Росен Босев
Портрети на небесни тела (13)

2

Галя не се уплаши от взрива. Имаше предчувствието още преди излитането, че нещо ще стане, и колкото по се изкачваха нагоре, толкова по-уверена бе, че няма да се приземят. Та нали те въобще не знаеха накъде отиват. Някога, в далечната шестдесет и четвърта, имаха, въпреки цялата си наивност, а може би точно заради нея, ясни маршрути. Чертаеха въздушни трасета по картата на света, караха се с кое да започнат, прескачаха Средиземно море, носеха се в мечтите си над левантийски брегове или пък в междуречието на Тигър и Ефрат пускаха котва над останките на Вавилонската кула. А додето правеха новия цепелин, въобще не си говореха къде ще пътуват, като го построят — бяха се втурнали към работата с намерението да осмислят досегашния си живот, а не следващия. Огромното тяло трябваше да запуши вакуума на тяхното недоволство и новият цепелин бе свършил тази работа, построиха го, запълни празнините в живота им, финишира по един блестящ, може да се каже, начин, й лишен от по-нататъшни задачи, блъсна се в стария, избухна.

Разбира се, Галя не си ги мислеше тези неща точно така, а в някакви тревожни парчета от мисли: „Защо животът на човека минава в името на досегашното?“, „Никога ли няма да заживеем за бъдещето?“, „Как ще стигнем до бъдещето, като все кърпим досегашното?“, „Не кърпим ли днешното, за да си запазим миналото?“

Все тия кръпки й се въртяха и после, в странната си самота, Галя се чудеше как е предугадила предмета на дълготрайните си въжделения.

Именно въжделения, защото падна Галя съвсем гола. Това стана така — вятърът, обръщайки я насам-натам из въздуха, започна да я съблича. Още на десетина километра над Земята смъкна полата й, подсвирна от възхищение, позаяде се с блейзера й, но и него най-сетне отнесе, разкопча блузката, после с пръсти на пийнал мъж се замота из кукичките на сутиена и като не успя, дръпна по-грубичко.

Обувките й сами се свлякоха, бе само по гащета три-четири метра над земята, а там и с тях се раздели — върхът на бреза закачи ластика, дървото се приведе, ластикът се скъса и гащетата се отърваха от жената, а поточно тя от тях, и се търкулна в храсталака.

Вятърът, не, не любовник, а чист си крадец, поде от дървото последните й парцалки и ги отмъкна на нейде.

Тя се изправи сред гората и се прокле за това, че бе падала със затворени очи — сега навсякъде край себе си само клони и храсталак виждаше и не знаеше близо или далеч от хора се е изтърсила.

— Жена съм, жена съм си — потръпваше тя, — не неизвестността ме плаши, а това, че съм гола. Но защо тогава липсата на човек не ме радва?

Самотата й бе нужна да прикрие голотата си, а инстинктът да е сред хората искаше облекло. И преди да тръгне на нейде, тя се опита да си направи облекло.

Накъса клонаци и вейки — първо скубеше каквото види около себе си, постепенно разбра, че някои от растенията по ги бива за тази работа — клоните им по-лесно се преплитаха. Замисли се как така не знае името на ни едно от растенията — дръвче, храст, трева — дотолкова ги различаваше едно от друго, а те, наоколо само, бяха стотина вида.

Най-сетне успя да закрепи около кръста си зелена поличка, която я драскаше при всяка крачка. Изгуби час да покрие с нещо гърдите си, но не успя да закрепи каквото и да било около врата си и се задоволи с едно широко листо — щеше да го вдигне пред себе си, щом се появят мъжете. Нито за миг не си представи, че ще се покаже жена, сигурна беше, че ако срещне нещо, ще е мъж. Тръгна през гората напосоки, защото никъде нищо не се виждаше, а и мястото бе равно, иначе би потеглила по нанадолнището. Щеше й се в тази дива и без никаква пътека гора да има каквото и да е човешко поселение — хижичка може би някаква, лесничейска къщичка или пък, това най й се искаше, пионерски лагер.

Крачеше през свечеряващата се гора и внезапно като бръмнало синьо-сивкаво ято над главата й пребръмча информация. Не знаеше откъде е сигурна, че е именно информация, нито пък информация за какво точно. Само предугади, че информацията не я касае нея лично и че тази информация е делнична, прецизирана, безопасна. Но въпреки това се притули под първия храст?

В миг се стъмни, после просторът наоколо засия със синкава треперушкаща светлина, счу се бръмчене, счу се електронно прокашляне и изведнъж познат глас каза простичко и човешки:

— Добър вечер, уважаеми зрители.

Значи информацията бе долетяла вече, кацнала бе по антените, бе се материализирала в звук и образ изтръгна!

От всичките страни на гората се стичаше тя, вървеше през тръни и коприва, босонога и честита, право към Галя и докладваше как е минал днешният ден на света и родината. Денят се бе случил спокоен — умерен брой преврати главно отдясно наляво, сполучливо минали през контрола данни за преизпълнени планове, приятни земетръси, почетни загуби на спортното поле. Да, спокоен се бе случил този ден, та накрая остана време и за два-три куриозни факта. В Латинска Америка се бе родило говедо с две глави и един рог. Безрогата глава непрекъснато кюскала рогатата, додето най-сетне я пробие, след което говедото издъхнало. Във Франция по време на снимки за филм операторът паднал от хеликоптер от петстотин и осемдесет метра височина, но парче от лентата се закачило за борда и постепенното размотаване на ролката забавило скоростта — операторът останал жив и невредим. В Япония, в момент на монтаж на телевизионна кула, електроженист се спънал и паднал от триста и тридесет метра височина — срутил се точно в декоративния басейн пред входа на кулата и макар че не умеел да плува, бил спасен. Помолен да коментира двата случая, виден американски каскадьор отговорил уклончиво:

— Имали са хубав ден.

— Да, хубав ден е днешният, няма що — мислеше си Галя, облъчвана от проникващата сред дебрите синева.

— Хубав ден. Хубав ден, разбира се! — Чак сега, като проумя възможността всички да са се спасили, Галя си позволи да се сети за останалите. Всички, всички до един са отървали кожата. И Владай, и Людмил, и Христо, и Данчо, милите… Щом някъде във Франция, щом чак в Япония са оживели непознати хора, щом тя самата, ето на, е тук, не може нейните скъпи да не се чувствуват прекрасно нейде. Помисли си за това и се разплака от надежда и топли струйки се заспускаха по голото й тяло и я грееха сълзите й сред тези гори тилилейски, пронизвани единствено от синкави лъчи. И така, скатана около пъпа си, обливана от сълзите си, заспа като къпана, гола, както се е родила.

Събуди я подсвиркване. Сепнато отвори очи. Нейде наблизо из ланшната шума крачеше нещо, ту крачеше, ту не крачеше, а се провлачваше като влечуго, ту се заравяше в шумата, за да утихне за миг. Странно бе това движение и страшно, но жената успя да зърне съществото — сива птица, средна на ръст и с престорено самочувствие. Май бе същият онзи кос, който я събуди с подсвиркване. Галя плесна с ръце и косът с унизително подхвъркване си замина.

Това, че започна деня си с кураж, с ясна мисъл и с надмощие над окръжаващата я природа, развесели жената. Тя си затананика мелодийка, отхвърли драскащите клонаци от кръста, уми се с роса, направи си венец от маргаритки, намери полянка, излегна се под лъчите на жълтото джудже — нашето слънце — областен център на провинциалната ни система.

Бе тъй съблазнителна, че ако имаше бог, то той, превърнат в златен дъжд, би я залял с почитанията си, но нямаше ги вече тия похотливи богове, инквизицията на времето още довърши каквото бе останало от тях, та от безоблачното небе само жълтото джудже я задиряше.

Обхвана я драгост. Никъде не й се ходеше сега и с благодарност си помисли как добре е станало това, дето е без никакъв парцал по себе си. Една дрешка да й бе оставил вчера вятърът, сега трябваше да пробива път през гората в дирене на населен пункт, трябваше да моли първия срещнат за съдействие, да дава обяснения, да иска заеми, защо? — за да се върне в ежедневието. А какво й е лошо сега с това венче на главата, самичка под слънцето, освободена от необходимости и гола?

По обяд си набра диви ягоди — две шепи я заситиха, направиха я предоволна.

Надвечер седна на обрасъл с мек лишей път, зачака познатото ято. Точно в уречения час то мина, този път доста по-ниско и някак по-тромаво.

Миг след това се стъмни, синевата засия през храсталаците като през протрит на петата чорап и пространствата се изпълниха с поредната емисия. Днешният ден, тъй лек за Галя, се оказа по-тежичък за човечеството. В отделни райони на страната по варварски начин бяха падали градушки, бяха затрили всичко и хората се мобилизираха да компенсират загубите. В света имаше само един преврат, но този път тягостно десен. Подозрението, че обектът, летял над Галапагоските острови, е неидентифициран, бе отхвърлено от виден наш учен — това бе единствената по-спокойна новина.

Галя тутакси се разтревожи. Обвини се веднага в краткото си откъсване от болките на човечеството, помисли си, че може точно нейната днешна безгрижност да е наклонила везните към по-лошото — нали човек не бива нито за миг да е себичен във време като днешното… Набързо изплете туника от каквото й попадна подръка и тръгна из рехавата синкава светлина.

„Цяла нощ да вървя, все ще стигна донякъде — казваше си тя. — Мястото не е балканско, ще изляза от гората, а пък стигна ли полето, ще стигна и до човек. Няма у нас поле, което да е далеч от човека, или по-скоро обратното — не оставя у нас човекът поле далеч от себе си. Ех, работлив е нашият селянин и затова ме е яд на тези градушки — толкова ялови пустини има по света, но не — ще удари по родилката само… А и тези десни сили, и те защо не се укротят? Какво ви трябва бе, хора, процесът си върви, какво само бутате пръти из колелетата. Ами неидентифицираните летящи обекти? Но хубавичко ги нареди нашият — право в очите им го каза — няма такива обекти, и точка! И да има нещо, то е чисто и просто все още неизвестно на науката явление, което непросветените смятат за какво ли не. То си е неизвестно и летящо — толкова е ясно, но по-простите хора нали искат сензации — ще го изкарат едва ли не кой знае какво…“

Така, крачейки, се съвкупяваше тя с най-пресните новини и виждаше с радост, че гората оредява. Последните метри ги взе тичешком, изскочи на открито, изпищя, чу многогласен ответен писък и се втурна обратно в леса.

Блъскаха я дървета, остри клони режеха нозете й, но спря чак когато сърцето не й позволяваше вече да диша. Стовари се сред дебрите и дълго успокояваше и дишането си, и мислите си.