Росен Босев
Портрети на небесни тела (9)

9

Един ден, въвел най-сетне заместничката си в своите работи, със стария, от баща ми още, сак-вояж, чиято скъпа, изтъркана кожа и лек мирис на болница отдалече издаваха благородната ми професия, аз потеглих към гарата.

Обичам да съм точен, но дезинформиран от „Бюро справки“, хванах влака в последния момент и докато се клатушках по коридорите от опашката до своя вагон, зърнах доста познати лица — на бивши мои пациенти навярно.

Мястото ми се случи в празно купе — странно, че по това време на годината пътуваха толкова малко хора, много странно.

Какво да ви кажа — пътят премина бавно и скучно: няколко вестника, във всеки следващ от които имаше все по-малко за четене, лек флирт с немкинята от съседното купе, още по-лек обед във вагон-ресторанта.

С облекчение слязох на плевенската гара.

Казах на шофьора на таксито към кое село да кара и на кой километър да отбие от главния път.

— Към цепелина ли? — равнодушно попита той и тогава подразбрах, че онзи каньон вече не е тайнството на петимата, а сериозно и популярно в този край предприятие.

В телефонните разговори с Галя и мъжа й, в настоятелните им писма имаше намеци, че групата действително се нуждае от лекар, но онова, което видях, след като шофьорът отби от главното шосе, направо ме изуми.

Бях си представял каньона като интимна гънка в местността — тясна полянка, пресечена от ручей и оградена от скални отвеси. Нищо подобно — мястото бе много широко и човек трябваше да завърти глава наляво и надясно, за да види, че наистина го рамкират ниски каменни валози. Но най-вече ме изненада заселеността на това място — в дъното на пейзажа имаше кокетно селище от бунгала и коминът на една барачка димеше тъй откровено, сякаш изписваше по небето „бира-скара“.

— Към лагера ли? — попита шофьорът.

— Предполагам, че да.

Грайферите захрупаха по импровизирания, но вече поуталожен път. Слязох от колата и преди да се подвоумя накъде да тръгна, видях върху едно от бунгалата емблемата с червения кръст. Вратата бе отворена, вътре нямаше никого и нищо, на масата ме чакаше бележка:

„Остави си багажа и веднага идвай при нас.“

Но къде са те, при кого да ида?

Излязох навън и видях горе над къмпинга завирено пространство, в което се чипуркаха дечурлига.

Кирил, Данчовият син, ме позна и весело изскочи от водата:

— Я, кой дошъл?

— Къде е баща ти?

— Те са там, на строежа.

Хвърлих още един поглед наоколо. Чак сега забелязах пълното отсъствие на какъвто и да е намек за цепелин.

— Оттатък са — в каньона. Сега ще ви заведа. Кирил се облече със скорост, каквато досега не бях виждал у деца, измъкнати от водата. Хвана ме за ръка и ме помъкна през трънаци и стръмнини. Стигнахме до каменен ръб — това бе съвсем друго нещо — стръмни сипеи, тясна ивица земя, липсваше само рекичката от техните разкази.

Кирил с лекота четеше мислите ми:

— Реката я отбихме към жилищния квартал. Значи, този каньон бе индустриалната част. Впрочем това си личеше — озъбеното арматурно скеле, по което тук-таме проблясваха искри и сгъстената форма на пурообразен предмет в сърцевината на скелето вдъхваха доверие. Работата бе поставена на широка нога — долу в ниското бръмчаха камиони, разтоварваха своето и хукваха по обратния път; в сребристи химически очертания блещукаше нещо, може би газохранилище; складове с ламаринените си вълнообразни стени и покриви излъчваха заможност. Хора в яркожълти пластмасови каски мъждукаха сред всичко това.

— Как ще се спуснем?

— Тук има аварийна стълба.

Желязната, оградена в обръчи стълба бе по-малък проблем за Кирил, отколкото за мен, но и аз най-сетне стъпих в дъното на каньона. Направих няколко крачки към скелето и нейде отвисоко чух гласа на Галя:

— Докторе, докторе! Докторът пристигна! Чакай ни долу, докторе.

Седнах на топлата, миришеща на зряла индустрия земя и извадих цигарите.

— Недейте — спря ме Кирил, — тук не бива. След петнадесет минути, точно в дванадесет, се счу камбанка и работниците започнаха да се спускат по арматурата — бяха много, може би петдесетина.

Повечето тръгнаха към жилищния район, а една групичка забърза към мен. Запрегръщаха ме моите хора: Галя, мъжът й, Владай, Данчо, Христо, Людмил, жените на тримата и после, някак набързо, още една жена, която не познавах, но чиито идеално сферични гърди ме накараха да трепна.

— Добре, че дойде.

— След електродите, втората голяма радост за днес.

— Мъчим се тук с един фелдшер цяло лято. Поведоха ме по пътя, който вече познавах. Столовата, макар и на открито, бе добре наредена — чисти пластмасови столове и масички, прилични прибори, подозираната от мен скара и неподозираната бира „Радебергер“.

Лицата на моите приятели излъчваха онази светлина, която гарантира пълно отсъствие на чернодробни заболявания, на сърдечни и човешки пороци. Сполучлив режим на работа и почивка излъчваше всяко тяхно движение. Май нямаше да съм много зает тук, тъй ми се стори.

— Докторе — започна Владай деловия разговор, — сигурно те е учудила нашата настоятелна покана, но делото, както виждаш, се разрасна — от лекомислен опит за прекарване на ваканцията, от хоби, се превърна в нещо по-сериозно.

— Изненадват те сигурно бунгалата, цивилизацията, комфортът — допълни Галя. — Стана някак само по себе си. Никого не сме агитирали, знаеш ли, ей тъй решихме, първо петимата само, после извикахме и семействата, а постепенно се навъртяха познати и непознати — лагерът сега е почти сто души.

— И всички са на обществени начала — поде Христо, — до един са в редовната си отпуска. Плащане — никакво! Сами си идват — „може ли да поработим при вас, вижда ни се интересно“.

— Отначало ги връщахме — каза Людмил, — но те се настаняваха ей тук, правеха си бунгала до нашите, децата им се сприятеляваха с нашите деца.

— И помагаха — намеси се Данчо. — Кой с материали, кой с ум, кой с работа, кой с връзки — как иначе щеше да стане цялата тази работа… Та затова те извикахме. Макар и да нямаме никакви законни отношения с доброволците, все пак страх ни е — строеж е, всичко се случва… Пък и полетът наближи… Ти видя ли си бунгалото?

— Видях го, благодаря ви.

В далечината звънна онази далечна камбанка и те бързо се надигнаха.

— Днес се поразходи наоколо, почини си. Довечера ще си поприказваме по-нашироко.

От въздуха ли, от пътя ли, легнах си надвечер, преди да ги дочакам, и се събудих чак на другата сутрин.

Събуди ме дрезгава мелодия, излязох и видях, че близо до шосето се бе настанил панаир. Край панаира вдигаха прахоляк децата на заселниците, а самите заселници дялаха дървени шишове, режеха късове месо, проверяваха час по час дали ракийката изстива нормално в реката.

От своите познати видях само Христо. Седеше на стълбата пред бунгалото си с поглед, зареян към шосето. Отидох при него.

— Къде са нашите?

— Но обекта — каза Христо. — Другите днес си почиват, но ние бързаме. Полетът е насрочен след четири дни, а сума ти нещо има за доизпипване.

— А ти?

— Чакам председателя. Той обикновено всеки неделен ден е тук. Знаеш ли, докторе, в началото още, като му поисках по-дълъг отпуск, се присмя: „Заради помпите, вика, само те пускам в тази авантюра.“ А веднъж пътем се отби насам и го хвана и него нашата краста. Не пропуска свободен ден, даже…

По пътя се зададе черна волга и Христо, без да довърши, запраши насреща й.

Тръгнах към изкуственото язовирче. В неделния ден то бе окупирано от възрастните. Клечаха на брега с въдички, пушеха мирно, бърбореха си.

— Докторе! — подвикна един. — Пуснахме преди три седмици хайвер, дали е станала рибата?

— Не зная — отвърнах му, — не е по моята специалност.

Канех се да се поразходя до обекта, когато видях самотна и красива да седи под един храст онази жена, чието докосване ме накара да трепна.

— Да приседна до вас?

— Разбира се, докторе, много ще ми бъде приятно.

— Откъде ме познавате?

— Людмил ми е говорил за вас. Аз съм негова бивша любовница.

— И в качеството си на такава сте тук? — не успях да прикрия изненадата си.

— Да — дръзко рече жената. — В качеството си на такава. В качеството си на онази, която единствено е знаела колко му е необходим цепелинът. Та аз дълги години му заменях цепелина, докторе.

— Вие сте една достойна жена — стиснах аз ръката й.

— Благодаря ви… Докторе, ако не ви смущава, ще ми кажете ли на колко сте години?

— На шестдесет и две. Много ли ви се виждат?

— Признайте си първо как ви се струва цялата тази история — тя направи с красивата си ръка една панорама, обхващаща и битовия, и промишления квартал — и тогава ще ви отговоря.

Позамислих се.

— Вижте какво. Не съм психолог и макар да имам една продължителна специализация в града, в който е работил Фройд, твърде съм далеч от всичките тези теории за комплекси. Аз съм твърд, категоричен, ако щете — вулгарен материалист и именно заради това сам не мога да си обясня защо намирам в тази фантастична история нещо съвсем реално и естествено… Това мога само да ви кажа.

— Да… — въздъхна жената. — И с мен е така, и с всички тези, които ги наричат тук „доброволци“. Значи, не е някаква масова психоза?

— В никакъв случай. Ето, чуйте писъка на дърворезачката от отсрещния каньон. Дори звуците са твърде материални, за да бъде психоза.

— Това е оксижен, докторе, но в останалото сте прав. Тя се надигна и под блузката „Пума“ заиграха двете идеални полусфери.

— Ще ида да прибера Людмил, преди да са се върнали. Съвсем се занемари от работа, горкият.

Ето че пак останах сам, но вече не ми се ходеше към скелето. Бавно се спуснах до панаира.

Имаше нещо от детството ми в тези изгонени от големите градове бедняшки нашарени въртележки на ръчна тяга, нещо печално имаше в жената-риба — когато бях дете, дори опашката й изглеждаше къде-къде по-млада. Нещо сантиментално-героично имаше във винстоните на стрелбището. Вдигнах една и прочетох върху приклада „1872“. Прицелих се в тренчето, а ударих маймунката…