

10 март.

Галя ни чака пред института. Онзи ден се били скарали с нейния завинаги. Ще ни се да е така, но я уверяваме, че ще се сдобрят. Весело ни е и отиваме в кафана. Днес не дават алкохол, но ние си носим отвън. Наливаме си тайно в чашките от чая и си бърборим за цепелина като за нещо съвсем сигурно.

11–27 март.

Готови сме с проектите. Отдето и да ги погледнеш, с каквото и око да ги погледнеш — цепелинът трябва да литне.

28 март.

Данчо се сети да дадем проектите на едни приятелчета от икономическия. След два дни ще имаме резултат.

1 април.

Точно на първи април получихме проектосметната документация. С огромни икономии, без никакъв лукс и без чужд труд дирижабълът ще излезе 56 хиляди лева, зареждането отделно. Оказва се, че от тях имаме два и четиридесет. «Ние поне да се заредим» — шегува се някой. Целият ден минава все в такива безпомощни опити за шеги. Опитваме се да не говорим за цепелина, затова така се шегуваме.

2–24 април.

С всеки изминат ден позабравяхме за краха си. Аз дори не знам у кого останаха проектите, у Галя май. Рядко я виждаме и все с нейния.

25 април.

Днес Галя дойде на нашия таван. Ние с Данчо току-що се бяхме събудили. Дойде странна, обърна се с гръб, докато се облечем (и добре направи — не бих искал да ме види с такива гащета). Прати Данчо да извика веднага Людмил и Христо. Половин час стояхме с нея сами в таванчето — тя на едното легло, аз на другото. Говорихме си нещо, но нито дума не помня. Топуркането на тримата дочух още от влизането им в къщата. Тичаха към нас като пожарникари. Мислеха, че има нещо за гасене, а ние с Галя дори не се докоснахме за този половин час. Те седнаха задъхани до мен, а тя си остана на отсрещното място. Огледа ни четиримата и каза:

— Намерих два декара гумирано платно, купе от ЗИМ, двигател и витло от катастрофирал ПО–2.

— Откъде?

— За красивата жена понякога няма проблеми.

Тя извади проектите (оказа се, че у нея са били), разгледахме ги още веднъж внимателно и открихме, че основните неща са налице. Решихме веднага след сесията да се заемем с дирижабъла. Разсъждавахме за мястото. Спомних си от войнишките години за каньоните край Плевен. Христо също ги знаел. Спряхме се на тях.

26 април — 18 юни

През изминалите петдесет и пет дни нито за момент не ми е хрумвало да водя дневник. До козирката бях зает е работа. Даже изпитите ги избутах някак, без да разбера как. Но свършихме доста — направихме нови проекти на основата на онова, с което разполагахме, и план за работата. Три пъти пътувах с камион до Плевен да пренасям материалите. Крихме ги в една цепнатина в каньона. После, чак до следващото пътуване, спах лошо — все сънувах как овчари откриват платното и си шият от него ямурлуци. От днес тримата сме в каньона. Людмил има още един изпит — ще дойде вдругиден, а Галя обеща да намине на връщане от морето. 19–21 юни.

По цели дни се разхождаме по опънатото платно или седим в нажеженото купе на ЗИМ-а. От всичко само двигателят се оказа в ред. Още щом пристигна, Людмил успя да задвижи перката. Монтирането на дирижабъла се оказа невероятно трудно: както и да мъдрувахме, не успяхме да заобиколим скелето. Гората е далеч и сеченето на цели борове е чисто бракониерство, пренасянето не го виждам, но без скеле няма как да минем и тази нощ за първи път ще влезем в корията с брадви.

21–25 юни.

Учудвам се колко безгрижни са горските по тези места, ако въобще има горски. За четири дни изсякохме колкото ни трябваше — първо нощем, а вчера и днес посред бял ден — никой не ни забеляза. За късмет се оказа, че рекичката през каньона минава много близо до гората — влачим трупите по водата и така е много по-леко.

26 юни.

Пристигна Галя. Разделили се пак с нейния, май този път наистина. Изглежда доста успокоена и затова й вярваме. Настаняваме я в палатката на Христо, а ние всичките ще спим под навеса. Горещо е и денем, и нощем. Галя е почерняла и така зелените й очи светят вълнуващо.

27 юни — 3 юли.

Цялата седмица луда работа — и по скелето, и по платното. В тази жега само присъствието на Галя ни кара да се надминаваме един другиго. Макар всеки от нас да знае, че всъщност пред никого не печелим — Галя не може да предпочете никого от нас. Влюбени сме в нея и тя е взаимна, разбира се, само че няма да позволи някой да легне в нейната палатка.

Вчера ходих до селото за продукти. В равното жънеха. За първи път се замислих кому са потребни усилията ни. Там хората прибираха хляба и трудът им е понятен и необходим. Що за хрумване е нашият цепелин? За кого го правим? Няма ли нещо пубертетно в цялата работа? Демонстрираме неизвестно пред кого, че на тая земя всичко вече сме свършили, нищо не ни интересува, скука ни е — хайде с небето да се заемем. Не излиза ли, че искаме да се издигнем над всичко онова, което си ходи на два крака, превива гръб по нивите, произвежда в заводите. За какво ни е цепелин?

4 юли.

Зададох този въпрос на нашите. Позамислиха се.

Христо каза, че щом хвърляме толкова огромни усилия, те не могат да бъдат безполезни.

Данчо: «Реставрираме явлението цепелин. Правим първия български дирижабъл. Светът рано или късно ще се върне към апаратите, по-леки от въздуха. Съмненията на Владай са заради това, че предварваме естествения ход.»

Людмил вярва, че щом точно цепелин му се е присънил, а ние веднага сме повярвали в този сън, значи цепелин трябва да правим сега, а не каквото и да е друго.

Галя каза, че някога, след десетина години, когато тя ще е стара, а ние скучни, ще имаме поне в миналото си преимуществото да сме летели с наш си апарат из въздуха.

Аз казах, че тия неща са ми хрумнали, докато съм гледал жътвата.

Христо попита дали са жънали с комбайни.

— С комбайни, естествено.

— Ако откривателят на комбайна би седнал да си задава подобни ненаучни въпроси — каза Христо, — хората още щяха да жънат със сърпове.

Данчо припомни, че ние не откривателствуваме, а реставрираме нещо, отдавна познато на човечеството.

— Значи, припомняме на човечеството — каза Галя, — а това е напълно достатъчно, за да оправдае усилията ни.

5 юли.

Вдигнахме скелето. От утре започваме преоборудването на ЗИМ-а в гондола и монтажа на мотора с витлото към гондолата. Все пак дърводелската работа привърши — почват по наши занимания. Ще видим.

6 юли.

Тази вечер се сетиха за дневника и ме накараха да го прочета. Щом свърших, дълго мълчаха. Първа се обади Галя:

— Никого не съм упълномощавала да се занимава с чувствата към мен, нито с моите чувства към когото и да било…

Стана и си отиде в палатката.

Людмил: Да оставим, че според твоя дневник цялата работа е съвсем наивна и хлапашка, но отгоре на всичко не си записал куп ценни неща. Бях сигурен, че в дневника го има изпитанието на двигателя без станок, на открито. Може би такова нещо никой никъде не е правил, а аз не мога да възстановя сега по памет детайлите. Опитът е загубен.

Данчо: Какво е това скеле?! Какво само около това скеле се въртиш? Толкова научна работа свършихме, ти само тишлерската^[1] си записал. Какво значение има това скеле и как сме крали дървета. Поне да има какво представлява скелето, функциите му. Глупости само си писал.

Христо: Извинявай, Владай, ама човек като чете твоя дневник, все едно че чете детска книжка. Всичко е едно такова леко, отгоре-отгоре. И Галя. Какво се навърташ само около Галя. Да знаеш, мислех, че можеш да правиш по-сериозно документацията.

Решиха Данчо да води дневника. Подадох му го, а той го върна:

— Ще почна отначало…“

 

 

Владай затваря дневника, слага го в касата, измъква се от гондолата и се спуска по скелето.

„Да… — мисли си той — прави бяха. Наистина е съвсем наивна история. Само че аз ли съм виновен, като не мога да правя свят от думи? Двуизмерна е думата, а светът е четириизмерен. Аз ли съм виновен за това?“

Сяда пак до рекичката. Слуша странни октомврийски щурци. Целият негов свят се е разлюлял, усеща го как иска да се изплиска навън от тялото му. По-късно тия усещания ще го посещават често — отначало ще го плашат, постепенно ще им свикне. Сега той само наблюдава как неговият свят е по-голям от него, как духът му иска съизмерване с нещо по-величествено. Струва му се, че би могъл да напълни дирижабъла с духа си и сигурен е, че той ще литне.

Палатката на Галя е като белезникаво петно в тъмнината. Решава се, преди да го е осъзнал — тръгва крадливо по пътечката, минавана половин година вече в представите му. Двете платки отпред висят свободно, Владай ги разгръща:

— Владай, ти ли си? — пита жената.

— Да.

Той ляга до нея. Галя не казва нищо повече и не се съпротивява, само диша учестено. Владай си дава сметка, че тя диша по-учестено от него. Смътно усеща, че успява да съблича едновременно нея и себе си и после изчезва в нея, после вече не знае какво точно става — пълна безтегловност в цялото му тяло и внезапно претоварване. Пак изчезва, изгубва себе си, тежестта му пак го връхлита внезапно.

Това е извън времето, а също така извън поредицата от бройните числа. Не знае с кой път започнаха, но е сигурен, че накрая беше първият път.

За него всичко е минало в пълна тишина, но надали е било така: когато излиза в сивотата на утрото, вижда, че тримата стоят до скелето с поглед към палатката. Владай тръгва надолу така, все едно че нищо не знае — нито кой е в палатката, нито кои са тези тримата, дето го гледат с изненадани и враждебни очи.

Рекичката се е появила, той знае къде има дълбинка, в която се събира повечко вода — дълго се плиска и изтрезвявайки постепенно кожата си, разбира колко малко го интересуват тези тримата, а също така увисналите хълбоци на цепелина. Малко повече го вълнува Галя, но не тази тук точно, а друга някоя, с която ще се любят пак други път и на друго място.

Плиска се прекалено дълго и когато най-сетне вдига умито лице, вижда ги в полукръг около себе си. Сакът му е у Христо. Владай го взима и тръгва между двете стени на каньона. Слънцето се появява, кръгло и червено, зад гърба му и хвърля в краката му бодра сянка. Преди да завие, Владай се обръща и вижда белезникавата палатка и силуета на дирижабъла.

Той е взел своето от този каньон и изпълнен със свирепа празничност, решително тръгва към шосето.

Галя гледа заминаването на Владай през цепнатината на палатката и се разплаква. От дете не го е правила и странни са й сега тези солени петна по бузите. Но знае, че не плаче за Владай, това само знае засега. Открива с облекчение, че тримата нямат намерение да й досаждат, изтрива сълзите си и изведнъж разбира, какво пък, нека го е разбрала — плакала е, защото половин година е въздържала себе си и някого от четиримата, сигурно Владай, от такива нощи. Става зла към идиотския морал, който сами си наложиха, зла към противната на бог природа и самата чистота, игра на чистота, зла към пухкавото нездраво тяло на дирижабъла-карикатура, а може би дори фотография на скучния им и наивен порив към полет.

С безпогрешността си на жена Галя разбира още нещо: лятото тук, бъхтенето около цепелина, разделят живота й на две — дирижабълът е развалил първата част, а пък романтичните спомени за него ще зареждат втората част с неискреност. Освен това тя знае, че никога вече няма да се любят с Владай. Че започва безкрайно, чак до края на живота им, имитиране на отношения между всичките тях. Че когато съвсем хигиенично край тях всеки ден ще се разпукват нездрави връзки, те, петимата, няма да могат да избягат от игото на цепелина. Ще виси шкембето му над главите им, ще закрива истинското, простичко небе.

Галя обува джинсите и сандалите, напъхва в чантата най-важното, измъква се тихо от палатката, изкатерва се по пътечката, която води към платото, и дълго и скучно прескача камънаци, преди да стигне до шосето. С автостопа няма проблеми и вече изкачва Витиня в новичък опел, когато тримата разбират най-сетне, че тя е избягала.

Естествено, те и без това са щели да я помолят да си отиде, но сега Галя ги е лишила от жеста на възмездието, от позата на мъжкото огорчение. Измъкнала се е и сега атмосферата в каньона е сгъстена от бръмчащите ята на гневни настроения.

Чак следобед тримата започват да се навъртат около дирижабъла. Мълчат, увиснали върху скелето, преструват се на много заети: чегъртат нещо, доизглаждат, дошиват, долепват.

Данчо не издържа:

— Да направим едни карти.

Другите с готовност се смъкват от Скелето, но долу се оказва, че Христо не знае идеалната игра за трима — руска трупа. Данчо охотно започва да го обучава, но щом вниква в правилата, Христо се отказва да играе. Възмущава го плуващата граница между врагове и съюзници. Хвърлят картите и без да споменават Галя и Владай, успяват да заспят сред топлината на каньона.

Събужда ги блъскането на вятъра по хълбоците на цепелина, липсата на достатъчно завивки и отсъствието на изгрев.

Природата се е съвзела в края на октомври. Към десет завалява лек сняг, а надвечер вече се сплъстява в тънка коричка по земята и по повърхността на дирижабъла.

Те студуват, мъдруват, палят огньове още два дни, а на третия потеглят към София.

Следващите няколко месеца Людмил работи върху своите помпи за зареждане на цепелина. Той даже не работи, а твори, магьосничествува, страда! През същите тези месеци Христо и Данчо събират една по една бутилки хелий. Те даже не ги издирват, а ги разконспирират, прелъстяват, раждат ги!

Но затова пък, когато в средата на март се връщат в каньона, са готови за срещата. Дирижабълът ги очаква потъмнял, но някак по-мъжествен. Людмил веднага започва да монтира своите уникални помпи към тялото, спуска надолу шланг, Данчо и Христо само подменят бутилките с хелий — всичко е безупречно и точно — дирижабълът си поема дъх, расте, гордее пред очите им. Скелето започва да пропуква. Задържайки го с последни сили, тримата се настаняват в гондолата, включват пробно двигателя, спират го и тогава чак се сещат, че един трябва да остане на земята, за да развърже задържащите въжета. Жребият избира Людмил. Не му е леко, разбира се, но може би същият онзи, мисли си той, който насън му подсказва идеята за дирижабъла, същият онзи, който му подари хрумването за помпите, той същият му сочи сега земята.

Людмил посяга към първия от четирите огромни възела. Трудно се справя с него, но се справя. Тръгва към втория и преди още да го докосне, усеща, че сянката на цепелина се размества. Вдига поглед и вижда, че огромното тяло е вече във въздуха, въпреки трите въжета, които би трябвало здраво да го държат за скелето. Людмил не разбира нищо: в огромната вертикална скорост на дирижабъла, в самия му силует има нещо, което не би трябвало да е точно така.

Сепва го гласът на Христо. Този глас не бива да е тъй близо, той трябва да се разнесе нейде от небесата, където вече е цепелинът. Но гласът на Христо е тук, защото и Христо е тук — спуска се по скелето към Людмил. Данчо също се измъква от гондолата, която си е останала окачена на скелето. Избягалият от гондолата и хората огромен пъпеш лети отвесно към слънцето, докато се слее с него.

… После тримата правиха много проверки, но нито телескоп, нито пилот, нито просто око не бе видяло цепелина. Той просто бе изчезнал в нищото, откъдето бе се появил…

Гондолата изглежда неприлично без носещото тяло. Тримата демонтират самолетния мотор и после я разковават от скелето. Бившето купе се срутва и се забива десетина сантиметра в земята. Това ги подсеща — чак до вечерта те затрупват гондолата с пръст. После дочакват камион да качи двигателя с витлото и се прибират в София.

За първи път споменават помежду си цепелина след пет години — тогава той е розов и прелестен — такова едно мило балонче от безгрижната им младост. При всяко следващо споменаване стават все по-сантиментални и както върви, след десетина години ще си поплакват от умиление. Но засега споменът ги тонизира и облагородява.

Друго какво: Ах, да: Галя се омъжи за съвсем пети човек и те веднага простиха на нея и на Владай, одобриха се с тях на сватбата. И аз бях там, и аз пях и се веселих, и по брадата ми тече чак накрая, а в началото повече в устата. Бях по линията на младоженеца, син на нявгашен мой колега от Медицинската академия, прекрасно трезво момче, с което заедно научихме в късната сватбена вечер историята на цепелина.

Започна с това, че те петимата си изпяха песничката, а после Владай, здравата натряскан, но коригиран и допълнен накрая от другите, разказа всичко около илюзиите, строежа и краха.

Виж, историята с Галя пропусна, но младоженецът сам я прибави, самодоволен от това, че за него няма тайни от миналото на жена му, за това, че се е издигнал над просташки предразсъдъци и еснафска ревност.