Росен Босев
Портрети на небесни тела (2)

2

Щом като колата на Христо се скри зад ъгъла, Людмил престана да чака трамвая, който водеше към тях, а пресече двете линии и отиде до противоположната спирка. Да, така се оказа устроен животът му — на една и съща права, но в двата й различни края живееха жена му и любовницата му, а неговият, на Людмил, живот слагаше невидимия център на тази права.

Зададе се трамваят, Людмил се качи на задната площадка и там си остана, въпреки че имаше свободни места. Трябваше да сваля раницата, ако искаше да седне, пък това щеше да привлече вниманието към него. Людмил не се срамуваше от делтапланера си в полет — напротив, обичаше той странната гледка на вдигнати лица под нозете си. Не за слава летеше, естествено, ала не крепеше ли го по-здраво във въздуха вълната от признателни погледи? Но сгънеше ли делтапланера, веднага започваше да се притеснява, да се смущава, да подсказва с поведението си, че тия криле зад гърба му не са негови — случайно ги пренася, при първа възможност ще се раздели с тях.

Хората обаче не му обръщаха особено внимание — в хиляда деветстотин седемдесет и осма година делтапланерът все още не бе толкова популярен, та някой си пътник в трамвая да знае какво е това зад гърба на Людмил: за рибарски такъми го приемаха хората, за туристическа палатка или за нещо отнейде откраднато — хвърляха кратък поглед към увисналите островърхи криле, и толкова.

На последната спирка живееше любовницата на Людмил, че и оттатък. Докато крачеше из студения тъмен въздух, той с признателност си мислеше как заради него се премести тя в края на града — далеч от любопитната леля и нахалния й мъж, далече от бивши, е, още отпреди Людмил ухажори. И живееше тя сега встрани от порочния център в малко уютно апартаментче на единадесетия етаж.

Таня му отвори вратата меко, но широко. Така умееше тя да отваря врати, тъй за път разтвори и себе си — време на комбинатската лаборатория.

„Дали не съм си смогнал на харчовете?“ — за миг си помисли Людмил, усещайки до гърдите си силните й сферични, просто гимназист да изчисли обема им, толкова идеално сферични гърди.

След прегръдката се отдръпнаха, погледнаха се с топли очи, Людмил метна крилцата на закачалката, обу си пантофите и влезе в холчето.

— Какво да ти направя за вечеря? — попита Таня.

— Каквото ти се иска.

— Бульон от пиле, а после пилето на грил, а?

— Бива. Ще си сипя малко ракийка.

— Не ставай, аз ще ти донеса.

И му донесе наистина ракийката в шише от синьо, преливащо към зелено стъкло. Таня винаги така правеше, не признаваше тя търговското — купеше ли нещо от магазин, тутакси го присипваше от скучната му промишлена дрешка в някаква красива кутийка с изрисувани по нея цветя, в такива приятни бутилки, в пъстри бурканчета. Такава беше Таня — ако можеше да произвежда материя, цялата световна материя щеше да пресътвори в нещо по-добро, по-висше, но понеже това не бе по силите й, с въздишка купуваше направеното от чужди, небрежни ръце и сетне го прехвърляше в своите формички. Тя и се любеше така — не с мъж, а със суровина, която трябва да преработи в себе си, за да я облагороди, да я направи нежна и славна — по свой образ и подобие. И крилцата ги шиеше така. Когато Людмил за първи път й показа делтапланер, тя дълго и с погнуса опипваше грубата материя — щеше й се веднага да я накъса, веднага да обшие скелета на грамадното хвърчило с нежна коприна, с кадифе и сърма. Но си даде сметка, че това грозно нещо, освен всичко друго, съдържа и наука, та преди да посегне към ножиците, посегна към книгите. Цял месец чете книжнина от въздухоплаването. (Людмил тогава много се бе изненадал на молбата й, но донесе целия кашон от таванчето си.) Цял месец чете и черта, но затова пък, когато се зае с работа, вече нямаше спирачки за фантазията: цялото й същество пееше, докато кроеше и шиеше, пееше цялото й същество от радост, че щастливо и безаварийно ще литне нейният любим из небесата — по-високо, по-красиво и по-безаварийно от любимите на останалите жени. Тъй му уши тогава тя делтапланер не прост, а двуплощен, със сгъваеми криле, което и в трамвая бе по-удобно да се носи, а и във въздуха даваше повече — можеше човек да размахва криле, което силно повишаваше маневреността, продължителността на полета и ефекта, ефекта…

Диванетата от федерацията не признаха новия модел, останаха си да кретат над хълмовете за по четеридесетина секунди със своите хвърчила, а Людмил отплава гордо от тях в правилен полукръг, планирайки над тромавата гравитация на правилниците и уставите им.

Такава беше неговата Таня и Людмил силно я обичаше и нямаше в сърцето му нито капчица гузност пред собственото му семейство. Така както беят прощаваше на Шибил всички прегрешения заради хубостта му, тъй и Людмил сам си прощаваше заради достойнствата на Таня.

Тя влезе, обвита във вкусна пара, и не дрънчаха двете йенски купички с бульона върху сребърния поднос, както биха дрънчали, ако Владай ги носеше, макар че Владай никога не му е носил бульон, нито пък нявга би му донесъл. Но щяха да подрънкват купичките — нали видя днес Людмил ръцете на своя приятел — потрепваше пуретата в пръстите му, ех, ставаше нещо с този човек.

Подухаха върху гъстата, покрита с жълтички повърхност на бульона и започнаха да го пийват — Людмил, без да сърба, което му струваше големи, тромпетистки, може да се каже, усилия, Таня — също без да сърба, но без никакви усилия. Тъй въвеждаха хармонията в съвместния си живот — той с трудности, с непрекъснат контрол над себе си, тя — с вродена лекота.

— Днес — отмести купата Людмил — един келнер ни рече, че сме си смогнали на харчовете. После се отметна, призна си, че не е точно така, но в първия момент ни засегна. И мисля, си сега колко много дължа на теб, че не съм такъв човек.

— Какъв? — попита Таня, изненадана леко от думите му.

— Че не съм онзи, който си е смогнал на харчовете. Да речем, че не бях те срещнал по пътя си — какво? Жена, дете, добър доход, състоятелни нейни родители, материални проблеми — решени, лични — решени, служебни — решени, статус на надмощие — уреден.

— Искаш да кажеш — в очите на жената светна лоша светлинка, — че материално аз ти преча да си смогнеш на харчовете.

— Искам да кажа, че в стремежа си да бъда достоен за теб не съм стигнал до онова благополучие, което би ме ликвидирало като личност.

Тук Таня разбра, че харчовете са категория, и веднага се успокои. Не беше скандалджийка, не се ловеше за думата откъм обратната й, сенчеста страна.

— Категории, Людмиле, категории — това само рече съвсем примирително и тръгна към кухнята, отдето се носеше витлообразно ароматът на въртящо се върху грил пиле.

Людмил си сипа още една ракийка в медната, изписана с ориенталски орнаменти чашка, близна я и я отмести.

„Няма да пия повече“ — каза си, а после се сети пак там за онова, за харчовете, вдигна приятното за пипане капаче на шишето и върна ракийката обратно.

Ето че и пилето дойде: цялото меко и нежно, цялото гарнирано отстрани с тревички и тънко нарязани зеленчуци, цялото смирено, цялото с такава нагласа, че да е ясно — за тези двамата тук е предназначено, трети човек не може да го докосне, нито пък Людмил без Таня и Таня без Людмил.

Ех, любов между хората — в какво ли не се извайваш ти, къде ли те няма: и в окаменелите от сърдечна мъка девойки по фолклорните върхари, и в двойната седалка на панаирджийската въртележка, в запъхтените думи на тежко-сладостното войнишко писмо, и в разветия на отсрещния балкон чаршаф, и в пречупените тревици на закътаната полянка, и в захвърлените на перона розови билети — два по два, и в петте пръста на дясната мъжка ръка, и в петте пръста на лявата женска ръка — навсякъде си оставила ти свой знак, свой прашец, видение за себе си, следи от зъбите си, и в пилето сега дори, невестулко такава!

Изядоха пилето, решиха да не пият кафе, включиха телевизора. Таня метна върху коленете си делтапланера, взе да го замрежва тук-таме със здрав конец, а Людмил гледаше към екрана, без нищо да долавя, без да създава контакт. Мислеше си, че ако Таня е била тогава, по времената на цепелина, всичко щеше да е по-иначе, как точно, не е известно, но по-иначе…

Свърши програмата, Людмил се надигна, облече се, обу се, метна раницата на гърба си.

Целунаха се с Таня в антрето, под сламената светлина на лампата, и си тръгна той към своята къща.

Трамваят бе празен, та дори седна този път и загледан в подрънкващия, поскърцващия по завоите град със светещи прозорци и без нито един човек по улиците, Людмил бавно осъзнаваше, че нещо важно, нещо съществено не е сторил през деня.

Беше вече много далече от къщата на Таня, когато се досети какво е това нещо — забравили бяха да се любят тази вечер. На него не му хрумна, а и на нея сигурно също, иначе би го подсказала по някакъв начин. Как може толкова важно нещо да пропуснат, как може!

А после изхвърли тези мисли от главата си, защото се изкачваше вече — преди да влезе вкъщи, Людмил се опитваше да изхвърли всичко, свързано с Таня, от съзнанието си.

Жена му четеше книга, запалила всички лампи в хола.

— Легна ли си детето?

— Отдавна. Ти си лягай, ако си вечерял, аз ще дойда по-късно, зачетох се в една голяма книга.

— Добре.

Людмил си легна в тясното, нявга вдълбано от любов, но сега, след подмяната на матрака, хвърлящо ги в двата края легло. В просъница усети настаняването на жена си. Погали я с предишна нежност.

— При Галя ли бяхте?

— Да — излъга Людмил и омаломощен от лъжата си, потъна в дълбок сън. И жена му също заспа спокойно. Много отдавна знаеше тя, че няма сили да се бори с Галя, че с Галя не е изневяра, че не би посмял мъжът й да излъже, че е бил с Галя, ако е бил с друга…