Росен Босев
Портрети на небесни тела (7)

7

Както човек, спал добре през нощта, се буди от изгрева, тъй човек, пробудувал тъмнината, заспива при първия слънчев лъч. Седнал на стола и завъртял бавно мисъл на едно и също място, Владай се унесе в крехък покой. Лесно бе на входния звънец да го събуди. Той скочи, отиде до вратата и отваряше вече, когато се досети, че май не е удобно да отваря чужда къща. Слава богу, беше свой — онзи, Людмил. Той се вмъкна в хола бързо, разтревожен от нещо, без дори да се учуди от ранното Владаево присъствие.

— И тук, значи, не са — рече Людмил, — остава Данчо.

Галя влезе при тях, наметната с мъжка хавлия:

— Ех, че е рано! Какво се е случило, момчета? Людмил се сепна. Мислеше, че Христо е звъннал сутринта на Владай и той преди малко е пристигнал да търси тук чертежите… Така си бе помислил, а то какво излезе.

— Какво има? — потвърди съмненията му Владай. Людмил реши да се прави, че не е забелязал чуждото присъствие в този дом:

— Чертежите, ето какво. Чертежите за дирижабъла ги няма. Галя, в теб ни е надеждата.

Тя сви рамене:

— Нали знаеш, че си тръгнах от каньона с една чантичка. После дори багажа си не поисках. Впрочем, кой прибра тогава багажа? Имах едни дънки — кюнци, пак влизат в мода… Макар че — тя угрижено прокара длани по задника си — вече е все едно, надали ще ми послужат.

— Владай, а при теб?

— Откъде-накъде?

— И у нас ги няма. Христо ме събуди в пет, до шест и половина преобърнах цялата къща. Няма ги. Няма ги…

Грижата за изчезналите чертежи изпълваше Людмил почти всецяло, но оставаше все пак едно кьошенце, дето се бе настанила сега сензацията със заварването на Владай при Галя. Цял оркестър вътре в Людмил свиреше разстроено, но полифонично реквием за чертежите, а една устна хармоничка неуместно писукаше пикантерийки.

— Значи, в Данчо ни е надеждата — каза Владай и тогава чак се запита за какво е все пак това аварийно дирене.

Галя бе помислила същото:

— Впрочем за какво са ти потрябвали тези чертежи по първи петли?

— Нали ви казах. Христо се обади.

— В Данчо, значи, ни е надеждата… — повтори Владай, разбирайки, че изчезването на чертежите започва да го безпокои прекалено силно.

„Търкаляли са се цяла нощ! — изписука хармоничката в ушите на Людмил. — Кой ги знае кога са се сдушили отново, ако въобще са прекъсвали… Виж ти, виж ти…“

„Ами аз? — запита се Людмил. — Аз да не съм по цвете?“

И тогава чак си припомни как заради реконструкцията на делтапланера смъкна нявга от тавана си цял кашон с книги и го занесе у Таня. Скочи веднага:

— Ще ме простите, излизам за малко. Сетих се за още едно място… Чакайте ме! — дочуха двамата вече от стълбите.

— Ще ида да се облека — каза Галя, — всеки момент ще дойдат Христо и Данчо.

Тя излезе, влезе мъжът й — бодър, бръснат и одеколониран. И сутрешна гимнастика може да си е направил, а може и призори… с Галя… Не, по-скоро е било гимнастика.

— Какво сте се разбръмчали?

— Изчезнали са чертежите на цепелина — каза Владай.

— Ела в кухнята да направим по едно кафе и да препека хляб за детето.

В кухнята мъжът на Галя задрънча уютно с покъщнина, бръмна с мелачка, светна с тостер, затананика си мелодия.

„Ужас — помисли си Владай, — тази мелодия снощи си я тананиках наум, докато гледах телевизора.“

— Ти пушиш ли преди закуска? — попита го мъжът на Галя.

— Да. Добре, че ме подсети. Забравил бях тази заран.

Владай запали.

— А аз преди закуска не пуша. С кафенцето — да, но на празен стомах — никога. Чертежите, викаш, изчезнали. Не бойте се, ще ги намерите. Колко години минаха?

— Четиринадесет.

— Ще ги намерите! То е все едно някой да си е загубил тапията, че е служил войник. Трийсет години въобще не я виждал, забравил е, че има такова нещо, чак като му дойде време за документи за пенсия, тогава чак се сеща за нея. Бе, сигурен е, че е изгубена — но не, винаги я открива. Имам един приятел, хипарче едно, битълсче, в пенсионното работи, та то ми е казвало: чудна работа, какви ли не документи губят хората, а бележката от казармата всеки си пази.

— Направи сандвичите на детето и му ги занеси! — чу се гласът на Галя.

Мъжът весело се зае да прави сандвичите. Звънна се. Не беше Людмил, а бяха Христо и Данчо. Преди да ги вкара в кухнята, Галя бе им казала, че досега нищо не е открито, и те влязоха доста оклюмали.

— Не бойте се, момци — рече им мъжът на Галя, докато наливаше кафето. — Такива работи не се губят. Тъй в първия момент хората мислят, че няма да си намерят бележката от казармата, като им потрябва за пенсия, пък после я откриват. Та и с вас да не стане така.

Той сложи сандвичите в чинийката, отнесе ги и се върна:

— Тръгвам, момци, да не си изгубя службата, както вие чертежите…

И тръгна. Каквото кажеше — правеше го! Тримата помълчаха малко, посръбвайки от кафето. Христо пръв проплака:

— Ами сега?

— Людмил ще свърши работата — уверено рече Владай.

— В Людмил ми е надеждата.

Людмил обаче не бе свършил никаква работа. Още щом влезе при Таня и погледна библиотеката й, разбра — не са тук. Таня внимателно пазеше цялата въздухоплавателна книжнина — преоблякла бе всяка книга в светлосиня (като небето, нали) подвързия. Но от чертежите и сянка нямаше. Каза му така:

— Нали един чертеж да беше донесъл — щях да направя стелаж. — При Таня нямаше грешка. Не би забравила тя такова нещо. Вярно, снощи не го подсети да се любят, но то е по друго.

Людмил си тръгна обезсърчен, оставяйки жената в покруса. Умееше да страда тя с болките на любимия човек.

И ето: петимата седяха в кухнята и си даваха безнадеждно ясно сметка, че е пропаднал дирижабълът. Бил е и го няма. Мислеха, че цепелинът е само символ, а пък то — всеки от тях е държал под възглавницата си мечтата, че отново ще се опитат.

— Туйто — въздъхна Христо, — свърши се…

— Ти как се сети за ония помпи? — попита Данчо. Христо хвърли кратък поглед към Владай — дали е разбрал за какво точно са му чертежите на помпите. Но не помнеше май Владай разходката край язовира.

— Не, не точно за тях. По принцип ми домъчня за дирижабъла — каза Христо и здравата се изчерви.

Влезе момиченцето на Галя. Нагласено и хубавичко, не приличаше на майка си, а приличаше на любимата кукла на майка си от времената, когато майка й си е играла на кукли.

Кимна нацупено към мъжете.

— Мамо, ще изляза в градината.

— Излез.

Даже детето не ги разведри. Потънаха пак в размисли по изгубеното. Само дето проклетата хармоничка писна в ушите на Людмил: „Детето, значи, тук си било… Е, чак пък толкоз…“

— Чакайте! — викна внезапно Данчо. — Чакайте, постойте! — Тъй оклюмали седяха всичките, че призивите му бяха неуместни: — Стойте! Знам къде са чертежите! Нали преди да заровим гондолата, взехме само мотора и перката, а другото си остана вътре. И касата е там!

В кухнята плисна неземна светлина.

— Стойте, чакайте, тъй беше!

— Никой да не мърда, да, спомням си, така е! Там са!

— Вярно, тъй излиза.

— Но защо тогава да стоим? Да тръгваме, момчета!

— Да вървим, какво чакаме още?

— Какво само се мотаем, на път, на път!

„Да вървим, да вървим — пищеше дори устната хармонична, — какво само му мислим, какво само одумваме, да разперим платната!“

Изхвърчаха като луди-млади, минаха през моя кабинет, дадох им на всичките бележки: фарингит, катар, подозрение за ангина или колитче — все добрички като мъничкия дух на домашното огнище болести, — всекиму по пет дни. А те ми дадоха ключа от апартамента на Галя и заръчаха да прибера дъщерята от градината. Гледах ги от прозореца как трескаво се блъскат в колата, следях ги с просълзени очи, милите, чак докато се скрият зад завоя, между „… платната“!

 

 

Изхвърчаха…

После минаха по службите си. Предаваха медицинските бележки и взимаха от бригадирските щабове към институтите кой кирка, кой лопата, кой бел — от багажника на Христо дръжките на инструмента стърчаха като пера на рай-птица.

Спряха чак в Ябланица да си купят халва и тъй като пощата се оказа в створ със сладкарницата, сетиха се да пратят телеграми до семействата си. Всеки прати по една, а Людмил, загърбен към тях, драсна още едно парче — прати и на жена си.

И пак полетяха по розовия асфалт към каньона.