Росен Босев
Портрети на небесни тела (4)

4

Христо беше доволен от днешния си ден. Първо на първо, остави жена си на почивка, можеше най-сетне да се залови за онази работа, дето от разните му кина и театри, от разните му гости, от разните му тупания на килими все отлагаше да препише на чисто. Второ на второ, направи днес осемнайсет километра в планината, трето на трето, но не на последно място, прекара с Людмил, Данчо и Владай незабравими часове и — което е за подчертаване — нито веднъж не се сдърпаха, а, напротив дори — не се противопостави той да хапнат в ресторант и тъй запази единството и се стигна до песента за цепелина.

Паркира пред кооперацията си, но мястото с нещо не му хареса, извади отново колата на заден, паркира два метра встрани. Ех, че дивен ден бе днес. Прищя му се да направи шега — да пренесе у дома си доброто настроение. Замисли се какво да стори и преди да се сети, сполетя го мисълта за онзи тъмен тип, келнера, който се опита да ги наскърби. Смогнали си били на харчовете — айде де, той ще им каже, този среднист, този национализиран банкер, този… Набързо скърпи шегата, за да разсее неприятния спомен. Ето какво ще направи — ще бибипне с клаксона Техния сигнал, жена му ще се подаде и той ще й викне:

— Слагай тигана на печката и слизай да помагаш, че Данчо днес изтреби много риба, не мога сам да я кача.

Натисна клаксона, прилегнал на дясната седалка, взрян в тъмния прозорец. Никой не се подаде. „Телевизор гледа“ — рече си Христо и натисна клаксона по-енергично. Заподаваха се други, чужди глави.

„Като слезе жената — мислеше си, — ще я питам дали е сложила тигана на печката. Тя ще го е сложила вече и ще гледа за рибата. Рибата още в морето, ще й река, а тиганът на огъня!“ Ех, че смях ще падне…

Чак като се зададе старшината, вадейки в движение кочана, Христо разбра, че жена му не се показва на прозореца, защото той днес собственоръчно, с ей тия четири колела я бе закарал на курорт. Ха така: първо на първо, взел е да забравя, второ на второ, напразно хаби акумулатора с тоя клаксон, трето на трето, но не на последно място, как да се отърве сега от глобата, колко ли ще му искат?

— Два лева — отвърна старшината.

— Недейте, другарю старшина — примоли се Христо, — всичко ще ви обясня.

— Няма какво да се обясняваме — сурово рече старшината, — кое време е? Какво сте надули звуковия сигнал!

Надвесени през прозорците, чуждите глави очакваха възмездието.

— Жената исках да излъжа. Не, не наистина, ей тъй на шега. Щях да й кажа: слагай тигана на печката и слез да помагаш, че е много рибата.

— Каква риба? Вие рибар ли сте? Къде риболовствувате по това време? Не знаете ли закона!

— Какъв ти рибар, никакъв рибар не съм, ами днес един от нашите цял ден се мъчи да убие нещо, та едвам една ей такава рибка… Неговия неуспех ми се щеше да иронизирам пред жената, ама я закарах днес на курорт и я няма вкъщи, иначе щеше да слезе още при първия сигнал и нямаше сега да влизаме в тази неприятност.

Старшината го огледа внимателно — стабилен мъж, с яке, обувки, със здраво планинарско лице. Наведе се уж да погледне нещо по арматурното табло — не, дъх на алкохол никакъв, какво ги мели тогава такива?

— Два лева, ето ви квитанцията.

— Другарю старшина! — възви Христо. — Всичко разбирам. Заблудило ви е якето, обувките, клинът, австрийският… какво ли си рекохте: „Този човек си е смогнал на харчовете, я да му прибера аз париците.“ Лъжете се, другарю старшина, няма такова нещо. Съвсем не съм си смогнал!

Тук вече старшината се посепна. Нямаше какво да крие, минало беше в дълбините на подсъзнанието му таквоз подозрение, но клина и обувките — настрана, нула доказателство нямаше, не посмя в догадка да го превърне, камо ли да го произнесе на глас.

— Не съм и помислял такова нещо — рече твърдо, но примирително старшината. — И през ум не ми е минавало, че сте си смогнали на харчовете. Пък и не е наша работа — има си хора да ги решават тези неща: кой си е смогнал на харчовете и кой не е.

Прибра квитанциите.

— Хайде, заключвайте колата и други път…

— Моля ви се, другарю старшина, няма какво да говорим, разбрах си грешката.

Христо заключи вратата и приприпка до входа, но не запали осветлението, докато старшината не отмина. След това чак светна и отключи пощенската кутия. Вестник „Поглед“ бе пристигнал неизвестно защо в неделя, а също тъй имаше и писмо, клишираният плик на което подсказваше, че не е случайна вестта, а от високо място.

— Ех… — радваше се Христо, додето се качваше по стълбите. — Ето, отървах глобата, а сега и писмо от комитета. Дали пък няма да се уреди онази работа. Време й е да се уреди, позаседяхме се, старче, позавехнахме в полите на планината, старче еделвайсче, време ни е на нас за слънчице, пък тогава и за докторската ще си помислим, и за ново корито, че старото вече съвсем овехтяло. — Това последното той вече си рече в тяхното антре, оглеждайки критично пропуканите прашни кьошета на тавана.

Но нямаше време сега Христо за оглеждане на помещението: писмото от комитета трепкаше в ръката му като живо.

Сам изненадан от търпеливостта си, отвори плика чак като седна зад бюрото. Преди още да го прочете, получателят хитро надникна към подписа — спря дъхът му: с черна химикалка, със собствената си ръка, председателят бе извезал познатия от циклостилни копия замислен подпис за него само, за Ицето. Дръж се сега!

„Уважаеми другарю Дерменджиев,

първо на първо, ще ви помоля да ме извините, че тъй късно ви пиша, но вина за това има нашата проклета бюрокрация, която чак вчера ми връчи сигнала.

Второ на второ, искам горещо да ви благодаря за гражданската реакция и точния, компетентен поглед на уважаван от всички нас учен: неведнъж сме говорили, че точно тъй, в движение и ерудирано, трябва да се поставят въпросите, които възникват пред нас.

И трето на трето, но не на последно място, искам да ви съобщя радостната вест, че лично на вас възлагаме проекта, на подходящи помпи, тъй като знаете, че за внос и дума не може да става.

Надявам се, че ще отложите за известно време важните си теоретични занимания и ще хвърлите всички сили в конструктивно усъвършенствуване на съответните помпени съоръжения.

Искрено се надявам, другарю Дерменджиев, че в рамките на един месец ние заедно с вас ще посетим обекта и на място ще обсъдим проекта ви.

Крепко стискам десницата ви,

Ваш…“

В първите мигове Христо дори не се вбеси. Вярно, малко по-друго писмо очакваше, но и това „десницата ви“, „ваш“, „ние заедно с вас“ все бяха приятни нишчици.

После, после чак загря той онова, което председателят не се и опитваше да прикрие: „Надявам се, че ще отложите за известно време важните си теоретични занимания и ще хвърлите всички сили в конструктивно усъвършенствуване на съответните помпени съоръжения.“

Обидата бе тежка, кръвна: за мъст, за жестока мъст възопия^[1] съществото му, но въпиеше смирено, скимтеше по-скоро, защото каква мъст можеше да стори Христо спрямо председателя? Никаква, ето каква — никаква.

Владай бе в основата на всичко, Владай с неговите абстракции. Можеше да не го чака тогава, нали. Половин час го чака с колата пред тях на забранено, додето се появи, подлецът. Ако беше тръгнал сам, нямаше да му мине през ум да разпитва после работниците защо изпразват язовира, хич нямаше и да се сети да влизат долу във ВЕЦ-а. Владаеви внушения бяха тези — нечисти внушения. Владай първо се сети, че вместо да изпразват язовира, да правят нови отвори и да монтират в тях тръби с по-големи сечения, по-леко ще е да подсилят постъпа на вода с помпи — тъй хем ще спестят сума ти нови тръби, хем ще избягнат манипулациите по язовира, хем ще създадат достатъчно компресия за новите мощности на централата На Владай, като досега си спомня той, му хрумна да пишат писмо до председателя. Всичко той измисли, подлецът…

Христо всячески се мъчеше да заобиколи една мъничка подробност — още щом се прибра след онова пътуване, седна и сам написа писмото. Сам го написа точно както си го мислеше Владай, но не сложи отдолу Владаевото име, а своето само… О, как би натрил сега носа на Владай, как на него би му пробутал тези помпи, но Владай дори и не знаеше, че писмото е пратено, защото само час след посещението в централата той бе забравил благородната си идея.

Заудря се с все сила по коленете. Защо, защо в тъмната нощ ей тук, на това бюро, заскърца зад гърба на Владай с писалката? Защо сам искаше да прибере плодовете на Владаевото хрумване? Ето ти сега едни плодове!

Представи си утрешния ден в института. Представи си как трябва да събере сътрудниците и да им съобщи, че временно прекратяват работата по издирване предполагаемите фотонни елипси в състояние на отсъствие на фотона, защото трябва да проектират помпи.

— Велосипедни ли? — ще започнат веднага шегите.

— Виното ли ще претакате, другарю Дерменджиев?

— Вярвате ли, че Шведската академия ще бъде благосклонна, ако помпите не изпускат?

Шведската академия! Глупости. Свърши се. Превърнаха го в занаятчия, в долен тенекеджия. Ей тъй, с лекота, с два пръста свалиха от главата му невидимия ореол от предполагаеми фотонни елипси и му бутнаха дървен чук в ръката. Свърши се, свърши се…

Христо панически затърси изход от капана, в който сам бе се натикал. Но:

Първо на първо, ако откаже проектирането на помпите, отиде си това „уважаван от всички нас учен“, завинаги си отиде…

Второ на второ, ако приеме, с молба да остане в тайна от института, да засекретят, тъй да се каже, работата и си спести така срама, нали веднага щом свърши тази работа, веднага ще му пробутат нещо друго: я водни колелета да проектира, я плавници като Данчовите.

Трето на трето, но не на последно място, каква гаранция има, че той би могъл да се справи с тези просташки помпи…

Утихна, сви се в себе си, прибра се в капана, очаквайки утрото, което е по-мъдро от вечерта, да го осени с необходимата идея. Но утрото се бавеше. Поставяше едно условие утрото, за да избърза — Христо да заспи. А Христо не можеше да заспи. Заразхожда се из стаята, ритайки гневно всичко нечупливо, охкайки на глас. Чак към три сутринта размислите му за човешка справедливост и несправедливост, за шанс, просперитет, унижение и социална тегловност взеха да преминават в щастливата сфера на научното мишление^[2], където всичко е някак подредено, където не плющят камшиците на субективността, където има равенство и свобода, защото, да речем, схемата на помпата там не е унизен, а, напротив, равноправен гражданин, наред с теоремите на Лобачевски, модела на Макс Планк и дори наред с предполагаемите фотонни елипси в състояние на отсъствие на фотона.

Какво пък помпа — благородна и нужна функция, сгъстяване на междумолекулните пространства в единица време и всемир, преодоляване на основните физични закони при прекарването на материята, опониране на Нютон и коригиране на Бойл и Мариот в светлината на новите изисквания… Какво пък, помпа… Още повече тогава, навремето, покрай цепелина, Людмил май бе нахвърлял някаква идея, която свърши работа… Май на Людмил насън му бе дошла тази идея, а насън понякога идват хубави идеи, ето Едисон, Римски-Корсаков, ето Менделеев, други… Утре ще звънне на Людмил… Всичко ще се уреди по най-добрия начин… А може и сам сега насън… Не, по-добре Людмил…

Заспа.