Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981


Част първа
Книга на краля на сънищата

1

И тогава, след като вървя цял ден сред златиста омара от влажна топлина, която се стелеше около него като тънко мокро руно, Валънтайн стигна до голям рид от бял оголен камък, издигащ се над град Пидруид. Това беше столицата на провинцията, обширна и блестяща, най-големият град, който бе срещал, откакто — откога ли? — във всеки случай най-големият през продължителните му скитания.

Там той се спря, намери място за сядане на ръба на мекия, ронлив бял рид, заби ботушите си в къртещия се грапав камък и седна, загледан надолу в Пидруид, мигайки като току-що пробудил се от сън. През този летен ден до здрача имаше още няколко часа и слънцето висеше високо на югозапад оттатък Пидруид, далеч над Голямото море. „Ще си почина тук за малко — помисли си Валънтайн, — а после ще сляза в Пидруид да си потърся подслон за през нощта.“

Докато си отдъхваше, чу как от една по-висока точка на рида покрай него се затъркаляха камъчета. Бавно се обърна и погледна натам, отдето бе дошъл. Бе се появил някакъв млад пастир, юноша със сламеножълта коса и луничаво лице, който водеше надолу по планинския път стадо от петнайсет или двайсет ездитни добичета. Те бяха угоени животни с лъскава тъмночервена кожа, явно добре гледани. Добичето, яхнато от юношата, изглеждаше по-старо и не толкова охранено, умно и жилаво създание.

— Хей! — подвикна момчето на Валънтайн. — За къде си се запътил?

— За Пидруид. А ти?

— И аз. Водя тези добичета на пазара. А тая работа ще ме умори от жажда. Имаш ли вино?

— Малко — отговори Валънтайн. Потупа манерката на хълбока си, където по-буен човек би носил оръжие. — Хубаво червено вино от централната област. Ще ми бъде жал, ако не остане нищичко от него.

— Дай ми да сръбна и ще те закарам в града.

— Добре — рече Валънтайн.

Той се изправи на крака, а младежът слезе от седлото и се спусна по склона към него. Валънтайн му подаде манерката. Момчето е на не повече от четиринайсет-петнайсет години, предположи той, и е дребно за възрастта си, макар и мускулесто и с широки гърди. То едва стигаше до лакътя на Валънтайн, който беше висок, но не прекомерно, як мъж малко над среден ръст, с широки плоски рамене и големи умели ръце.

Юношата разклати виното в манерката, помириса го като познавач, кимна одобрително, пое голяма глътка, въздъхна.

— През целия път от Фолкинкип насам дишам прахоляк! А и този лепкав зной… души те! Още един час с пресъхнало гърло и щях да пукна. — Върна виното на Валънтайн. — В града ли живееш?

Валънтайн се навъси.

— Не.

— Тогава идваш тук за празненствата?

— Празненствата ли?

— Не знаеш ли?

Валънтайн поклати глава. Той усети настойчивия поглед на светлите, насмешливи очи на момчето и се смути.

— Аз пътувам. Не съм следил новините. По това време ли са празненствата в Пидруид?

— Да, през тази седмица — каза момчето. — Започват в звездоден. Големият парад, циркът, кралските тържества. Погледни там долу. Виждаш ли: точно сега той влиза в града!

И посочи. Валънтайн проследи протегнатата ръка на момчето и примижа, взирайки се в южния ъгъл на Пидруид, но видя само неразбория от покриви със зелени керемиди и плетеница от стари улици, несъобразени с никакъв разумен план. И пак поклати глава.

— Ей там — каза момчето нетърпеливо. — Долу, до пристанището. Виждаш ли? Корабите? Петте големи, на мачтите им се развява неговият пряпорец? А ето я и процесията, излиза от Драконовата порта, току-що поема по Черния друм. Онова май е колесницата му, тъкмо минава през Арката на сънищата. Не виждаш ли? Да не би очите ти да не са в ред?

— Аз не познавам града — отвърна Валънтайн кротко. — Но пристанището и петте кораба виждам.

— Добре. А сега погледни малко по-навътре — виждаш ли голямата каменна порта? И широкия друм, който минава през нея? И онази церемониална арка, точно от тази страна на…

— Да, сега я виждам.

— А пряпореца му над колесницата?

— Чий пряпорец? Прости ми, ако изглеждам невеж, ала…

— Чий ли? Чий ли? Ами пряпорецът на лорд Валънтайн! Колесницата на лорд Валънтайн! Личната охрана на лорд Валънтайн, която марширува по улиците на Пидруид! Не знаеш ли, че короналът е пристигнал?

— Не знаех.

— Ами празненствата! Защо, мислиш, има празненства по това време на лятото, ако не за посрещането на коронала?

Валънтайн се усмихна.

— Аз пътувам и не съм следил новините. Желаеш ли още вино?

— Не е останало много — рече момчето.

— Пий. Довърши го. Ще купя друго в Пидруид.

Валънтайн подаде манерката и се обърна отново към града; погледът му се плъзна по склона и през гористите предградия към нагъсто застроения, многолюден град, а после навън, към брега и големите кораби, знамената, маршируващите воини, колесницата на коронала. Това трябва да е велик миг в историята на Пидруид, защото короналът управляваше от далечния замък Връхни, чак в другия край на света, толкова отдалечен, че той и замъкът бяха почти легендарни, като се имат предвид разстоянията на този свят — Маджипур. Короналите на Маджипур не идваха често на западния континент. Колкото и да е чудно, Валънтайн не се вълнуваше от мисълта, че там долу се намира негов знаменит съименник. „Аз съм тук, короналът също е тук — мислеше си той — и тази нощ ще спи в някой блестящ палат на господарите на Пидруид, аз пък ще спя в някоя купа слама, а после ще има големи празненства, но какво ме засяга това?“ Валънтайн се чувстваше почти виновен, че е толкова спокоен пред вълнението на момчето. Това беше неучтиво.

— Прости ми — рече той. — Зная толкова малко за това, което е ставало в света през последните няколко месеца. Защо короналът е тук?

— Извършва голямата обиколка — каза момчето. — Спохожда всички кътчета на кралството, за да отбележи идването си на власт. Той е новият, знаеш. Лорд Валънтайн е на трона само от две години. Брат е на лорд Вориакс, който се спомина. А ти знаеше ли, че лорд Вориакс се спомина, че лорд Валънтайн е нашият коронал?

— Чувах — отвърна Валънтайн неопределено.

— Е, там долу в Пидруид е той. Обикаля кралството си за пръв път, откакто се настани в Замъка. Цял месец бил на юг, в провинциите в джунглата, а вчера потеглил с кораб покрай брега за Пидруид и тази вечер влиза в града; няколко дена ще има празненства и ядене и пиене за всички, игри, танци, забавления, също и голям пазар, на който ще продам тези добичета за цяло имане. След това короналът ще пропътува по суша през целия континент Зимроел, от столица на столица, ще измине толкова хиляди мили, че главата ме заболява само като си го помисля, а от източния бряг ще се върне с кораб в Алханроел и в замъка Връхни, и никой от нас в Зимроел няма да го види пак цели двайсет, а и повече години. Сигурно е чудесно да си коронал! — Момчето се засмя. — Виното беше хубаво. Аз се казвам Шанамир. А ти?

— Валънтайн.

— Валънтайн ли? Валънтайн! Щастливо име!

— За жалост, обикновено.

— Сложи му отпред лорд и ще бъдеш короналът!

— Не е чак толкова лесно. Пък и защо ми е да бъда коронал?

— Заради властта — каза Шанамир, разтворил широко очи. — Изящното облекло, яденето, виното, скъпоценностите, дворците, жените…

— Отговорността — вметна Валънтайн мрачно. — Бремето. Нима мислиш, че короналът не върши нищо, че само пие златисто вино и обикаля кралството си? Нима мислиш, че е поставен там само да се забавлява?

Момчето се позамисли.

— Може би не.

— Той властва над милиарди, милиарди хора, над толкова огромни територии, че не можем да си ги представим. Всичко лежи на плещите му. Да изпълнява указите на понтифекса, да поддържа реда, да подпомага правосъдието във всяка страна — просто се уморявам, като ся помисля за това, момче. Той крепи света да не изпадне в хаос. Не му завиждам. Да му е честита длъжността.

След малко Шанамир рече:

— Ти не си толкова глупав, колкото те помислих отначало, Валънтайн.

— Значи ме мислеше за глупав?

— Е, за прост. Лековат. Ти си зрял мъж, а, изглежда, знаеш толкова малко за някои неща, докато аз съм на половината на годините ти и трябва да ти обяснявам. Ала може да имам погрешно мнение за теб. Ще слезем ли в Пидруид?