Росен Босев
Портрети на небесни тела (21)

10

След изчезването на цепелина поостанах в каньона, един от последните бях, които напуснаха проклетото място.

После, в София, през час звънях по телефона на служби, на познати, на роднините. Заспивах все по-късно, спях все по-лошо — сънувах ги моите, миличките — не наведнъж, а един по един. Сънувах им лицата, както го наричат сега — в близък план и тези лица нещо молиха, нещо искаха, ставаше нещо с моите и аз, облян в пот, хуквах към телефона.

Като лекар трябваше да зная, че на такава възраст подобни ядове не минават безнаказано, ала нито веднъж не посегнах да си измеря кръвното, нито пък глътнах някое хапче. Обезсмислил се беше животът ми, а ако все още нещо му даваше смисъл, беше тази тревога, тази луда тъга.

Една нощ заспах по-добре. За първи път не се въртях в леглото. И не сънувах тази последна нощ, помня го. Нейде призори чак кратка и остра болка ме събуди изведнъж. Скочих от леглото, тръгнах към кабинета си, но стъклените криле на аптечния шкаф все не се отваряха. Вдигнах слушалката — телефонът мълчеше. Върнах се в спалнята и видях там един мъничък старец със синкави тесни пищялки, с вече брадясващо по мъртвешки лице. Ръчичките му бяха стиснали гръдния кош от лявата страна — толкова бе могъл да направи за собственото си спасение, въпреки образованието си, специализацията си във Виена, четиридесетгодишната си практика и всичките си медицински титли — посегнал към мястото, дето го заболяло — това предприел горкичкият.

… Нямах повече работа в тази стая, кимнах за последно прости към старчето, от което с тихо шумолене растяха нокти, отворих или не, май не го отворих, а си минах през прозореца и тръгнах през сребрист тунел. Толкова хубавичко ми беше, толкова чисто. Камбанки звъняха край мен и зеленееше в далечния примамлив край на тунела една поляна.

Стъпих там — небето бе по-тъмно от обикновеното, светилата по него се виждаха ясно и колкото и да не разбирам от астрономия, изненадах се, че така мирно са се побрали в небосвода всички познати нам от атласа съзвездия — и тези, които се виждат само от северното полукълбо, и тези, които се виждат само от южното. Сияеха с еднаква светлина, все едно че бяха на едно и също разстояние.

Тръгнах през полянката и видях ручей — ех, че сладка бе първата глътка от тази вода. Но се сепнах — ручейчето течеше надолу към мен и от мен — нагоре. Бях като в най-ниската точка на циркус. Тръгнах покрай водата и където и да се намирах, все същото — все бях в най-ниското. Нямаше жив човек наоколо, нямаше насекомо, само тревите, това странно небе, музиката от камбанките и ромоленето на ручея нагоре-надолу.

И дочух внезапно сред тези камбанки тихичко писукане. Някой ме викаше за помощ. Вслушах се — гласът идваше отвсякъде — тихичък такъв, жалостив, стичаше се към мен.

Но кому да помогна? Как да помогна?

Някаква сянка ме накара да вдигна глава. Нейде от посока на съзвездието Центавър се спускаше тяло голямо, позастаряло, но свойско — не бях го виждал досега, ала толкова бяха ми разказвали за него, че веднага го познах — нявгашният техен цепелин. Спря досами мен, под тумбака му се ветрееха скъсаните преди четиринадесет години въжета. Завързах ги едно за друго, стана нещо като седалка. Настаних се там и цепелинът лекичко се издигна, а после май се заспуска. Не знаех къде отиваме, но разбирах, че той ме води към търсещи помощ. Протегнах ръка…

Така спасих един по един Людмил и Галя, Владай и Христо… И бързах към Данчо сега.