Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- En Levande Själ, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пер Кристиян Йершилд. Жива душа
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №99
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Рецензент: Павел Стоянов
Преведе от шведски: Антоанета Приматарова-Милчева
Редактор: Светла Стоилова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Шведска, I издание
Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 26.XI.1988 г.
Излязла от печат месец януари 1989 г. Печ. коли 13 Изд. коли 8.43 УИК 9.13
Изд. №2168. Формат 70×100/32. ЕКП 95366153315637–230–88. Цена 1.50 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 839.7
© Антоанета Приматарова-Милчева, предговор, превод, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
c/o Jusautor, Sofia
© P. C. Jersild, 1980
En levande själ
Bonniers, Stockholm
История
- — Добавяне
1
Време за закуска е. Между претрупаните лабораторни маси се задава млада жена. За миг изчезва зад белия бидон с дестилирана вода. Сега вече идва право срещу мен. Облечена е в дълга зелена престилка. На устата — пластмасова предпазна маска, а на главата — грозна шапка от крепирана хартия. Шапката е широка, измачкана в краищата и нахлупена до очите. Навява спомен за плажовете от двайсетте години. Към ръцете на младата жена са прилепнали напудрени с талк гумени ръкавици. Скръстила ръце на гърдите, тя бута с корем блестящата стоманена количка. Върху количката са наредени шишета и съдове, а върху тях е метнато зелено платнище.
Виждам само право пред себе си. Когато отново се появява в зрителното ми поле, младата жена е вече почти до мен. Надвесва се и ме поглежда. Сетне хваща дълги щипци и вдига капака на аквариума. Кляка пред стъклото и отново ме поглежда. Забелязвам, че днес е сложила на клепачите си зелени и сребристи сенки.
Младата жена се заема с шишетата върху количката. Засмуква с пипета от червеникавия разтвор — закуската ми. Вкарва пипетата в аквариума, а закуската се отделя от нея на капки и се разлива върху мен. След няколко минути вече чувствам въздействието й. Най-хубавите мигове от денонощието са, когато младата жена се надвесва над мен и ми влива нови сили. След хранителния разтвор тя изпразва в аквариума ми още четири по-малки пипети. Предполагам витамини и микроелементи, преди всичко цинк. Цинкът повишава интелигентността. След като приключва с разтворите, младата жена проверява кислородния апарат и терморегулатора. И за трети път доближава лице до мен, а показалецът й, който опъва гумения пръст на ръкавицата, почуква лекичко по стъклото на аквариума. Тръпка на чувствена наслада преминава през разтвора, в който съм поставен.
Сега иде ред на визитацията. Аквариумът е поставен нависоко, в една ниша, тъй че пред мен се разкрива почти цялата лаборатория. Тя не е по-голяма от обикновена дневна. Разсичат я три пътечки, образувани между двете лабораторни маси и стените. На отсрещната страна, струпани една връз друга, са клетките с мишките. Малко вдясно различавам в профил някакво куче. Порода зайчар, то виси в пояс от широки ремъци, които минават под корема му. Под корема на кучето се поклащат разни червени маркучи. От тях прокапва глицеринообразна течност, която се събира в малки стъкленици.
Времето тече за мен на талази — като прилив и отлив. Понякога мислено се пренасям в други времена, в други светове. Тогава времето минава много бързо. Но по-често то едвам-едвам пъпли. Вторачвам се пред себе си и все едно и също виждам: клетките с мишки, кучето, претрупаните със стъкленици лабораторни маси и тръбите за аварийния душ в левия край на зрителното ми поле. До душа се намира едната врата на лабораторията. Другата е някъде в дъното, но толкова вдясно, че никога не съм я виждал. При това знам, че трябва да е там. Когато напуска помещението, младата жена винаги изчезва някъде вдясно. Разсъждавам, че тогава излиза. Иначе трябва да приема, че между четири следобед и седем часа на следващата сутрин, когато се появява със закуската, стои облегната на прозореца вдясно. Да, вдясно също има прозорци. И тях никога не съм виждал. Но когато грее слънце, по стените бавно пълзят зебрите на жалузи и светлинни ромбоиди. Тогава сякаш попадам в центъра на средновековна обсерватория.
Визитацията! Тъй като съм потопен във вода, не чувам нищо и тя всеки път ме изненадва. Изведнъж в зрителното ми поле се появяват трима души в бели престилки: възрастен мъж, жена на средна възраст и младеж. Кръстил съм ги професора, доцентката и стажанта. О, как ми се иска да останат по-дълго! Съпернича си за времето им с кучето срещу мен. Професорът не носи предпазна маска. Само неговото лице е открито. Винаги приятно помургавяло, с едри, вдъхващи доверие черти. Доцентката има млечнобяла кожа и предпазната маска захлупва върха на носа й като шатра. Стажантът носи предпазната си маска вдигната до очите. Затова пък за разлика от младата жена, която се грижи за мен, той не носи смешна хартиена шапка.
Професорът се усмихва насърчително. Лъсват коронките на зъбите му. Сивите вежди са подстригани като мустаци и придават на лицето му леко учудено изражение. Сега той казва нещо на двамата си колеги. Напрягам се да уловя няколко думи; в това положение ги чета доста успешно по устните му. Но ето че той се извръща. Предпазните маски ми пречат да отгатна отговора.
Днес визитацията се задържа около 30 секунди. Винаги отчитам времето: 1001, 1002, 1003… Ето че професорът отново кимва и тримата бързо се преместват при кучето. Винаги се суетят дълго покрай него и това ме кара да му завиждам. Стоят, клечат. Нощем понякога кучето става неспокойно. Тук никога не гасят лампите и съм принуден да виждам всичко. Когато кучето стане неспокойно, случва се системите да се разместят. Тази нощ кучето се мята между дванайсет и два. Младата жена се появява отново и получава наставления.
Визитацията напуска стаята и аз се приготвям за малка предобедна дрямка — да минава по-бързо времето. Но ето че става нещо необичайно: младата жена отново идва към мен. Мъкне някакво средно голямо, четвъртито огледало. Вкарва го внимателно в нишата и го вдига насреща ми. Огледалото е силно наклонено. Виждам само тавана. На тавана на нишата има вентилатор и тънки, усукани помежду си разноцветни електрически жици. Младата жена поизправя огледалото и виждам, че жиците водят към моя аквариум. Върху капака на аквариума различавам две редици щекери-бананки.
Ето че младата жена поставя огледалото отвесно и в него се отразявам и аз. Гледката не е никак утешителна. За лице изобщо не би могло да се говори. Аз съм един оголен мозък и плувам в аквариум. Оставили са ми едното око. То стърчи на нерва си пред самия мозък като малко нарисувано яйце. Махнали са всичко, което не ми е потребно: тялото, врата, лицето, самия череп, очните мускули. Но едното око са ми оставили. Виждам добре — макар и само право пред себе си. По някаква причина са запазили и ушите ми. Те се мъдрят тъжно клепнали от двете страни на сивкавожълтеникавите, нагънати мозъчни полукълба. Във вътрешното ухо се намира органът за равновесие — само не разбирам за какво са ми ушните миди тук под водата. Може би служат като стабилизатори, като перки или като килове. Накратко казано, приличам на пихтиеста медуза с облещено емайлово око отпред.
Изправен пред огледалния си образ, чувствам как ме обзема отвращение. Трудно ми е да се примиря с подобен лик. И все пак опитвам да си внуша, че съм щастлив. След като дълго си се къпал в неизвестност, каква благодат е да намериш своя лик.