Росен Босев
Портрети на небесни тела (6)

6

Нея нощ след екскурзията Владай се намърда у Галя. Бяха посвикнали на внезапните му пристигания и без да се зарадват кой знае колко, сложиха го до телевизора и му наляха в голяма чаша водка. Той си кротуваше, взрян в екрана, пускаше шегички, пийваше си от водката, тананикаше си наум една мелодия — хубавичко му беше. Като запривършва програмата, дори и не понечи да стане — напълниха му пак чашата… Това прозевки на домакините, това „лека нощ“ на говорителката, това, че стенният часовник у съседите удари дванайсет — все минаваше покрай Владай. Мъжът на Галя изчезна за малко, върна се по пижама, поразходи се напред-назад, но като видя, че не прави впечатление, обезсърчен се прибра в спалнята и си легна. Ето тъй Галя и Владай останаха сами.

— Време ти е да се ожениш — без надежда, че ще бъде послушана, рече Галя.

— Не обичам аз сватбите. Нещо пошло има — родители, приятели, дандании…

— Ожени се тогава тихичко. Намери си момиче, заведи го в малко градче, дето никой не ви познава, и се разпишете там.

— Не обичам аз семейството, Галя: роднини, приятели, дандании…

— Необходимост е. По-малката злина от двете. Да си сам, също не е работа. Човек не може да има чак толкова много в себе си, та да му стигне за цял живот.

— Омръзва, съгласен съм. И аз искам да се влюбя, но не се получава. Не ме лови. Пък и нещо се объркахте съвременните жени, става нещо с вас, дето не го разбирам, доминирате по изкривен начин, нещо не е в ред.

— Рекламации само на гишето — усмихна се Галя.

— Видя ли. И шегите ви такива.

— Много си се разпил — каза тя, като му наля за трети път.

— Прави ли впечатление?

— На мен не, но на Христо, пък и на Данчо… Скоро бяха у нас, говорехме си.

Галя очакваше реакцията му, щеше й се да разбере дали Владай знае колко много пие.

— Никакви проблеми нямам с алкохола — незаинтересовано рече Владай, — никакви усилия не полагам. Просто си минава през мен и отминава. Друго какво ти казаха приятелчетата?

— Нищо особено… — Галя премълча нещо, реши по-късно да го подхвърли: — Ти какво работиш сега?

— Чегъртам една темичка — дребна работа и скучна, но ако успея, ще стана милионер.

— Практическа ли е?

— Силно практическа. Очистването на пясъка по плажовете с химически вещества. Поне в Европа никой не се е сетил — ако стане, ще е „бум“.

— Ти как се сети?

— Не знам… Май на една моя любовница майка й някога това вършила по бургаските плажове — призори минавали с грабли. Момичето ми го разказа една сутрин в пет, като искаше да ме задържи. Нали разбираш — сантиментални номера. Като ти говоря така против жените, да не помислиш, че не съм им признателен — помагат много. Това, водката, не преде пред жената. Няма нещо, което да не ти хрумне, щом си с жена.

— Зависи как я ползуваш — отново се усмихна Галя. — Людмил има цели две, а пък от толкова време тъпче на едно място.

— Лети на едно място — мъдро уточни Владай. — Не е само той, всичките се скапахме. Уж хора щяхме да ставаме, за това уж се гласяхме. Днес един келнер вика: „Май, момчета, сте си смогнали на харчовете.“ Бая се притеснихме.

— Дали пък наистина не сме?

— Не сме. Чак дотам не сме стигнали. Ще капнем, преди да я докараме дотам. Няма все да ни върви. Попривърши късметът — много ни се изсипа, стига толкова.

— Не можем да се оплачем.

— Не можем. Но чак за смогване — това чак не. То си има хора за тази работа. Някой от нас и да го направи, няма да е неусетно — съзнателно, търпеливо ще го изработва, а то вече не е същото.

Галя реши, че е дошъл моментът да подхвърли онова, което премълча преди малко:

— Нали ти казах одеве — Данчо и Христо ни бяха на гости. Христо изтърси голяма тъпанарщина: сравнявал си останалите жени с мен и затова никоя не ти харесвала.

— Не е съвсем точен. Онази Галя от каньона — тя си ми е еталон, но ти също не отговаряш на този еталон.

— Не отговарям — съгласи се сегашната Галя, — никой от нас не отговаря. Все с възрастта се успокояваме, ама не е от годините. По друг някакъв начин се отдалечаваме от себе си.

— Няма друго освен време и пространство, ако попиташ Христо.

— Психика — каза Галя, — има психика, върху която се наслагват натрупвания. И понякога те са злокачествени.

— Галя, мислиш ли, че ако вместо цепелина имаше друго нещо, щеше да ни държи така?… Е, например, ако цвекло бяхме отглеждали него лято, или каньона ако бяхме завирявали, или друго?…

— Не знам. Много сме символизирали ония времена с цепелина, не мога да си представя нещо друго.

— Някой път, като си пийна, ми хрумва пак да се заемем с онази работа. Би трябвало да успеем този път — все сме учени, все сме шефове, всеки от нас може ей така да разпише материали. За връзките да не говорим.

— Понатежахме.

— Нищо, ще направим по-голям цепелин, ще ни вдигне.

— Това нали на мен първо го казваш?

— На тебе.

— Ласкаеш ме… Знаеш ли, с времето няма да се оправим. Време откъде ще намерим?

Владай помрачня внезапно:

— Знам, че с времето няма как, знам това. Сипи ми една водка.

— Няма ли да си тръгваш, Владай, три часът е вече.

— Гониш ли ме?

— Не, но…

— Остави ме тук, а… Няма въобще да заспивам. Утре, преди да сте станали, ще се измъкна, ще ида направо в института.

— Не ти ли се прибира?

— Не. Много високо живея.

— Владай, от жените ли се учиш на сантиментални шантажи по това време на нощта?

Той се усмихна на шегата, а след това стана сериозен:

— А може и да си тръгна.

— Тук, тук — разбърза се Галя, — полегни си на канапето. Сега ще ти донеса одеяло.

— Недей, Галя — той я погали по китката, — няма да спя.

Тя дръпна ръката си, не кокетно, а остро:

— Както решиш.

Излезе веднага от хола, пошумоля из банята и си легна.

Владай седя на стола, замислен за това, че не от липса на време няма да направят цепелина, не от някаква практическа, а от ей такава, кой я знае каква гледна точка, никога няма да го построят…