Росен Босев
Портрети на небесни тела (19)

8

Меденият месец бе устроен, както трябва. Младите ставаха, когато къщата вече бе празна, но те знаеха, че под вестника върху кухненската маса ги чакаха млекце, варени яйчица, саламец, сиренце, шоколадови бисквитки, доматки, черешки, липов медец в паничка. Тъкмо да закусят, и идваше време да прескочи към тях майката. Нали работеше в пощата — носеше им цял наръч вестници и списания, носеше им топъл хлебец, взет направо от леля Динка.

— Тази бе, Влади, дето на вашата сватба беше със синята рокля. Е, седеше там до бай Панчо месаря.

Владай не се досещаше кой е бил със синя рокля на сватбата, кой е седял до бай Панчо и кой е този бай Панчо, но пък той самият се сещаше за тях — и старият хладилник, и сватбеният подарък бяха пълни с бутове, плешки и кайма, та всеки път, щом отвореха вратите, отвътре засияваше с розова светлина ситото бъдеще.

Майката наготвяше набързо, хапваше на крак и тичаше към своята поща, а младите тогава чак сядаха край масата и бавно, с разбиране, с нежна празничност, позната от предкласиката, правеха своя обяд.

После Владай пушеше цигара, прелиствайки пресата, а булчето миеше чиниите с топла вода. Като свършеше, сядаше в нозете му и започваше да разказва разни подробности от сватбата. Разказваше му ги като на човек, който не е бил там, а Владай не се дразнеше — слушаше я и не чуваше. Понякога пък тя го караше да разглеждат подаръците. Развързваше ловко панделките, разтваряше кутиите, вадеше понятни и непонятни предмети, подаваше на Владай документите, в които се описваше начинът на употреба на един или друг уред, и Владай с увлечение четеше и обясняваше какво е прав ток, какво е променлив ток, какво е оптимален работен режим, защо гаранционната карта на един предмет е валидна за две години, а на друг само за шест месеца.

После пак прибираха нещата в кутиите, тя завързваше панделките и казваше:

— Ще ги отворим, като се преместим. Владай и жена му не знаеха къде ще се местят.

— Това е изненадата от нас — каза веднъж тъстът му, — като стане готово, ще видите. Засега точка по този въпрос.

Мъжете се завръщаха надвечер — бащата от кантората, братът от гаража, или ако бяха го освободили по-рано, от тренировка по джудо.

Не се втурваха веднага към стаята на младите, измиваха се, обличаха се по домашному, обуваха пантофите, тогава чак почукваха на вратата.

— Хайде, деца, хайде да се видим.

Вадеха от хладилниците ракийка, точно в този момент се връщаше майката с връзка магданозец в мрежичката. Смъмряше ги, че без нея са се опитали да направят салата, заемаше се да поправи стореното, а те отиваха в хола и отваряха шишето.

— Да пуснем телевизията, тате — примоли се веднъж братът, — не сме го видели още този, цветния.

— Ако е за цветния, ще питаш Владай и сестра ти, техен е. Ако пък е дали да се пуска телевизор, ще питаш мен.

— Нали те питам!

— А аз не ти позволявам. Като няма какво повече да си кажем помежду си, тогава ще почнем да гледаме хорските работи.

За какво ли не си бърбореха в тия предвечерни часове.

Бащата главно за кантората. Не беше началник, но май въртеше на пръста си цялата работа — все на него му звъняха отгоре, все на него казваха: „Ти ако не свършиш тая, никой няма да я свърши.“ Преди месец време в централен вестник остро бяха критикували кантората — карали я, както преди години, да има нови форми, нови постановки. Неизвестно защо, бащата се бе опънал и на постановките, и на формите, и на критиката. Цял ден търчеше да доказва на инстанциите, че практиката подкрепя старото. Вечер доказваше същото на Владай и той, опитвайки се да приеме логиката на своя тъст, не успяваше да я приеме. Но изглежда, че тъстът все пак е бил убедителен пред инстанциите. Върна се един ден превъзбуден, червенолик, може би малко пийнал:

— Успях. Победих, Владайчо! Решено е нашата кантора да си я кара както досега. Другите нека експериментират, но нашата по старому.

Владай се зарадва за победата на своя човек:

Братът по-малко говореше — стесняваше се от баща си, от Владай, пък и какво би могъл да разказва един директорски шофьор. Как взел сутринта началника от къщи, как го закарал до завода, как след работа отвели един софийски учен и го настанили във вилата. Затова си мълчеше, само по-късно, като си пийнеха, потупваше Владай по рамото и весело му припяваше: „Цар си, брато, няма да съжаляваш, дойде при нас, царе сме ние, цар си ти…“

След вечерята младите се отделяха и тогава стените се превръщаха в уши. Но Владай много-много не се притесняваше от това, нито пък от жълтия лъч в ключалката — не маркираше Владай меден месец, съвсем дори не маркираше. Това си личеше и по булчето — цъфтеше то, свежееше и дори май новата й придобивка — нощната ос — постепенно семетризираше^[1] лицето й.

А как добре се чувствуваше Владай сред спасителната среда! Ах, как добре. Понякога само го стягаше шапката, той излизаше до близкото ресторантче, сядаше сам на маса, като нямаше с кого да си побъбри, бързо изпиваше една бира и си тръгваше към къщи. В такива случаи все му се струваше, че нещо май го стягат обувките.

Една сутрин се досети за нявгашна своя научна задачка, опита се да направи нещо, ала не му вървеше, та се отказа. Но разхвърляните листа го подсетиха и след няколко дни той помоли шурея си да му намери в завода „Елка“.

Вечерта братът донесе калкулаторчето, а заедно с него и една папка.

— Абе инженерчето, дето ми даде елката, помоли да погледнеш това. Не му излиза нещо.

Владай попрелисти папката. От пръв поглед разбра, че са изходни данни за инженерен проект. Не се затрудни да вникне проект за какво точно, само извади числата, създаде уравнение, опита се да го реши и засече грешката — беше в предварителните данни.

Предаде на брата папката с изводите си.

Вечерта шофьорчето се завърна сияещо:

— Цар си, брато! Нашето инженерче каза, че два месеца се блъскало с колегите, а ти — за два часа.

И бутна в джоба на ризата на Владай някакъв плик.

— Това пък какво е?

— Абе инженерчето… Голяма услуга си му направил. Иначе щял да те отведе в ресторант, ама нали караш меден месец.

— Я му върни парите! — разсърди се Владай. Братът прибра парите, два дни нищо не каза по тоя повод, а после му донесе пак някаква папка. Работата се оказа съвсем лесна — забатачено доказателство, изглежда, по дипломна работа. Прещрака го набързо и го даде на шурея си. Поръчките зачестиха, Владай ги преглеждаше отгоре-отгоре: опит за рационализация, замръчкан мрежов график за снабдяването, кандидатски труд… Отупваше ги набързо и ги връщаше на шофьорчето.

— Владко — каза му веднъж тъщата, — недей така да си бараш халката. Все я попипваш, а старите хора казват, че не е на хубаво.

Владай не бе забелязал досега новия си тик, но като му го посочиха, разбра, че напоследък тази халка все по-силно стяга пръста му.

В леглото също взе да му става тясно — булката едрееше!

— Да не си бременна? — попита я той една нощ.

— О, не знам. Трябва да питам мама — смути се тя, а после неочаквано се изсмя право в лицето му. Лунна светлина влизаше през прозореца, този смях, тясната пижама… спа лошо… до зори чак дочуваше топуркане по покрива, сякаш огромни котараци вършеха нещо преднамерено.

Един път, след вечеря, поразвърза вратовръзката да не го души, запали цигара и каза:

— Дали не е време да тръгна на работа?

— Каква работа! — наскача родата. — Луд ли си. Знаеш ли колко вкарваш вкъщи с тази „Елка“?

— Колко?

— За месец само три тлъсти заплати, ето колко.

— Значи взимаш парите! — скочи Владай към шурея си.

— Взимам. Татко казва, пък и те настояват…

— Аз, аз… — Владай не знаеше какво точно ще направи, усети как нещо стяга гърдите му, поразкопча ризата до пъпа, та му олекна и си замълча.

— Ама страшно пълнееш — рече той вечерта на булката си, — трябва да си вземем ново легло, това вече не ни побира.

— Като се преместим — отвърна тя и дълго хихика във възглавницата си…

Този път нощта бе безлунна, но звездовита — лееше се тежка синя светлина от покрива на безкрая, а от покрива на къщата пак се дочуваха котаците — режеха нещо, местеха от място на място. В просъница Владай усети как някой го души, скочи, трепкащ от страх — никого нямаше наоколо, май го душеше отвътре.

Една неделя сутрин, а в неделните сутрини всички ставаха рано, за да закусят заедно, родата седна край масата с многозначителна тържественост.

„Какво ли са намислили пък сега?“ — питаше се Владай, додето мажеше масло върху филията.

Като попривършиха с хапването, бащата измъкна бутилка шампанско.

— Що ли пък от сутринта? — почуди се Владай. — Нищо де, щом са решили така…

Шампанското гръмна, разляха го по чашите, бащата се изправи:

— Дъще, Владко, дойде време да се отделите от нас, дойде време да свиете свое гнездо.

— Да се местим ли? — не разбра Владай.

— Да тръгваме — ревна шуреят, — след мен! Кога ли пък се бе появила тази нова врата в антрето?

Накараха Владай да я отвори. Зад вратата имаше стълбище, което водеше нагоре. Качиха се, влязоха в новичкия апартамент.

— Значи, вие нощем сте надстроявали?

— Ами да — зарадваха се те на изненадата му, макар да им се щеше да е по-голяма.

Заразвеждаха го из стаите. — Ето ви тук хола с цветния телевизор, ето ви спалнята с новия креват, това тук е кухнята, до нея трапезарията, банята е отляво, а това, Владко, е кабинетът ти.

— Хубаво, хубаво — кимаше Владай, — с много вкус, с много.

— Ами ти сам го проектира. Мушнахме ти веднъж между другите папки и такава задача и ти я свърши, ама не си знаел за кого е. Най се задържаха в кабинета. Владай гледаше масивното кресло, бюрото с въртящ се стол, етажерката с папките.

— Подредени са по важност и по срок — каза шуреят.

— Ей, че вие ме превърнахте в амбулантен търговец на сметки — рече Владай, — бива ли така?

Каза го и се разсмя пресилено — да не помислят, че е на сериозно.

Хубаво си живееше в новия апартамент. Всичко бе подръка, всичко бе обширно и меко.

— Нека тук носят храната — каза веднъж на булката си. Тя се понацупи и Владай я успокои:

— Ама и те да идват да се храним заедно. Просто не ми се слиза и качва, много са ми стръмни тия стъпала.

Веднъж дохвърча братът с дебела папка под мишница.

— Хвърляй всичко, брато, и се заемай с това. Човек от София я иска, голям началник. Директорът ще плати мило и драго.

Владай се зачете в документацията. Този път работата беше сериозна, беше като онова там, в приказката, е, там със замъка от пясък. Искаше се да се построи и включи нова производствена линия, без заводът да спира нито за миг. Няколко дни Владай кръжеше мрачен и брадясващ около папката. Да, тежичка бе задачката. Тежичка и неизпълнима.

Веднъж седна в креслото, затвори очи, напъна се, усети как мозъкът му се чувствува тясно в черепа, сред вишневата тъмнилка на подсъзнанието изплува като зеленикаво електронче решението и веднага угасна, но вече бе подсказало единствения изход. Оставаше само да се направят сметките. Посегна към елката.

— Тъй, тъй — защрака той по клавишчетата, — имат, значи, три линии и искат още една. Я да видим сега колко беше три плюс едно — в прозорчето на калкулаторчето засвети цифрата четири. — А я сега да видим колко беше четири без едно? — тройката запулсира радостно пред очите му.

Владай бе открил, че заводът ще мине без нова производствена линия. Трите досегашни, с леки пренагласяния, ще карат по една смяна повече и работата е в ред!

Направи с лека ръка и сметките, и корекциите и когато за първи път не небрежно, а дори развълнувано подаваше проекта на шурея си, каза му:

— Там съм описал всичко, но и ти ще го кажеш. На твоя тъп софиянец ще го кажеш и на директора — да не правят икономии от смазочната система. Тя бие на очи да я отрежеш, ама ако я отрежат, ще стане голяма беда. Така да им кажеш.

След тази си победа Владай ходи два дни наперен по стаите и дори слезе три-четири пъти до долния етаж. Но постепенно скучните задачки, които му носеше братът, го връщаха в сладката просъница.

Поемаше с прозявка папчиците, връщаше ги на другия ден. Веднъж се сети за изобретението си:

— К’во стана в завода, работят ли вече?

— С пълна пара — възкликна шурей му.

— Да им кажеш там, каквото ти го казах… Какво беше… Ще стане беля.

Една нощ го събуди писък на пожарни коли. Надигна се от леглото, влезе в пантофите си, опря се на прозореца — лумнал до небесата, гореше заводът.

— Ами да — тъжно си каза Владай, — икономисали са смазочната инсталация. Можех да я вържа с блокажна система, да не се включва линията без гарантирано смазване, ама разчитах на тия идиоти.

Пък и ме домързя май да го направя.

Като си спомни, че го е домързяло и заради това сега гори заводът, Владай се върна в спалнята, измъкна сватбения си костюм, смъкна пижамата и се опита да влезе в костюма. Както и да се мъчеше, все не можеше да успее.

— Добре би било сам да се предам — въздъхна той, — ама ей го, няма как да ида по тая пижама. Нищо де, те ще дойдат да ме вземат. Ще ми дадат тяхна пижама.

Те дойдоха не оттам, откъдето ги очакваше. Нещо приплющя сред дима, който лягаше вече над града, някаква ръка се спусна отгоре и запримъква Владай през прозореца.

— Не мога да те откъртя. Като шопар си станал! — чу той смътно познат глас.

— Ти кой беше? — попита Владай и в следващия миг мощно го отлепиха от перваза и го понесоха нагоре, право по вертикала.