Росен Босев
Портрети на небесни тела (14)

3

Господи, как неспасяемо летеше Владай към земята!

Летеше така припряно, сякаш бързаше да докаже някому верността на закона за гравитацията. След взрива се опита да подбере маршрут, да разположи тялото си под ъгъл, създаващ въздушна възглавница, а сетне махна с ръка и полетя в стил „пирон“.

— Интересно — с известна самоирония си мислеше той, — защо не се завъртя кинопрегледчето на моя живот? Сега ако не стане това, дето животът ми ще мине на кинолента, никога вече няма да стане. В тия последни секунди трябва да видя юнашката фланелка на своето детство, началната си учителка, другарката Хлебарова, да чуя писъка на влаковете, минаващи край нашата къщурка, да усетя по устните си първата целувка, а накрая да си дам честна равносметка за своя принос към този свят, за онова, което ще остане от мен.

Но и в гибелта си съм гамен, студен и хладен, и единственото, което ми прави чест, е тъгата по гибелта на верните ми другари, смътната обич към Галя, гузността, че от три месеца не съм прескачал до мама, недовършеният проект за прочистването на плажовете ме притеснява, също — страхът да не падна в двор на детска градина върху дечица, направили мирна пирамида от телцата си.

Бе иначе спокоен, но очи не смееше да отвори и не видя как съдбата е подложила точно под него спасителната среда.

Когато Владай се друсна в здравия, положителния, простоват, но сърдечен център на спасителната среда, той тутакси почина — бездиханен лежеше върху девичи чаршафи, под светлосиньо небе, леещо вълшебна светлина през направената от него дупка в покрива и тавана.

Спасителната среда би писнала при много по-малък повод, но ето — прие посещението му съвсем мъдро. Дори това, че се шибна не другаде, а в ложето на сестричката, съвсем не накара брат й да аутопсира неканения гост, нито накара майката да припадне, нито таткото да извика двама комшии за свидетели. Центърът на попадението — дъщерята — в първия миг се стресна от неочакваното събитие, но не ревна, а само прехапа долната си устна, намествайки горната си челюст вляво. (Малко не съвпадаха двете челюсти, затова направи така.) Прехапа устна, премрежи очите (и кафявото, и жълтеникавото) и в благоговеен покой, в розова нощница и обула набързо късащи сърцето пантофи, зачака какво ще стане.

Нищо не стана. Баща й се качи да поправи покрива, затваряйки по този начин единствения път, по който Владай би могъл да се върне оттам, отдето е дошъл, а брат й, възстановявайки набързо в паметта си санитарните курсове, си припомни терапевтичния ход дишане уста в уста и понечи да го приложи, но майка му го отмести и с очи (и двете жълти) светна към дъщеря си.

— Срам ме е, мамо — проплака момичето.

Майката дръпна сина си за ръкава и го измъкна от стаята. Вратата се затвори зад гърба им и ключалката веднага засия с жълтеникав лъч.

Дъщерята се пресрами, центрира устни и ги впи в сините устни на Владай. Гърдите й заработиха като бутала — ту едната, ту другата изсипваха във Владаевите бели дробове силна непрекъсната струя непорочен момински дъх, в който нямаше примес от снощна почерпка или дъх на келешка цигарка плюс тарикатска паста за зъби „Мери“.

Такъв въздух под такова налягане нивга не бе циркулирал в гърдите му и никой никога не бе правил тъй всеотдайни опити да го спаси. Самият Владай, попаднал в състояние на клинична смърт, не можеше да наблюдава тия неща, ала астралното му тяло, побягнало като плъх от кораба, се бе свило в ъгъла на тавана и виждаше как експериментът ще успее и то ще трябва отново да се прибира в попрогнилия трюм.

Тъй и стана. Онова, за което цялата съвременна медицина не би могла да си помечтае, бе извършено от спасителната среда.

Само след двадесет и четири часа Владай, наметнат в Странно наметало (моето, му бе казал братът — нали тренирам джудо, та ни дават там), пиеше айран и всяка следваща глътка избистряше погледа му, мисълта му, чувствата му. Хубаво му бе сред спасителната среда, здравословно му бе. Усети нехигиеничен повик към чашка кафе, но сам си каза: „Кафето е предразсъдък, допинг е, плаче за цигарка, наркотика му нещастен, и често пъти служи за повод при създаване на извънбрачни връзки.“

… След седмица време Владай беше оженен.

На сватбата си се държа героично, но занесено, сякаш бе опиянен от късмета си, омагьосан от средата си. Край него крещяха горчиво, той в томително нетърпение изчакваше булката да намести устничките си и я целуваше, а после притваряше очи, облягаше се на стола и си почиваше до следващото „горчиво“.

Новата му рода уреди всички формалности много бързо. Владай все още си почиваше в къщурката, облечен в джудистки халат, а в съвета, в поликлиниката, в ресторанта и в пощата кипеше подготовката.

— Само ще ви помоля без никакви там роднини, без разните му дандании — бе казал Владай веднъж, но и тъстът, и тъщата, че и братът се направиха, че не го чуват.

Сега, на сватбата чак, Владай видя, че те са действували тактично — не бяха поканили нито един от близките му хора, нито един от ония, с които се виждаше, и дори ония, които знаеше по име. Но все пак се полагаше да има и негова рода, та на дългата, определена за това маса седяха изкопаните от цялата страна разни далечни негови дядовци и тетки, някакви братовчеди от трети нататък, дошли с издокараните си, но наплашени женици. Старчоците от Владаевата рода вдигаха тостове с едно такова неприкрито, мръсничко съдържание. Той не познаваше ни един от тези съвременници на баба си и дядо си, убеден бе, че повечето от тях отдавна са починали, та затова сега бурната им веселба, бликащата им сексуална енергия му се струваха най-малкото неуместни.

Родата на булката се бе настанила на друга маса и Владай забеляза, че там жените са по-активните. Вярно, че мъжлетата им също бяха поизтупани, поизчеткани, поизгладени, но се виждаше как не сами, самодоволно и със замах са навличали едва отдъхналите си от предишния пир официални костюми, ами като паленца са стояли пред съпругите си, а пък те са ги вкарвали в ризи и панталони, те са мятали по вратовете им точно онези вратовръзки, дето мъжете им най не обичат.

— Да, това наблюдение води към размисли — промърмори Владай.

— Какво, скъпи? — попита го булката, която грееше от дясната му страна. Сияеше, но не точно от щастие, а по-скоро от смущение. Такова едно лъчисто, даже малко самонадеяно, дори някак пръдливо смущение лъхаше от неговата булка.

— Мисля си за нашето бъдеще — нито й каза истината, нито я излъга той.

— Ще е щастливо, нали? — тя хвърли свенлив, но точен поглед към преддверията на ресторанта.

Няма що, материалната база на тяхното щастие бе изпълнила целия вход, преливаше през рафта на гардероба, подпираше абажура, препречваше пътя към тоалетните. Владай виждаше как от време на време някой подранил пияница с усилие пробиваше пъртина към писоарите през тези картонени кашони, в които свити като пиленца, в гнезда от слама кротуваха безбройните Владаеви сервизчета за кафе, за пунш, за уиски и за ракия. Или пък изгубени дечица проплакваха между кутиите, едва задържащи бързащите към приложение прибори — всякакви там резачки, мелачки, трошачки, грамотни разни кошчета за боклук, приемници и предаватели и, разбира се — царя на подаръците — кумския дар — цветен телевизор със собствени крака.

Владай погледна към кума си. Цял час вече той увещаваше в нещо своя събеседник и човекът кимаше с глава, макар да бе ясно, че нищичко не разбираше.

Наоколо крещяха „горчиво“, но вече не се обръщаше внимание на това, дали подканата се изпълнява, вдигаха някакви локални тостове, двете роди все по-видимо се сливаха — ту с демонстрация на надменство — „нашият род само «опели» има четири, да не говорим пък колко висшисти“, ту пък чрез интимни и именно заради това недостоверни покани:

— Свате, ще идем с теб заедно на село, като му дойде времето на прасето.

— Кога го колите?

— А, то само ще си каже, като му дойде времето.

— Че то как ще разбере?

— Ами като му замирише на узряло винце, и ще се разквичи.

— Ха-ха-ха, ей, свате, големи веселяци сте били вие!

— А, бива си ни. Я виж какво момче ви даваме.

— Абе я давате, я сами си го откраднахме.

— Знам ли, свате, младите си знаят най-добре.

Ей такъв бе бръмтежът наоколо, та Владай не можеше да дочуе какво толкова се е заинатил кумът му да убеждава клетия си съсед по маса. С кума си бе се запознал преди два дни — високо слабо момче с изключително мълчалива съпруга. А какво точно работи кумът, Владай не разбра, но понеже ги редеше едни дълги изречения, съвсем като изпечен юрист, си рече, че службата му може би е от тия, дето не се уточняват.

Не, не от любопитство се опитваше да чуе какво говори кумът, а мъничко от скука — столовете край него бяха празни — всичките му нови близки роднини щъкаха по масите, надничаха в кухнята, приемаха подаръците, настаняваха новите, помиряваха двете роди, ако трябваше, пускаха по някоя смешка — все вършеха нещо тези двигатели на големия празник. Владай хвърли поглед към разместеното лице на жена си и прибави — на големия си празник и голямата си победа.

После му домъчня от тази грубост, макар наум да я бе казал, домъчня му за тържествуващия й смут, домъчня му за цялата й несиметричност, извика „горчиво!“, наведе се и я целуна.

Публиката посрещна този му подход към жената с голямо одобрение, сватбата за миг живна, стана по-свежа и бодра и кумът се досети най-сетне за Владай, обърна се към него:

— Говорих на другаря за валидността на народностното в тия обичаи. Не можем и не бива да бягаме от тях. Новата форма носи ново съдържание, така е, никой не го отрича, но работата е там, че дълбоко в своята същност сватбата има постоянен смисъл, значи, и формата на проявата е функционална на еднозначната й от векове същност. В този смисъл сватбата е предопределено консервативна във външността си и това е приемливо, дори и положително.

Пуснаха хора по уредбата, кумът веднага подскочи да поведе, та по този начин да докаже, че не игнорира, а, напротив, акцентира върху съдбовността на консервативните здрави традиции.

Владай изведнъж се досети какво работи кумът му.

Досети се и се засмя освободено и щастливо на тази голяма шега: той се бе разписал преди няколко часа с тази застаряваща и некачествена мома, в момента присъствуваше на собствената си традиционна по форма сватба, а пък кумът работеше субтитри. Такъв му беше занаятът — субтитри.

— На какво се смеете? — попита го субтитрото, беше инспирирал хорото и смяташе, че може да си седне на мястото.

— Нищо, нищо — каза Владай и смехът му секна. — Не беше шега това наоколо.

— Може би някой от тези хорица ви се е видял смешен с недодялан жест. Но те не са учили протокол, дайте си сметка за това.

— Виж какво, куме — кипна Владай, — я не ме демократизирай чрез насилие. Нали заради тия хорица се съгласих на цялата дандания. Не понасям подобни паради, но реших да не лишавам от един приятен ден толкова народ.

Кумът веднага омекна, щом усети съпротивата.

— Да, разбира се, да. Подходили сте към собствената си сватба с доза обществено мислене. Човек понякога трябва да жертвува принципите си в името на общото дело. Макар че сватбата естествено е ваше лично дело, но вие го превръщате в общо. Така ли да ви разбирам?

— В тази посока — рече Владай и изведнъж видя булката си. Бе тръгнала от най-далечния край на салона и върху бялата й рокля се бяха нахилили вече първите двайсетолевки. Минаваше от човек на човек, нещо черпеше ли, казваше ли нещо, просеше ли, или опираше дулото на пистолета в челото на поредния гост — Владай не видя как точно работи тя, защото притвори очи, мислейки си, че сега ще стане нещо страшно, гостите ще минат в самоотбрана или пък ще почнат дюдюкания, ще полетят развалените домати от шопската салата. Когато отвори очи отново, видя жена си окичена почти до кръста с банкноти. Бе стигнала до масата на неговата рода. Владай отново изтръпна. Нима и неговите хора ще погледнат спокойно на този човекоядски тур?

Спокойно погледнаха. Разликата беше само там, че слагаха по-дребни банкноти, но по-дълго време им диреха мястото върху тялото на невестата.

От човек на човек тя наближаваше към него. Сияеше от радост, че не идва с празни ръце, че от първия им ден още… Наведе се над него да му пришепне добра, съучастническа дума и Владай, объркан от всичко това, напипа в джоба си десетолевка и я окачи сред другите банкноти.

Сватбата онемя. Това можеше да бъде гавра с булката или гавра със свят народен обичай. Но можеше да бъде и шега.

Тъща му реши точно така да го изтълкува, заръкопляска засмяна, целият клан поде, залата отново се разбуни от радост.

Булката с достолепно, успокоено лице продължи по масите да си върши работата, кумът одобрително прошепна в ухото му:

— Първо атракцията с горчивото, сега с парите — ето новаторство в традицията.

Чак сега си даде сметка, че наистина двете му прояви на младоженец в очите на тези хора са нещо дръзко и все пак хубаво. Те щяха да разказват за подвизите му от сватба на сватба и други щяха да ги повтарят. Влизаше, настаняваше се той във фолклора.

Това, че го сполетя ненадейната и анонимна слава на народен творец, не го зарадва, не го и огорчи. Само дето го накара да изпие на един дъх голяма чаша ракия. Поолюля се от тръпката, облегна се здраво на стола и си каза простичко:

— Това е, Владай. Опитай се оттук нататък да заслужиш средата, която те прие като свой.

Миг след това остро го присви.

„Сърцето!“ — каза си, но не беше сърцето. Бе го присвило сакото му. Разкопча го, поотпусна се и лекомислено си пое въздух с широки, с щастливи гърди.