Росен Босев
Портрети на небесни тела (3)

3

Когато Данчо застана пред вратата на апартамента си и чу отвътре характерен звук на здрави млади нозе, тъпчещи щастливо сред безпорядъка, той веднага разбра, че децата са сами. Натисна звънеца, затъркаляха се облите звуци на камбанката, шумът вътре за миг утихна и сетне започна стремглаво лутане, безшумно пъхане, безразборно пресилване. Всичко бе ясно, все едно че вратата бе прозрачна: синът му Кирил и другият му син Методи връщаха сега неговите любими игри по кутиите.

Сърцето му се свиваше там, върху стълбищната площадка, от разбираемите за него само звуци на пречупена карта вале спатия, на търкулнат върху рулетката зар от табла, на каширана сред бридж-тестето фалшива банкнота от играта „Монополи“ рушеше се сега, за кой ли път, щастливият свят на нявгашните му съботи… Ех, да върви всичко по дяволите. Проклетата граница на тридесетгодишната възраст премаза всичко, премина вътре през него — взе му една по една тихите радости, без да му върне нищо.

А вътре продължаваше паническото шумолене — през отпуската може би чак щеше да има време Данчо да въдвори ред в своето царство. Как хубаво бе всичко допреди години само, когато в чистичкия проветрен хол, пред масата с нови лъскави тестета или замити пулове очакваше Данчо своите другари. Как свежо пристигаше първо Владай, после, точно на минутата, Христо с Людмил… Първо Владай взе да закъснява, да пристига разсеян, с червени очи, да посяга два пъти към чашата с водка, преди да посегне към чашата със заровете. Людмил пък изчезна изведнъж: каза, че няма да идва, и спря да идва. Христо с жена си се мярнаха два-три пъти и Данчо пак с онова нетърпение ги очакваше — но не, свършило бе всичко — скучни ставаха игрите, все бърбореха, все се прозяваха… Едно по едно забравиха бридж-покера, таблата, после „Монополито“ замина там, върху гардероба, рулетката — и тя при него. Барбутът като най-прост най-дълго се задържа — чак до тридесет и втория му рожден ден, когато се развихриха като в добрите времена, когато стояха до сутринта, когато Данчо си помисли, че отново се връщат прекрасните съботи. Не е предполагал тогава, че е било последното избухване на пламъка, преди да угасне завинаги вече.

„Може би, ако бяхме някои комарджии, ако на пари играехме — печално си мислеше Данчо, — по-дълго щяхме да изкараме. Може би тази наша аматьорщина, тя влезе в дисонанс с развиващото се общество… А може би, може би действително сме си смогнали на харчовете и няма вече за нас трепети в хитроумните игри — радващи по-скромните хорица… Не, това само не е вярно, това само да не е…“

Отключи най-сетне вратата. В спалнята работата вече бе привършила: изсипани на пирамида върху гардероба, пъстрееха ребра от карти, полукръгове от рулетка, разединени криле от табла — сякаш страшен удар бе премазал умен, фин механизъм, бе натрошил повърхността му, разсипал вътрешностите. Данчо се огледа загина си Кирил и за другия си син Методи. В хола ги нямаше, в детската и в кухнята също. Дочу шуртенето на вода от банята и се хвърли веднага натам.

Така си и знаеше:

Син му Кирил си квасеше главата под душа, а другият му син Методи тъпчеше мокрите си плувки под купчинката мръсно бельо.

И тука Данчо кипна: с гняв им удари по един шамар и ги зарита подсмърчащи и негузни към хола. Те си знаеха къде да застанат — в ъгъла до прозореца. И застанаха: високият почти до рамото на Данчо друг негов син Методи и черничкият, остър, отдето и да го погледнеш негов син Кирил.

Стояха, гледаха го в очите с очи, стаили скуката от предстоящото, иронията на младостта към правдата на по-старите и още нещо, което Данчо се престори, че не вижда — те го разбираха, беше им ясен.

Седна, махна с ръка:

— Махайте се оттук.

Децата с готовност се откъснаха от ъгъла и завъртени в диво кълбо, се търколиха на нейде, изоставяйки го в онази вода, която той все не можеше да преплува.

Когато преди десетина години, след историята с цепелина, но все още близо до нея, Данчо видя на улицата Мария, помисли си:

„Ето последната ми възможност за събитие.“

Това, че Мария бе женена, че имаше съвсем малко дете, че съпругът й бе по-красив и по-мощен от него — това само накара тогава Данчо да звънне с ония свои сили, които цепелинът не бе поискал да изхаби.

Оказаха се доста силите, пък и Мария бе много красива. Истерията на любовта му, дивашката му амбиция — всичко стана нежно и зло: превъплъщенията му, гимназистките му киснения в дулото на студената уличка, незабравимият бой пред спортната палата срещу целия отбор на мъжа й (помогнаха тогава приятелите), петнадесетте дни в тухларната, първата усмивка на Мария, решителният ход, тоталното скъсване с всички видове родители и роднини, едночасовите патрулиралия по стъпалата на Съдебната палата, разводът на Мария с плувеца, разписването им.

О, обичаше той сина й Методи, повече от свой го обичаше и никой не можеше да отрече това, най-малкото пък Методи, който бе напълно взаимен. С досада приемаше хлапето задължителните неделни срещи с истинския си баща. Хленчещо потъваше в прегръдките на огромния му пуловер и с радостни писъци се хвърляше вечерта към Данчо, който едва дочакваше края на неделята.

Появата на Кирил с нищо не развали дружбата между тях — децата растяха, Данчо растеше — очертаваше се прекрасна бъднина, трима верни другари под един покрив и жена, която ги обича по равно… Рухна, пропадна всичко с първото им отиване на морето.

Данчо си спомняше добре този преди обяд. Методи бе на четири годинки и тогава, седяха всичките далече от вълните, в самия край на плажната ивица, боричкаха се, строиха от пясъка пясък, смееха се, ядоха сладоледи, по едно време задрямаха и ги сепна воят на сирената.

Преди още да види, че детето го няма, преди да отвори още очи, Данчо разбра, че е станало нещо с Методи.

Хвърли се към морето и го видя там — на стотина метра от брега, под остър ъгъл към близкия нос, в недодялан делфин, оставяйки детинска пенеста пътечка, която късаше сърца, връщаше се от далнините другия негов син Методи. Повдигаше над вълните крехкото си телце, клюмваше пак, плуваше, носен над водата от наследствеността, оставена в гърдите му от бащата — плувеца.

Спасителите, стъписани от гледката, не влизаха в морето, пък и май нямаше нужда от тях — детето работеше напълно прилично и с всеки свой замах избистряше движенията.

Влезе в акваторията на плажа, смени делфина с кроул — на брега ахнаха, а детето също се изненада, че можело и тъй. Щом стигна съвсем в плиткото, продуха няколко пъти дробчетата си във водата и после тръгна към сухия пясък, изметнало настрани пухкавите си ръчички, издуло гръдния си кош — съвсем не с притичването на децата излезе от морето, а напротив — със сериозността на воден човек, добре свършил работата си за днес.

Главният спасител огледа недоверчиво Данчо от главата до петите:

— Твое ли е?

— Да, да — отвърна вместо Данчо самият Методи.

— Евала на вас — каза спасителят, — но внимавайте, когато е по-бурно.

Ето какво се случи от този ден нататък. Първо, смениха плажа, второ, забраниха на Методи да влиза във водата и внимаваха това да се спазва, трето, Данчо взе да се отделя от семейството си и открил по-тихо местенце, се топваше в него — учеше се да плува, плюейки отвратителната вода, напрегнал цялата си амбиция.

Естествено, следващите години прекарваха отпуските по планината.

Естествено, когато Кирил поотрасна, вкараха го в детска градина с плувен басейн.

Естествено, когато Методи тръгна на училище и физкултурникът го видя, веднага се опита да го запише да тренира плуване и Данчо, естествено, не позволи това.

Естествено, Методи тръгна тайно от него в същата онази Спортна палата и го хващаха после по мокрите коси, по червените от хлора очи, по бягствата от часове.

Естествено, Данчо си взе карта и трудно, стъпка по стъпка, овладяваше плувните дисциплини, както го призоваваше прогизналият от парата, увиснал над коридорите плакат. Естествено, той се опита и Кирил да мъкне със себе си — хвърляше го безжалостно във водата, насила го топеше в дълбокото, докато един ден управителят на басейна не го смъмра:

— Недейте да мъчите детето.

Миналото лято в „Дианабад“ Данчо, както си плуваше, усети силен удар по главата, нагълта вода; с размътен мозък се добра до края на басейна. Човекът, който го бе ударил с топка, се оказа бащата на Методи. Стоеше мощен, макар и позатлъстял, върху стартовото блокче номер три, тъй че Данчо се намираше под петите му.

— Не излезе мъжко момче — чу Данчо с онова ухо, което не пищеше, — всичко скъпо ми сви, изложи ме за цял живот — майната му. Но ако още веднъж Мето ми каже, че си го спирал да плува, ще си имаме големи неприятности. Този път и приятелчетата няма да ти помогнат.

Данчо не намери какво да отговори, измъкна се от басейна и без да мине през душовете, се облече и тръгна през парка.

Нямаше никакво основание да забранява на другия си син да плува, знаеше го. Но някаква черна ревност към това, че в кръвта на Методи избива наяве друга кръв, чужда кръв, го караше да прави всички тези глупости.

Не, не беше несправедлив: още щом Методи научи цифрите и четирите прости операции с тях, започна да хвърля дълги часове в усилия да го присламчи към поезията на своята наука — нищо не криеше от него, нищо не спестяваше от познанията си. По цели нощи прелистваше педагогики и методики на преподаването, изписваше от чужбина помагала с картинки — никакъв успех, интересът на детето към математиката привършваше до задачите за пълнене на басейни.

Кирил, който, разграничен от тези грижи, подсмърчаше по седалките на плувните зали, тайно, с цялото си същество завиждаше на своя батко заради достъпа му до бащините книги. Кирил сам, лишен от уроците на баща си, навлизаше в лесовете на тази наука, сам се добираше до открития, неподозирани за останалите човеци на неговата възраст. Но успехите на Кирил, които ставаха вече сензационни, не радваха Данчо — можеше да се каже, че го и вбесяваха. О, с каква радост той би заменил златния медал на сина си от математическата градска олимпиада срещу бронз от районното по плуване. В сизифови мъки минаваха последните няколко години от Данчовия живот — да изкриви генетичните успоредни, да ги преплете, да ги препрати в обратни посоки. Той се бореше с бога и бог го наказваше за това: първо с категоричния, безпросветен успех на старанията му, после — с лишаването му от приятните съботи край игралната маса, после — то може би не е станало още, може би само си го внушава…

Данчо погледна часовника си. Бе девет и двайсет.

— Методи, Кирчо — извика той децата и те веднага дотичаха при него.

— Кирчо, я, татко, пусни дрехите в пералнята, нали миналия път сам се оправи. Методи, донеси шаха — дай пък да опитаме чрез тази игра.