Росен Босев
Портрети на небесни тела (15)

4

Първо на първо — размишляваше Христо, губейки височина, — няма място за паника. Въз вестник… е, не го помня точно кой, имаше подобен случай. Вярно, там детето падаше от петия етаж, а аз сега от по-високо, но пък нали съм по-зрял, по-образован от хлапето. Второ на второ, дори и да се случи нещо с мен, проектите за помпите вече са в завода изпълнител — нека те доизпомпат онова, което не е било съдено на сърцето ми. И трето на трето — ето я! — не може да бъде, но е така — ето я почти под нозете ми черната дупка, в която до този миг не вярвах. Ето го загадъчния вход към антисвета!

Действително, върху фатално приближаващата се земна повърхност имаше ясно очертана кръгла черна дупка и Христо летеше към нея. На километър и нещо над дупката той реши да внесе корекция в свободното си падане — кандилна краката си настрани, замаха с ръце — движение комично, но кой по тия места би могъл да му се изсмее, освен птиците, които му се изсмяха.

„Смейте се, гарги рошави! — гневно подвикна Христо, макар птиците да не бяха гарги, а двойка влюбени соколи. — Смеете се, ама май ще уцеля дупката… Какво ли има оттатък? Какви ли загадки на битието са се сврели там? Какви ли фантастични научни постижения? Може би оттатък всички са смогнали на харчовете? А може би имат нужда от помощ? Ида, ида!“

Бе на стотина метра над черната дупка, когато от нея блъвна гъста тъма. Христо сякаш потъна в черен пух, безболезнено уби скоростта до четири метра в секунда, присви се в раменете, прибра коремчето, безаварийно се мушна в дупката, нов облак пушек подпря тялото му и той не падна, а почти кацна — като черен ангел кацна право в пещта на заводската фурна и, естествено, побърза да изскочи навън.

Трима млади мъже с интелигентни лица изтърваха папките от ръцете си. Очевидно тези папки гориха те тук.

— Какво има, момчета? — усмихна се Христо. Беше в добро настроение след удачното приземяване и реши да се пошегува: — Да не би да искате да се постоплите посред лято?

Тримата кимаха с глави, търсейки звук в себе си.

Христо огледа помещението откъм мивка — леко пламъче лазеше по левия му крачол и му трябваше вода да го угаси. Мивки имаше колкото щеш, но не потече вода от тях, огънят стигаше вече до коляното му и Христо, ще не ще, смъкна костюма и го хвърли във вратичката на пещта. И тогава, застанал до купищата папки, които бяха предназначени точно за тая пещ и които, той си даде сметка за това, бяха спасили живота му чрез кълбетата пушек, които смекчиха удара, реши да помогне на момчетата. Посегна към първата папка и миг преди да я предаде на жълтите езичета, видя върху и нещо, което го накара да трепне — свое нещо, близко и мило. Кожа от кожата си видя Христо в тази папка, а щом я разгърна, и плът от плътта си. Разработката на неговия проект за помпи сам, ей с тия две ръце щеше без малко да хвърли в пламъците?

— Е! — обърна се той към тримата. — Как да разбираме всичко това?

Те продължаваха да кимат безгласно към този хуманоид по бельо, този черен ангел, този Главен конструктор на невъзможното.

— Мисълта ще горим, а? — издевателствуваше Христо. — Познанията в огъня, а? Понеже конструкторът е далечко от завода-изпълнител, дай да си по-греем ръчичките, а? Но ви падна май, като студен душ май ви се стовари, като воденичен камък все едно, гарги рошави!

Христо отново не беше прав. Соколи бяха момчетата от технологическия отдел към завода и здравата се потрудиха, додето разшифроват и разработят проектите му. Макар още като погледнаха чертежите, нещо да ги поусъмни, направиха цялата документация, защото твърде голям авторитет имаше Христо като учен, пък и това „Да. Срочно“ на председателя, и то респектираше. Но още щом първите чертежи на детайлите попаднаха в металорежещия, още щом бай Васо хвърли поглед към скицата на едно от буталата, отряза:

— Това никога няма да помпа!

Отказа се дори да опита, работата стигна до главния инженер, заповядваха на бай Васо, наказваха го, извикаха от друг завод стругар с неговия майсторлък, но и другият не се зае.

Председателят натискаше от столицата директора, директорът, макар и неохотно, натисна технологическия отдел да поправи нещата, но тъй погрешна бе в корена си Христовата идея, че никой не успя нищо да коригира. И ето, след много ядове решили бяха в днешната слънчева утрин да превърнат на пепел Христовото дело, но и това не им било съдено.

Христо ровичкаше из пещта, вадеше недоизгорели късове хартия, гасеше ги със сълзите си и ги подреждаше внимателно. В заводската столова замириса на изгорели надежди, папките стърчаха като макет на несъстояла се победа, тримата от технологическия отдел постепенно придобиваха дар слово, но не знаеха как да го използуват. Внезапно от всички чешми шурна вода, Христо уми очи, видя се в какъв вид е и въздъхна:

— Ех, стореното сторено. Дайте някоя дрешка, че така…

След няколко минути в син работнически поомазнен костюм той влезе при директора и се изненада — това беше техен състудент, та и нещо повече, онзи, първият приятел на Галя. Директорът не ги обичаше тия, четиримата приятелчета. Нали заради тях и пъпчивата им идея да правят цепелин Галя избяга от него преди почти три петилетки. Първите месеци, докато още му бе мъчно за нея, все се надяваше, че той ще прокопса, а четиримата ще загазят в живота. Но петилетките се бяха оказали добри — и той прокопса, и те не загазиха. Понякога, щом дочуеше за научните им успехи, се ядосваше, пък му минаваше — та малко ли беше това, цял директор на завод за нестандартно оборудване на централно подчинение! Когато лично с подписа на председателя го заставиха да работи по Христовите проекти, се намръщи, когато разбра, че проектите са негодни, се зарадва, а после пак се ядоса — никак не му се искаше да връща поръчката на председателя. Най-сетне работата бе докарана до погубване на папките — ако се вдигне шум, ще каже, че не знае нищо, ако не се вдигне — ще опитат сами да измайсторят някаква помпа. Преди минути само гледаше със задоволство как дими коминът на неоткритата все още заводска столова — най-високият комин в завода, — а ето ти го сега самия Христо — в работнически костюм и напушен.

— Здравей, здрасти, здравейте — надигна се директорът от креслото. — Как така насам, как се сетихме?

„Обърка се, а? Не знаеш как да ме титулуваш!“ — Мозъкът на Христо работеше като мостра: — Че ти първо ми кажи как се стигна до пожарищата, а пък аз ще ти кажа на ти ли сме, на вие ли сме, на другарю ли сме, или на гражданино подсъдим. Ех, директоре, директоре, не съм очаквал аз от тебе това, не съм предполагал, че нявгашните си любовни неуспехи ще стовариш на гърба на държавата.

Зад вратата на кабинета надничаха уплашените момчета от технологическия отдел.

— Пожар! — викна им директорът. — В територията на завода горят ценни книжа, а аз да науча това от външни хора. Да се угаси всичко! Чувате ли — нито искра! Кофпомпите! Още ли сте тук! Маркучите! Пясъка! Инструмента!

Момчетата хукнаха да гасят угасеното, а директорът се лепна на прозореца:

— Гори, а да не ме алармират! Пуши, а те си мълчат! Христо с усмивка наблюдаваше това самодейно етюдче. Явно бе, че директорът печели време, трупа симпатии, но явно бе също, че не е обигран мошеник — втурнал се бе в ролята си, а не можеше да се спре.

Помогна му телефонен звън.

Явно бе голямо началство. Директорът отговаряше ясно и точно, с гарантиращи сигурност нотки.

— Не, не е откриването. Дребна авария. Всички мерки са взети. Няма да се повтори. Щети никакви. Как ще ви забравим?

Остави слушалката и се обърна към Христо:

— Ей, размина се. Голям пожар щеше да стане. Висок стана този комин — в центъра видели, че пуши, и помислили, че сме открили новата столова, а не сме поканили никого от тях.

На вратата се почука, влезе едно от момчетата. Внимателно носеше каквото е останало от папките.

Христо му посочи масичката и момчето ги сложи там внимателно, опърпани и влажни.

Директорът и конструкторът седяха един срещу друг и помежду им доста фигуративно се издигаха папките.

— Е, какво сега — попита Христо, — ще ги реализираме ли?

— Иска ли питане! Моят завод е завод на моите приятели.

— Не беше ли — приятелите на моите приятели са и мои приятели?

— Така беше, ама го перифразирах. Ние в покрайнините сме така — отгоре перат с парафите, ние тук парафразираме.

„Ама че веселяк — мислеше си Христо, гледайки лицето му: олисял, надебелял, набръчкал се, пък и веселяк отгоре на това.“

— Да оставим шегите. Кажи какво ще правим с помпите. Твоята идея каква е?

Директорът не очакваше такъв директен въпрос. Разчиташе, че според както е прието, първо щяха да си поговорят това-онова, за времето, за природата, за дивеча, разгеле са състуденти — за младежките лудории, пък после чак, между две чашки, щеше и за помпите да стане дума, щеше ей тъй между другото да му подхвърли, че заводът не е чак на равнището на Христовото мислене, но ще поработят тук заедно, ще стане, ще стане… А той — направо. Нови може би повеи се носят от центъра!

— Питах теб как мислиш да работим по помпите?

— Ей, прощавай, поотнесох се малко. Чудих се с какво да те почерпя. Уж директор, пък в хладилника ми две лимонади. Но така трябва! Икономии! Абе, Христо, ние за настаняването ти не помислихме. Ако е за хотел, ще те уредим, имаме в хотела две стаи на наше разположение. Но друго ще ти предложа.

— Да си говорим за работата!

— Нали за това ти говоря. Имаме тук край града една виличка. Дай там да те настаним. Знаеш сам как хубаво се работи на чист въздух, далеч от шума. Пък нашите технолози ще те навестяват. Удобно е мястото.

— Щом се налага — каза Христо, стори му се, че тази реплика е твърде надута, и смекчи: — Щом смяташ, че мястото е удобно за работа — да тръгваме.

Слязоха при колата.

— Накъде? — попита шофьорчето, едно такова яко, спортно биче.

Прието е хората в знак на скръб по близък човек да си слагат траурна лентичка. Но няма знак, означаващ обратното. Шофьорчето обаче бе поправило тази несправедливост — явна, но ненатрапчива радост като розова пулсираща лентичка минаваше през цялото му същество. Просто бе приятно да се пътува с такъв човек, а и природата наоколо си я биваше, а и водиха Христо към резиденция все пак, та настроението му се пооправи. Директорът усети това и взе да бърбори за сомовете в тукашните подмоли, за глиганите, за гъбите из тоя край, за това, като идвал насам другарят Пенчев, какъв куриоз се случил. Унесени в такива приказки, стигнаха до бяла вила сред гората.

Изглежда, автомобилният шум не бе чест гостенин по тези места, защото домакинът ги чакаше вече на вратата.

— Как е, бай Милане, как е? Добре е при вас, ама няма време да се откъсне човек.

— То нали ремонтираме, та няма и къде да ви настаним — предпазливо каза домакинът.

Директорът не обърна внимание на тази реплика и се мушна в столовата. Изскочи веднага, сдърпа настрани домакина и строго зашепна:

— Какви са тия външни хора! Колко пъти ще говорим по тоя въпрос!

— Това е човекът, другарю директор.

— Какъв такъв човек? Тук ли е настанен?

— Тук е. Вие нали се обадихте, е-е, още през зимата.

— Ааа, той ли?… — Директорът очевидно не се сещаше да се е обаждал за никакъв човек. — Ами другите?

— Деца са му, другарю директор, жена му е.

— Все едно. Ключът от апартамента горе ли е?

— То, ключът е тук, ама нали човекът…

— Слушай — кипна директорът, — давам ти петнадесет минути да подготвиш апартамента и да качиш горе вечеря. Точка.

— Че как да изгоня човека! Той е с три деца, с жена!

— То идеален случай бе — човек с жена и три деца! — зло се усмихна директорът: — Хайде, една минута вече мина!

Христо дочуваше отделни реплики от тайния разговор, разбираше, че става дума за човек, за деца — нищо друго не разбираше. После видя как домакинът връхлетя във вилата, а директорът се зае заедно с шофьорчето да измъква от багажника разни мрежи, разни каси.

От вилата се дочуваше съскане на угасен по време на програмата телевизор (полятата жар съска така), чуваше се пържене на колбаси, колосване на чаршафи, плачове на деца, проветряване на стаи, мърморене на жена.

От гората пък се дочуваше как на палци, като балерина, пристъпва вечерта, чуваше се как гният миналогодишни борови иглички, как земята с тъпо упорство се върти около оста си.

— Природата, а? — сепна го директорът. — Хайде да се качваме.

Апартамента си го биваше. Заемаше целия горен етаж — имаше спалня, столова, приемна и кабинетче, в което вече бяха настанени останките от папките.

Директорът и Христо заседнаха в столовата над наденици от диво прасе и розово винце.

— Смятам, че добри условия ще имаш тук?

— О, поработва се. Само трябва да прецизираш изискванията.

— Ще ти го пратя утре цялото технологическо бюро.

— Добре би било.

Разговорът не вървеше. На Христо му се доспа, а и състудентът му час по час си гледаше часовника. Надигна се по едно време:

— Е, хайде аз, че вече… Христо го изпрати чак до колата.

— Абе, Христо, щях да те питам. Какво става с Галя?

— С Галя ли? Какво да става с Галя. Развива се, развива се Галя.

Колата отфуча, Христо взе набързо един душ и се катурна в леглото.

В просъница, почти заспал вече, се питаше:

— Какво ли ставаше с Галя? Къде беше тая Галя? Днес май се видяха с нея. Днес бяха май заедно някъде… Къде ли се разделиха?…